и вероятно ще продължи да прави същото.
Около година след освобождаването му Гладън изчезва, след което бива издадена заповед за задържането мц поради нарушаване на условната присъда. Тази седмици отново се появи в Южна Калифорния с постъпка, която съответните власти наричат „брутално престъпление“.
Гладън прочете още веднъж статията. Беше очаровам от изчерпателността й и рекламата, която му правеше. Хареса му също така, че в написаното се прокрадваше известно съмнение във версията на онова ченге Гомег. Тоя лъжец, помисли си Гладън. Вмъкна се без разреше ние и провали делото. Така му се пада. Малко остана да се поддаде на изкушението да позвъни на журналистката, за да й благодари за материала, но размисли. Беше прекалено рисковано. Помисли си и за Хаунчел, младия прокурор.
— Шамар за правосъдието — изрече той на висок глас. И после изрева с цяло гърло: — Шамар за правосъдието!
Беше изпълнен с възторг. Имаше толкова много неща, които не знаеха, и въпреки това той беше на първа страница. Но те скоро щяха да ги узнаят. Звездният му час наближаваше.
Изправи се и отиде в спалнята, за да се приготви за магазина. Реши, че е най-добре да го направи рано сутринта. Отново огледа Дарлийн. Приведен над леглото, докосна китката й и се опита да повдигне ръката й. Трупното вцепеняване бе пълно. Огледа лицето й. Мускулите на челюстите й вече се свиваха, издърпвайки устните И назад в гротескна усмивка. Очите й сякаш бяха втренчени в собственото си отражение в огледалото над леглото. Протегна ръка и издърпа перуката от главата й. Косата й беше кестенява и къса. Забеляза, че малко от кръвта беше попаднала върху долните къдри на перуката й и я отнесе в банята да я изпере. После се върна в спалнята и събра вещите от килера, които му трябваха за покупките. Хвърляйки един последен поглед към трупа, преди да излезе от стаята, Гладън се досети, че не я беше попитал какво означава татуировката й. А сега вече беше прекалено късно.
Преди да излезе, включи климатичната инсталация на максимално. Докато сменяше дрехите си във всекидневната, си отбеляза да вземе още някакви ароматизатори. Реши да използва за целта седемте долара, които бе намерил в портмонето й. След като създаваше проблеми, трябваше да си плати за разрешаването им.
23.
Събота сутринта се качихме на един хеликоптер в Куантико до Нашънъл, откъдето взехме малък самолет на бюрото, с който отлетяхме за Колорадо към мястото, където беше загинал брат ми. Там беше и най- прясната следа. Бяхме аз, Бакъс, Уолинг и един специалист по съдебна медицина на име Томпсън, който присъстваше на съвещанието от предната нощ.
Под якето си носех светлосиня риза с инициалите „ФБР“ върху джобчето. Уолинг бе почукала на вратата ми сутринта и ми я бе подала с усмивка. Това беше прекрасен жест, но ми бе неприятно, че трябва да чакам да стигнем в Денвър, за да се облека в моите дрехи. Но въпреки това беше по-добре, отколкото да облека ризата, която бях носил два дни.
Пътуването протичаше нормално и аз седях отзад, три реда зад Бакъс и Уолинг. Томпсън седеше зад тях. Из-Ползвах времето, като четях биографичните бележки за По в книгата, която бях купил, и вкарах бележките си в лаптопа.
По средата на полета Рейчъл стана от мястото си и Дойде при мен. Беше в джинси, зелена кадифена риза и високи ботуши. Отметна косата си назад, докато се настаняваше на съседната до моята седалка, и лицето й се открои сякаш в рамка. Беше красива и аз внезапно проумях, че за по-малко от двайсет и четири часа бях прекрачил от единия на другия полюс: след като я бях ненавиждал, сега я желаех.
— Какво си мислиш сега, след като се връщаш обратно в Денвър?
— За брат ми. Ако пипнем престъпника, може би ще разбера как се е случило. Още не мога да повярвам.
— Бяхте ли близки с него?
— През повечето време. — Не исках да мисля за това, — Но през последните няколко месеца, не… Беше се случило преди това. Беше нещо доста цинично, като си помисли човек. Така добре се разбирахме и в следващия момент ни се повръщаше един от друг.
— По-голям ли беше или по-млад?
— По-голям.
— С колко?
— Три минути. Ние бяхме близнаци.
— Не знаех.
Кимнах и тя се навъси, сякаш това, че сме били близнаци, правеше загубата още по-болезнена. А може би наистина беше така.
— В докладите това не бе отбелязано.
— Вероятно са решили, че не е важно.
— Е, може би това обяснява защо ти…, винаги съм се чудела на близнаците.
— Искаш да кажеш дали съм получил от него телепатично съобщение през нощта, когато е бил убит? Не. Такива неща при нас не се случваха. А дори и да ги е имало, никога не съм успявал да ги забележа, а и той никога не ми е споменавал за такова нещо.
Тя кимна и аз се обърнах за няколко секунди към илю-минатора. Беше ми хубаво с нея въпреки обстоятелствата, при които се запознахме. Но аз започвах да подозирам, че Рейчъл Уолинг е способна да предразположи и най-лошия си враг.
Опитах се да науча нещо за личния й живот. Спомена брака, за който вече знаех от Уорън, но не сподели много за бившия си съпруг. Каза, че отишла в Джорджтаун Да учи психология и била наета на работа от бюрото последната си година от следването. Не скри, че бързо е напреднала в бюрото благодарение на това, че е жена с юридическо образование.
— Родителите ти сигурно се гордеят много с теб — предположих аз.
Тя поклати глава.
— Не?
— Майка ми си отиде, когато бях още малка. Не съм я виждала много отдавна. Не знае нищо за мен.
— А баща ти?
— Баща ми умря, когато бях много млада. Знаех, че съм прекрачил границата на обикновения разговор. Но инстинктът ми на журналист ме тласкаше да задам следващия въпрос, винаги онзи, който най- малко очакваха. Усещах, че тя иска да каже още, но няма да го направи, ако не я запитам.
— Какво се случи?
— Беше полицай. Живеехме в Балтимор. Самоуби се.
— О, Господи! Рейчъл, извинявай. Не трябваше да…
— Не се притеснявай, всичко е наред. Исках да го знаеш. Мисля, че всичко е свързано с това, което представлявам и каквото правя. Може би е така и с брат ти и таяистория. Затова искам да знаеш, че съжалявам за грубото си отношение.
— Не се притеснявай за това.
— Благодаря ти.
Замълчахме за момент, но усетих, че разговорът ни още не е приключил.
— Изследването на самоубийствата съвместно с фондацията, това ли…
— Да, затова се заех с тази задача.
Отново замълчахме, но не се чувствахме неудобно. След известно време тя стана, отиде до складовото помещение отзад и донесе на всички газирана вода, а Бакъс се пошегува, че имаме отлична стюардеса. Тя отново седна до мен. Когато възобновихме разговора, опитах се да изместя темата от спомените за баща й.
— Не ти ли липсва някога практиката на психиатъра? — запитах. — Не е ли била това основната причина, по която си тръгнала да следваш?
— Ни най-малко. Тази работа ми доставя много по-голямо удовлетворение. Сигурно до този момент от
