да се намира сред информацията, събрана от изследването на фондацията. Нали при вас са всички случаи на самоубийства на полицаи от цялата страна за последните пет години? — попитах аз. Уорън не откъсваше поглед от мен.
— Мисля, че е по-добре, ако ми разкажете историята си подробно — произнесе накрая той. — Не, почакайте.
Той вдигна ръка, също както някой часови би направил, вдигна телефона с другата и бързо изрече:
— Дрекс? Майк се обажда. Слушай, знам, че вече е късно, но няма да успея. Тук изскочи нещо… Не, не… Ще трябва да уговорим нова среща. Ще ти се обадя утре. Благодаря ти, довиждане.
Затвори телефона и вдигна поглед.
— Беше само уговорка за обяд. А сега ми разкажете подробно.
Половин час по-късно, след като бе уредил среща, Уорън ме поведе през лабиринта на коридорите на фондацията до стаята с номер 383. Представляваше зала за конференции. Доктор Форд и изследователката по проекта за проучване на самоубийствата Олайн Фредрик вече бяха там. Запознахме се и двамата с Уорън заехме местата си.
Фредрик беше на около двайсет и пет години с къдрава, руса коса и малко скучна на вид. Веднага насочих вниманието си към Форд. Уорън беше ме подготвил за него. Беше ми казал, че каквито и решения има да се вземат по случая, той е човекът, който ще ги задвижи. Директорът на фондацията представляваше дребен мъж в тъмен костюм; видът му обаче не оставяше съмнение кой командва в залата. Носеше очила с дебели черни рамки й розово оцветени лещи. Имаше гъста прошарена брада също като косата му. Почти не движеше главата си, а само очите си, които неотлъчно следваха движенията ни от влизането ни в залата. Беше опрял лакти върху масата й, преплел пръстите на ръцете си.
— Предлагам направо да започваме — заяви той веднага след като свършихме с представянията.
— Ще помоля Джак да ви повтори онова, което ми разказа преди малко — каза Уорън, — и после ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. Джак, ще имайш ли нещо против?
— Ни най-малко.
— Този път ще си водя бележки.
Разказах им историята с почти същите подробности, както я бях представил и на Уорън. От време на време, рогато се сетех за някоя нова подробност, макар и не толкова значителна, не се колебаех да я спомена. Знаех, че беше от особена важност да впечатля Форд, защото той беше човекът, от чието благоволение зависеше дали щях да получа съдействието на Олайн Фредрик.
Когато споменах за смъртта на брат ми, Фредрик се рамеси със забележката, че протоколът по случая от ден-върското полицейско управление бил пристигнал предишната седмица. Казах й, че може с чиста съвест да го захвърли в кошчето за отпадъци. След като приключих, погледнах към Уорън и вдигнах ръце.
— Нещо да съм пропуснал?
— Не мисля.
Двамата се втренчихме във Форд и зачакахме. Той почти не беше мръднал по време на разказа ми. Сега повдигна оплетените си ръце и потърка брадата си, докато мислеше. Чудех се каква ли беше докторската му титла. Какъв трябва да бъде човекът, който ръководи фондация? Според мен повече политик, отколкото доктор.
— Това е действително един много интересен случай — изрече накрая той. — Разбирам причината за възбудата ви. Разбирам защо е възбуден и господин Уорън. Той е бил репортер през по-голямата част от съзнателния си живот и както виждам, възбудата от сензационните случаи е останала в кръвта му, като понякога дори е в ущърб на служебните му задължения.
Не гледаше към Уорън, докато нанасяше удара си. Очите му останаха приковани в мен.
— Това обаче, което не разбирам, и следователно нямам причина да споделям възбудата и на двама ви, е какво общо има тази история с фондацията? Не съм много наясно по този въпрос, господин Макавой.
— Доктор Форд — намеси се Уорън, — Джак трябва да…
— Не — прекъсна го той. — Нека го чуя лично от госгюдин Макавой.
