взаимоотношенията си със социопатите съм натрупала пове-че опит, отколкото повечето психиатри събират за цял живот.
— И при това работиш само с агенти.
Тя се изсмя.
— Само ако знаеше какво е.
Може и да се дължеше на факта, че беше жена, но усетих, че беше по-различна от другите агенти, които познавах и с които ми се беше налагало да работя през годините. Не беше толкова заядлива като тях, повече слушаше, отколкото да говори, не беше просто изпълнител, а мислеше с главата си. Започнах да чувствам, че бих могъл да споделя с нея всяка своя мисъл по всяко време, без да се тревожа за последствията.
— Да вземем например Торсън — казах. — Сякаш носът му е прекалено дълъг, та си го е навирил да не би случайно да го одраека някъде.
— Съвсем точно — отвърна тя, като съпроводи думите си с пресилена усмивка и тръсна глава.
— Какво му е всъщност?
— Ядосан е.
— На какво?
— На много неща. Има си ги достатъчно. Включително и на мен. Беше ми съпруг.
Това не ме изненада особено. Между двамата видимо съществуваше напрежение. Първото ми впечатление от Торсън беше, че може спокойно да позира за плакат на Обществото от мъже-свине. Не беше чудно, че Уолинг имаше такова мнение за другия пол.
— Съжалявам, че засегнах тази тема — казах. — Явно тук ме бива само за това.
Тя се усмихна.
— Всичко е наред. Той оставя доста хора с такова впечатление за себе си.
— Сигурно никак не е лесно да работиш с него. Как е станало така, че и двамата сте в един и същи екип?
— Всъщност не сме. Аз съм в бихейвиористичните науки. А той — в критичните инциденти. Само в случаи като този ни се налага да работим заедно. Преди да се оженим, бяхме партньори. Прекарвахме заедно доста време по пътищата. И после просто се разделихме.
Тя отпи от колата си. Аз мълчах. Не смеех да й задам цикой от онези въпроси, които при други случаи бих задал. Тя обаче сама продължи:
— Когато се разведохме, той се прехвърли в „Критични реакции“. И всичко беше дотам. Още се виждаме в кафето и при случаи като този.
— Тогава защо не се прехвърлиш някъде другаде?
— Защото, както ти казах, назначението в центъра е съблазнително. Нито един от нас не иска да напуска. Боб Бакъс веднъж ни извика да си поговори с нас и каза, че според него е по-добре един от двама ни да се прехвърли в друг отдел, но ние категорично отказахме. Не могат да го преместят, защото е по- старши. Той е тук още от създаването на центъра. Ако пък преместят мен, отделът ще загуби една от всичко на всичко трите си жени, а и освен това знаят, че ще вдигна шум до бога.
— Какво би направила?
— Ами ще обявя на всеослушание, че ме махат само защото съм жена. Може и да пошушна нещо на „Поуст“. Центърът е едно най-хубавите места в бюрото. Когато ходим в някое градче да помогнем на местните ченгета, ние сме героите, Джак. Медиите го раздухват и бюрото не би желало да загуби тази слава. Така че двамата с Гордън продължаваме да си разменяме убийствени погледи през масите.
Самолетът започна да се снижава за кацане и аз надзърнах през илюминатора. В далечината на запад се издигаха познатите Скалисти планини. Почти бяхме стигнали.
— Взе ли участие в разпитите на Бънди и Мансън или на хора като тях?
Бях чувал или чел някъде за проекта на СБН да разпитва всички известни серийни изнасилвачи и убийци в затворите по цялата страна. От тези интервюта се беше Обрала базата данни, която СБН използваше за създаването на психологически портрети на други убийци. Проектът с интервютата бе продължил с години и аз си спомнях, че бях чел нещо за въздействието му върху агентите които работеха по него.
— Това наистина беше пътуване — каза тя. — Аз, Гордън, Боб, всички взехме участие. Още получавам понякога писма от Чарли. Обикновено около Коледа. Като криминално проявен тип той беше най-ефективен при манинулирането на жените преследвайки. Така че според мен той си мисли, че ако му се наложи да си спечели съчувствие от някого от бюрото, то този някой трябва да е жена Аз.
Кимнах в знак, че съм схванал логиката му.
— Също и изнасилвачите — продължи тя. — Патологията им е много сходна с тази на убийците. Бяха наистина много свестни момчета, поне на пръв поглед. Направо ме събличаха и измерваха с поглед, когато влизах при тях. Сигурна съм, че пресмятаха с колко време биха могли да разполагат, преди пазачът да успее да нахлуе. Нали разбираш, дали ще могат да ме изнасилят, преди да ми се притекат на помощ. Това направо разкриваше патологията им. Те си мислеха само как някой ще ми се притече на помощ, а не че аз бих могла да се защитя сама. Просто гледаха на всички жени като на жертви. Като на плячка.
— Искаш да кажеш, че си разговаряла с тези хора сама? Без защитна преграда помежду ви?
— Интервютата бяха неофициални, обикновено в някое адвокатско помещение. Защитна преграда нямаше, но имаше дупка на хралупа. Протоколът…
— Дупка на хралупа?
— Прозорец, през който някой от пазачите можеше да следи какво става вътре. Протоколът изискваше по двама агенти при всяко интервю, само че на практика тия момчета бяха прекалено много. Така че през по-голямата част от времето ние отивахме по затворите и се пръскахме. Така ставаше по-бързо. Стаите за интервютата винаги се наблюдаваха, но често пъти усещах онзи смразяващ поглед, с който ме даряваха тия момчета. Чувствах се така, сякаш бях сама. Но не можех да вдигна очи и да погледна дали пазачът ни наблюдава през дупката, защото тогава мъжът пред мен също щеше да вдигне глава и ако видеше, че там няма никой… нали разбираш.
— По дяволите!
— Е, при някои от най-опасните обикновено работехме по двойки. Гордън или Боб, или който беше с мен. Но работата винаги ставаше по-бързо, когато се пръскахме и вземахме интервютата сами.
Помислих си, че ако човек прекара две години, занимава се само с такива интервюта, винаги ще получи психически деформации. Зачудих се дали това беше имала предвид, когато ми бе говорила за брака си с Торсън.
— Едни и същи дрехи ли носехте? — запита ме тя изведнъж.
— Какво?
— Двамата с брат ти. Нали знаеш, както го правят повечето близнаци.
— О, да ходят с едни и същи дрехи! Не, слава Богу! Родителите ми никога не ни принудиха да правим такива глупости.
— Тогава кой беше черната овца на семейството? Ти или той?
— Аз, разбира се. Шон беше светецът, а аз — грешникът.
— И какви бяха греховете ти?
Погледнах я.
— Прекалено много са, за да ги изброявам.
— Наистина ли? Тогава какво беше най-свещеното нещо, което той е направил?
Усмивката ми угасна при спомена. В този момент самолетът рязко се наклони наляво, изправи се и започна бързо да се издига. Рейчъл моментално забрави въпроса си и се приведе, за да погледне напред. В този момент зърнах Бакъс да идва към нас по пътеката, хващайки се за седалките да не загуби равновесие. Даде знак на Томпсън да го последва и двамата се насочиха към нас.
— Какво има? — запита Рейчъл.
— Промяна в плановете — обясни Бакъс. — Току-що ми се обадиха от Куантико. Тази сутрин оперативният отдел във Финикс е отговорил на предупреждението ни. Преди седмица един детектив от отдел „Убийства“ е бил открит мъртъв у дома си. Предполага се, че е било самоубийство, но нещо не било наред. Според тях е било убийство. Изглежда така, сякаш Поета е допуснал грешка.
— Финикс?
