имаше нещо за нас.
— Да, ще бъда бърз — каза Торсън, като се изправи и се премести до една покрита с голям чертожен картон дъска. — Картата в комплекта ви от копия е остаряла поради балтиморската връзка. Така че ще ви помоля да се съсредоточите тук за момент.
Той бързо нарисува контура на Съединените щати с дебел черен маркер. После с червен маркер започна да проследява пътя на Поета. Започна с Флорида, която бе нарисувал пропорционално доста по-малка в сравнение с останалата част от страната, след което линията стигна до Балтимор, оттам към Чикаго, после до Далас, оттам до Албукерк и накрая до Денвър. Отново взе черния маркер и написа датите на убийствата във всеки град.
— Мисля, че е съвсем очевидно — каза той. — Нашият човек се движи на запад и очевидно е много надървен на ченгетата по разследване на убийствата поради някаква си причина. — Повдигна ръка и посочи към западната част от страната. — Ще търсим за следващите му удари тук, освен ако не успеем да го пипнем преди това.
Гледах края на червената линия, начертана от Торсъя, и се запитах какво ли ни очаква. Къде ли се намираше убиецът? Коя щеше да е следващата жертва?
— Защо не го оставим спокойно да се добере до Калифорния, където ще получи радушен прием сред себеподобните си? Край на проблема!
Всички се изсмяха на шегата на един от агентите във външния кръг. Смехът им придаде кураж на Хейзълтън.
— Хей, Гордо — обади се той, като протегна ръка и почука с молива върху дребното изображение на Флорида. Тая карта да не е някакво фройдистко отражение на проблемите ти?
Думите му предизвикаха истински взрив от смях и Торсън поаленя целият, макар и да се ухили на шегата За негова сметка. Видях как лицето на Рейчъл Уолинг пламна от възторг.
— Много смешно, Хейзъл — отвърна високо Торсън. — Защо не се опиташ да откриеш отговора на това в анализа на поемите? Ти си толкова добър там.
Смехът този път угасна бързо и аз заподозрях, че подигравката му бе отправена лично към Хейзълтън.
— Така, сега вече се надявам, че ще ми позволите да продължа — каза той, — Тази нощ ще вдигаме по тревога всички хора от оперативните служби, особено в западната част на страната. Ще ни бъде от помощ, ако успеем да разберем навреме за следващия удар и закараме лабораторията си веднага на мястото. Ще имаме един подготвен екип по всяко време на денонощието. В момента обаче разчитаме на местните хора за всичко. Боб, има ли още нещо?
Бакъс се прокашля, преди да продължи обсъждането.
— Ако сте приключили с, въпросите, да минаваме към характеристиката. Какво можем да кажем за този убиец? Бих искал да добавя още нещо към предупреждението, разпространено от Гордън из страната.
Съобщени бяха редица наблюдения, много от тях съвсем не по темата, а други дори предизвикващи смях. Виждаше се, че сред агентите съществуваше силно другарство. Имаше, разбира се, и вражда, както показваха кръстосаните шпаги между Торсън и Уолинг и после между Торсън и Хейзълтън. Но въпреки това имах чувството, че тези хора бяха седели зад масата в тази стая много Пъти преди и много пъти го бяха правили. Какъв трагизъм съдържаше тази фраза „много пъти“.
Опитът да се състави портрет на убиеца едва ли щеше Да свърши работа при залавянето на Поета. Обобщенията, които агентите подхвърляха, се свеждаха основно до Психологическия му портрет. Гняв. Изолация. Образовате и интелигентност над средните. Как ли биха идентифицирали този човек сред масите? Никак.
От време, на време Бакъс се намесвате с въпрос, за да вкара дискусията отново в релсите.
— Ако се доверим на теорията на Брас, защо убива само ченгета от отделите по убийства?
— Отговориш ли на този въпрос, и ги имаш в клетката в съда. Точно там е работата. Тая работа с поезията е отвличаща маневра.
— Богат или беден?
— Има пари. Трябва да има. Където и да отиде, не остава за дълго. Няма работа, убийството е занаятът му.
— Трябва да има банкова сметка или богати родители. Има кола и нужда от пари, за да пълни резервоара.
Обсъждането продължи още двадесет минути, като Доран си водете бележки за предварителния портрет. Тогава Бакъс закри съвещанието и каза на всички да си отдъхнат до сутринта, преди да потеглят.
След приключване на съвещанието няколко души се приближиха до мен и ми се представиха, изразявайки съболезнованията си за брат ми, придружавайки ги с похвали за разследването ми. Те обаче бяха малко. Сред тях бяха Хейзълтън и Доран. След няколко минути останах сам и се оглеждах за Уолинг, когато изведнъж до мен цъфна Гордън Торсън. Той ми протегна ръка и след кратко колебание я стиснах.
— Не исках да те притеснявам — изрече той с топла усмивка.
— Всичко е наред. Няма нищо.
Имаше здрава хватка и след обичайното двукратно разтърсване на ръцете ни аз се опитах да се откопча, но той не ме пускаше. Дръпна ме за ръката към себе си и се приведе напред, така че само аз да мога да чуя какво ще ми каже.
— Добре че брат ти не може да види всичко това — прошепна. — Ако аз направех това, което ти си направил по този случай, щях да пукна от срам. Направо нямаше да ми се живее.
Изправи се, усмивката не слезе от лицето му. Изгледах го и кой знае защо кимнах. Той пусна ръката ми и се отдалечи. Почувствах се унижен от това, че не бях успял да се защитя. Само бях кимнал като глупак.
— Какво беше това?
Обърнах се. Рейчъл Уолинг стоеше пред мен.
— А, нищо. Той просто… нищо.
— Каквото и да ти е казал, забрави го. Понякога е абсолютен гадняр.
Кимнах.
— Да, вече започвам да разбирам.
— Хайде, да отидем в кафето. Умирам от глад.
В коридора тя ми разказа плана за пътуването.
— Потегляме рано сутринта. По-добре е, ако останеш тук, вместо да биеш толкова път до „Хилтън“. В петък стаите за гости на практика опустяват. Можем да те настаним в някоя от тях и да се обадим в „Хилтън“ да почистят стаята ти, като ти изпратят багажа в Денвър. Имаш ли нещо против?
— Ами, сигурно не. Предполагам…
Торсън не излизаше от ума ми.
— Педал.
— Какво?
— Този Торсън е абсолютен задник.
— Остави го. Заминаваме, а той остава тук. Какво ще кажеш за „Хилтън“?
— Добре, съгласен съм. Компютърът е при мен, а и всичко най-необходимо.
— Ще се погрижа да имаш чиста риза утре сутринта.
— О, колата ми! Имам една кола под наем в гаража на „Хилтън“.
— Къде са ключовете?
Измъкнах ги от джоба.
— Дай ми ги. Ще се погрижим за колата ти.
22.
В ранните часове на утрото, когато светлината едва започваше да се процежда през завесите, Гладън сновеше неуморно апартамента на Дарлийн, прекалено изнервен, за да [???] и прекалено възбуден, за да му се спи. Крачеше из стаи, обмисляше, планираше, чакаше. Хвърли към жената в спалнята, известно време не