Опитах се да изразя точно мислите си. Форд не беше от хората, на които мога да хвърлям прах в очите. Той просто Искаше да разбере каква ще му е ползата от цялата работа.
— Доколкото знам, целият проект е вкаран в комптютър.
— Точно така — каза Форд. — Повечето от изследванията ни са в компютри. При нашата работа поддържаме връзка с голям брой полицейски управления. Непрекъснато постъпват доклади… като протокола, който госпожа Фредрик спомена преди малко. Всичко се въвежда в компютъра. Но това не означава нищо. Нужен е опитен изследовател, който да преработи всички факти и да ни каже какво означават. В работата си изследователят се подпомага от експерти на ФБР при обработката на суровите данни.
— Разбирам всичко казано дотук — произнесох аз. — Мисълта ми беше, че вие имате огромна база данни за случаите на самоубийства на полицаи.
— Да, за последните пет или шест години. Работата е започнала още преди Олайн да постъпи на работа при нас.
— Трябва ми достъп до компютъра ви.
— Защо?
— Това е при условие, че сме прави; не говоря само за себе си. Детективите в Чикаго и Денвър мислят по същия начин. Имаме два случая, които са свързани…
— Които изглеждат свързани.
— Правилно, изглеждат свързани. Но ако наистина се окажат такива, тогава има вероятност да се появят и други подобни случаи. Тук говорим за сериен убиец. Може би са много, може би са няколко, а може би няма други. Но аз искам да проверя, а вие имате събрани всички данни на едно място. Всички докладвани случаи на самоубийства за последните шест години. Искам да вляза в компютъра ви и да потърся онези, които могат да се окажат нагласени самоубийства; това би означавало да затворим кръга около нашия човек.
— И как предлагате да го направим? — запита Фредрик. — Та ние имаме неколкостотин случая на файлове.
— Протоколите, които попълват и изпращат полицейските управления, включват ли чина и служебното положение на жертвата в участъка?
— Тогава първо ще потърсим детективите от отделите „Убийства“, посегнали на себе си. Моята теория е, че това лице убива ченгета от отделите по разследване на убийствата. Може би преследваният и преследвачът сменят ролите си. Не мога да знам психологията на убиеца, но ще почнем оттам. С ченгетата от отделите по убийства, всеки път, когато откриваме такъв случай, ще го разследваме. Нуждаем се от бележките. Предсмъртните бележки. От…
— Това го няма в компютъра — прекъсна ме Фредрик.
— При всеки отделен случай, ако въобще имаме копие от предсмъртната бележка, тя е в разпечатките от протоколите в хранилището. Самите бележки не са част от изследването, освен в случаите когато имат някаква връзка с патологията на жертвата.
— Но вие съхранявате разпечатките от протоколите?
— Да, всички. В хранилището.
— Тогава отиваме да ги вземем — произнесе възбудено Уорън.
Намесата му накара всички ни да замлъкнем. Очите ни постепенно се прехвърлиха върху Форд.
— Имам още един въпрос — произнесе накрая директорът. — ФБР осведомено ли е за това?
— Не съм сигурен — казах аз. — Знам, че полицията в Денвър и Чикаго възнамеряват да минат по стъпките ми и след това, щом се уверят, че съм прав, ще докладват в бюрото. Аз ще тръгна оттам.
Форд кимна.
— Бихте ли ме изчакали в рецепцията? — запита той.
— Искам да поговоря с госпожа Фредрик и господин Уорън, преди да взема решение по случая.
— Няма проблеми. — Изправих се и се запътих към вратата, където се поколебах за миг и го изгледах. — Надявам се… Искам да кажа… Надявам се да го направим. Така или иначе, благодаря ви за усилията.
Лицето на Майкъл Уорън ми разказа всичко още преди да каже и дума. Седях върху издутия диван в рецепцията, когато той се появи увесил нос. Щом ме видя и Поклати глава.
