— Сега се чудиш за какъв ли дявол съм те домъкнал тук — проговори той. — Съвсем естествено е за бяло момче като теб.
Отново не казах нищо. Оставях го да се изприказва.
— Виждаш ли оная сграда, третата отдясно? Това беше нашият блок. Живеех на четиринадесетия етаж с леля, а Джон с майка си бяха на дванадесетия. Тринадесети нямаше, макар че фаталното число едва ли би могло да донесе повече нещастие на несретниците. И двамата нямахме бащи. Поне такива, дето да се мярнат поне веднъж.
Помислих, че чака да кажа нещо, но не знаех какво. Нямах и представа през какво бяха минали двамата приятели, за да се измъкнат от надгробната кула, която ми сочеше той. Не казах нищо.
— Бяхме приятели до смърт. По дяволите, той дори се ожени за първата ми приятелка, Една. И тогава отидохме в полицейското управление на града и поискахме да станем партньори; вече бяхме приети в отдел „Убийства“ и бяхме изкарали стажа си със старшите детективи. Сякаш ни бяха чакали от години. Публикуваха даже и статия за нас в „Сън Таймс“. Изпратиха ни в участъка на Трети район, защото той обхващаше и това място, което познавахме. Тук има толкова насилие. Въртяхме се на принципа на ротацията. Така че извадихме късмета да поемем случая с момчето, дето го намериха с отрязани пръсти. По дяволите, обаждането се получи точно в осем. Само десет минути по-рано и късметлиите щяха да са от нощната смяна.
Той замълча, вероятно размишлявайки над факта, каква ли би била разликата, ако случаят се беше паднал на други.
— Понякога нощем, когато работехме по някой случай или пък дебнехме някого, двамата с Джон идвахме тук след смяна, паркирахме точно на мястото, където сме сега, и гледахме блока.
Едва в този момент проумях какво искаше да ми каже. Лари Дългокракия знаеше, че Джон Пружината не беше се самоубил, защото самият той бе минал с него рамо до рамо през ада на квартала до детективското бюро в отдел „Убийства“ на Трети район. Брукс бе преминал през всички кръгове на ада и не би си теглил куршума сам. Това беше посланието му.
— Затова и не повярва на официалната версия, нали?
Уошингтън се извърна към мен и кимна.
— Беше едно от малките неща, в които си абсолютно сигурен. Той не го е направил. Това им казах на онези в отдела по разследване, но те бързаха да се отърват час по-скоро от случая.
— Значи ти беше убеден, че нямаше никакви доказателства?
— Имаше нещо, но за тях не беше достатъчно. Имам предвид, че имаха експертизата на почерка му от предсмъртната бележка и историята му с психиатъра, които не оставяха и място за съмнение. За тях всичко беше ясно. Обявиха го за самоубиец още преди да дръпнат ципа на торбата и да го отнесат в моргата. Пито — платено.
— Какво беше това нещо?
— Двата изстрела.
— Какво искаш да кажеш?
— Да се махаме оттук. Гладен съм.
Той включи на скорост и описа широк кръг на площадката, след което се измъкнахме от паркинга. Поехме на север по улици, които дори не бях виждал до този момент. Имах обаче ясна представа къде отиваме. След пет минути започнах да се изнервям, докато чаках поредната част от историята.
— Та какво каза за двата изстрела?
— Той е стрелял два пъти, нали така?
— Така ли? Във вестниците не се споменаваше подобно нещо.
— Никога не огласиха подробности по каквото и да е. Но аз се озовах в къщата преди екипа. Една ме извика. Беше стрелял два пъти: един път в пода и един път в устата си. Официалното заключение беше, че първият изстрел е бил предназначен да се увери, че е способен да го направи, нещо като упражнение. Сякаш събира кураж. А втория път вече бил събрал смелост и го направил. За мен това тълкуване е абсолютна глупост.
— Защо не? За какво мислиш са били двата изстрела?
