Тя вдигна телефона и набра някакъв номер.
— Майкъл? Там ли сте или сте на обяд? Тук при мен има човек, който твърди, че е от „Роки Маунтън Нюз“ в… не, той първо поиска да говори с господин Форд.
Тя слуша известно време, после затвори и се обърна към мен.
— Майкъл Уорън ще ви посрещне. Казва, че в един и половина има уговорена среща, така че по-добре е да побързате.
— Да побързам къде?
— Стая триста и три. Слезте долу в залата зад мен, завийте в първия коридор вдясно, първата врата вдясно.
Докато следвах указания маршрут, от ума ми не излизаше името Майкъл Уорън. Познавах го отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Вратата на стая 303 беше отворена. Мъж на около четиридесет тъкмо се канеше да излезе, когато ме видя и спря.
— Вие ли сте човекът от „Роки“?
— Да.
— Влезте. Разполагам само с няколко минути. Тъкмо бях започнал да се притеснявам дали не сте се загубили. Аз съм Майкъл Уорън. Майкъл, ако ще пишете за мен, макар че бих предпочел да поговорите с екипа ми. Надявам се да ви помогна.
Изчаках го да се настани зад отрупаното с хартии бюро и се представих. Стиснахме си ръце и той ме покани да седна. В единия край бюрото му беше затрупано с вестници. В другия край имаше фотографии на жена и две деца, поместени така, че Уорън да ги вижда. От лявата му страна имаше компютър, разположен върху малка масичка, й снимка на Уорън как се ръкува с президента от портрета над главата му. Уорън беше гладко избръснат, с бяла риза и червена вратовръзка. Яката му беше протрита от бакенбардите му. Имаше много бледа кожа, тъмни проницателни очи и права черна коса.
— За какво става дума? Да не сте от бюрото на Скрипс, Окръг Колумбия?
Говореше за основната компания. Тя имаше репортерско бюро, което подаваше материали от живота във Вашингтон на всички вестници от веригата. Това беше офисът, с който Грег Глен ми бе предложил да се свържа преди няколко дни.
— Не, от Денвър съм.
— С какво мога да ви помогна?
— Трябва да говоря с Натан Форд или може би с човека, който се занимава пряко с изучаването на полицейските самоубийства.
— Полицейските самоубийства ли? Това е проект на ФБР — Олайн Фредрик е изследователят, който се занимава с тях.
— Да, знам, че и ФБР взема участие в проекта.
— Чакайте да проверя. — Вдигна слушалката на телефона, но после я пусна. — Знаете ли, нещо не мога да си спомня, дали сте се обаждали по-рано? Не мога да си спомня името ви.
— Не, току-що пристигам в града. Това е една смайваща история по мое мнение.
— Смайваща история? Полицейските самоубийства? Не ми звучи много като заглавия за първите страници. Защо е това бързане?
И в този момент ме осени кой беше той.
— Случайно да сте работили за „Лос Анжелес Таймс“? Вашингтонското бюро? Да не сте вие онзи Майкъл Уорън?
Той се усмихна. Най-после някой, който да си спомни Името му.
— Да, как разбрахте?
— Телеграфното бюро на „Поуст-Таймс“. Няколко години търках столовете там. Спомних си името ви. Вие се внимавахте с дейността на Министерството на правосъдието, нали? Пишехте добре.
— Допреди година. После дойдох тук.
Кимнах. При всяка среща с бивш колега, преминал от Другата страна на бюрото, възникваше неловка тишина. Обикновено бяха от прегорелите репортери, на които им е Дошло до гуша от вечното бързане и непрестанното слухтене и препускане за сензационни новини. Веднъж прочетох една книга за репортер, писана от репортер, който оприличаваше живота като непрекъснат бяг пред някод вършачка. За мен това е най-точното определение за нашата професия. Понякога на хората им писваше да тичат пред машината, понякога машината ги застигаше. Понякога пък съумяваха да се дръпнат настрани. Използваха опита си в бизнеса да потърсят спокойствието на работа като човек, който управлява медиите, отколкото да бъде част от тях. Това беше направил и Уорън и аз изпитах известно съжаление към него. Навремето пишеше страхотни статии. Надявах се да не споделя чувствата ми.
— Липсва ли ви?
Бях длъжен да го запитам.
— Все още не. Понякога има по някой действително добър случай и ми се иска и аз дачсъм там, при останалите, в търсене на най-подходящия ракурс. Но самото очакване може да те съсипе.
Лъжеше, но знаеше, че не може да ме заблуди. Страшно му се искаше да се върне.
— Да, понякога се улавям, че и аз мисля като вас.
Отговорих му също неискрено аз само за да го накарам да се почувства по-добре, ако въобще беше възможно.
— Така че какво по-точно ви интересува за полицейските самоубийства? Какъв е ракурсът ви?
Той отново погледна часовника си.
— Как да ви кажа, допреди няколко дни историята действително нямаше никакъв шанс да попадне на първите страници. Сега обаче има. Знам, че имате още само няколко минути, но мога да ви обясня всичко много бързо… Не бих искал да ви оскърбявам, но ви моля да ми обещаете, че всичко казано тук ще си остане между нас. Това е моя история и когато приключи, статията ще напиша аз.
Той кимна.
— Не се тревожете, разбирам ви напълно. Няма да споделям нищо от това, което се каните да ми разкажете, с друг журналист, освен ако някой специално не ме запита за същото нещо. Може обаче да ми се наложи да обсъждам темата с други хора от фондацията или с представители от органите на закона. В това отношение не мога да се обвържа с никакво обещание, докато не разбера за какво точно става дума.
— Така е честно.
Почувствах, че мога да му се доверя. Може би защото винаги е лесно да повярваш на някого, който е вършил същата работа като твоята. Мисля си също така, че е хубаво човек да сподели наученото с друг, който може да оцени стойността на историята. Това си беше чисто самохвалство. Започнах.
— В началото на тази седмица започнах работа над един материал за полицейските самоубийства. Знаете, и преди са го правили. Аз обаче погледнах на нещата от съвсем друг ъгъл. Брат ми беше ченге и преди месец, според компетентните власти, извърши самоубийство. Аз…
— О, Господи, така съжалявам.
— Благодаря ви, но не съм дошъл тук заради това. Реших да пиша за тези случаи, защото исках да разбера какво е направил, какво твърди полицията в Денвър, че е направил. Минах по каналния ред, извадих определени материали от Нексис, и естествено, попаднах на два материала, споменаващи изследването, провеждано от фондацията.
Той се опита крадешком да хвърли поглед към часовника си и реших, че е крайно време да го заинтригувам.
— Накратко казано, при опита си да открия причините, подбудили го да направи тази крачка, открих, че той не я е направил.
Погледнах го. Бях успял да прикова вниманието му.
— Какво искате да кажете с това, че не я е направил?
— Разследването ми до този момент разкри, че самоубийството на брат ми всъщност представлява добре прикрито убийство. Някой го е убил. Делото беше възобновено. Успях да открия един сходен случай от миналата година в Чикаго. Там делото също бе възобновено. Тази сутрин пристигам направо оттам. Полицаите в Чикаго и Денвър и аз мислим, че някой може би се придвижва из страната и извършва убийства на ченгета, правейки ги да изглеждат като самоубийства. Ключът към откриването на подобни случаи може