— Мисля, че първият е бил в устата му. Вторият е бил, за да останат следи от барутните газове, Мръсникът е обвил ръката на Джон около дръжката пистолета и е насочил дулото към пода, след което е натиснал спусъка. По ръката му вече е имало и следи от барутните газове. Така ще класифицират случая като самоубийство. Делото е приключено, забравете.
— Но никой не се съгласи с теб.
— До днес. Когато ти се появи с тая история с Едгар Алан По. Отидох при главния следовател да му кажа какво си открил. Напомних му съмненията около самоубийството. Моите съмнения. Те ще заведат ново дело и ще направят нов оглед. Утре сутрин имаме съвещание в Единайсет-Двайсет-Едно. Шефът ще ме прехвърли от отдела в екипа по разследването.
— Това е чудесно.
Гледах мълчаливо през прозореца. Изпитвах силна възбуда. Нещата вече започваха да си идват по местата. Бях успял да предизвикам ново разследване на приетите за самоубийства смъртни случаи на двама детективи в различни градове като възможни убийства с връзка помежду им. Това беше изумителна история. Страхотна. Вече беше нещо, което можех да използвам като лост във Вашингтон, за да се вмъкна в архивите на Фондацията и дори във ФБР. Тоест, ако успеех да се добера там пръв. Изпревареха ли ме Чикаго или Денвър, щяха да ме изритат като мръсно куче, защото повече нямаше да се нуждаят от мен.
— Защо? — запитах на глас.
— Какво защо?
— Защо въобще някой ще прави такова нещо? Какво целят всъщност?
Уошингтън не ми отговори. Само шофираше в студената нощ.
Вечеряхме в едно сепаре в дъното на „Сламър“, любимия бар на полицаите близо до Трети район. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, печена пуйка със сос, най-добрата храна за студено време като това. Докато вечеряхме, Уошингтън ми нахвърли плана. Каза ми, че всичко това е неофициално, а ако искам да пиша за нещо, каквото и да е то, трябва да го измъкна от лейтенанта, който евентуално ще оглави групата. Нямах никакви проблеми. Екипът беше сформиран благодарение на мен. Лейтенантът беше длъжен да ме информира за всичко.
Докато се хранеше, Уошингтън се беше опрял с лакти на масата. Изглеждаше така, сякаш бранеше храната си. През цялото време говореше с пълна уста, но това беше, защото беше силно възбуден. Също и аз. Аз имах и друга грижа. Как да запазя мястото си при разследването, при описването на историята.
— Ще започнем с Денвър — каза той. — Ще работим заедно, ще гоним целите си съвместно и ще видим какво ще се случи. Хей, ти говори ли с Уекслър? Той направо ти е бесен.
— Защо?
— Ти какво предполагаш? Не си му казал за По, Брукс, Чикаго. Мисля, че си казал сбогом на един от източниците там, Джак.
— Възможно е. Как е там? Има ли нещо ново?
— Да, с пазача.
— Какво по-точно?
— Направили са оня номер с хипнозата. Върнали са го в спомените му от онзи ден. Казва, че брат ти е носел само едната ръкавица, когато е погледнал през прозореца на колата за револвера. Впоследствие другата ръкавица със следите от барутните газове по някакъв мистериозен начин се озовава върху ръката му. Уекслър каза, че било абсолютно сигурно.
Кимнах повече на собствените си мисли, отколкото на думите му.
— Вие и екипът от Денвър трябва да отидете във ФБР, нали така? Защото става дума за престъпления, извършени в различни щати и свързани помежду си.
— Ще видим. Не забравяй, че местната полиция не гори от желание да работи заедно с ФБР. Отидем ли при тях, вземат ни информацията и после ни изритват. Това се случва всеки път. Но ти си прав, това е вероятно единственият начин. Ако е това, което си мисля и което си мислиш и ти, на бюрото може да му се наложи да хване юздите в собствените си ръце.
