— Да, най-прясната следа. — Той погледна часовника си. — Трябва да побързаме. Ще го погребват след четири а аз искам първо да огледаме тялото.
На летището ни чакаха две служебни коли и четирима агенти от оперативния отдел. Денят беше топъл и ние си свалихме саката и ги понесохме с калъфите на компютрите и пътническите чанти за дрехи. Томпсън носеше и куфарче за инструменти, в което държеше оборудването си. Пътувах в колата заедно с Уолинг и двамата агенти на име Матушак и Майз, млади момчета, чийто съвместен опит едва ли надхвърляше десет години. Но почтителното им отношение към Уолинг личеше, че се отнасят към СБН с огромно уважение. Що се отнася до мен, или им бяха съобщили, че съм репортер, или по външния ми вид бяха заключили, че не съм агент, въпреки инициалите на ФБР върху ризата ми, затова не ми обръщаха почти никакво внимание.
— Къде отиваме? — запита Уолинг, докато невзрачният ни сив форд следваше другия сив и невзрачен форд, в който се возеха Бакъс и Томпсън.
— В погребалния дом „Скотсдейл“ — отвърна Майз. Той беше на предната седалка, а Матушак шофираше, Хвърли поглед на часовника си. — Погребението е в два. Вашият човек разполага най-много с половин час, преди да облекат тялото и да го поставят в ковчега за представлението.
— Отворен ковчег ли беше?
— Да, снощи — отвърна Матушак. — Вече са го балсамирали и приготвили. Не знам какво очаквате.
— Не очакваме нищо. Искаме само да огледаме. Предполагам, че в момента информират агент Бакъс, така че вие двамата бихте ли ни запознали със случая?
— Това да не е Робърт Бакъс? — възкликна Майз. — Изглежда толкова млад.
— Робърт Бакъс Младши.
— О! — Майз направи физиономия, която даде да се разбере защо такъв млад човек ръководи представлението. — Всичко е ясно.
— Изобщо не знаете за какво говорите — заяви Рейчъл. — Може и да носи името на баща си, но той също така е най-трудолюбивият и умен агент, когото някога съм познавала. Спечелил си е поста с жесток труд. Сигурно щеше да му е далеч по-лесно, ако носеше името Доайз, например. А сега вече ще ме въведете ли в обстановката?
Тя се държеше властно, но може би така трябваше. Видях Матушак да я наблюдава в огледалото за обратно виждане. После хвърли поглед и към мен: Рейчъл също го забеляза.
— Всичко е наред — каза тя. — Има разрешение от горе да бъде тук. Знае всичко, което правим. Нещо не ви е ясно ли?
— Стига на вас да ви е ясно — отвърна Матушак. — Джон, разкажи им.
Колегата му се прокашля. Той още страдаше от нанесеното му оскърбление.
— Няма много за разказване. Ние самите не знаем подробности, защото не бяхме поканени. Известно ни е само, че са намерили този човек, казва се Уилям Орсулак, в къщата му в понеделник. Ченге от отдел „Убийства“. По тяхната преценка бил мъртъв най-малко от три дни. Не бил на работа от петък, защото имал да ползва компенсации, и за последен път са се видели в четвъртък вечерта в един бар, в който ходели всичките му колеги.
Кой го е открил?
— Някой от полицията; отишъл да го потърси, когато не се явил на работа в понеделник. Бил разведен, живеел там. Така или иначе, цяла седмица си блъскали главите. Нали разбирате, дали е било самоубийство или убийство? Накрая решили, че е убийство. Това беше вчера. Очевидно при версията за самоубийството са възниквали прекалено много проблеми.
— Нещо да знаете за мястото на престъплението?
— Неприятно ми е да ви го казвам, агент Уолинг, но всеки местен вестник ще ви съобщи същото, ако не и повече от мен. Както вече ви казах, полицията във Финикс не ни покани да вземем участие в разследването, така че не знаем с какво разполагат. След като тази сутрин получихме известието от Куантико, Джейми Фокс, той е в първата кола с агент Бакъс, му хвърли един поглед, докато обработваше документите. Изглежда, че всичко съвпада с онова, върху което работят вашите хора, и ви телефонира. После ни извикаха двамата с Боб, но както вече ви казах, не знаем със сигурност как стоят нещата.
— Великолепно. — Прозвуча почти отчаяно. Знаех, че й се искаше да бъде в първата кола. — Сигурна съм, че ще научим всичко в погребалния дом. А местните полицаи?
— Ще ни посрещнат.
Паркирахме зад погребалния дом „Скотсдейл“ на Камълбек Роуд. Паркингът вече бе препълнен, макар до погребението да имаше още два часа. Няколко мъже се шляеха наоколо или се бяха облегнали на колите си. Детективи. Веднага ги познах. Вероятно чакаха да чуят тежката дума на ФБР. Видях един телевизионен фургон с антена на покрива, паркирал в далечния край на паркинга.
Двамата с Уолинг се измъкнахме от колата и се присъединихме към Бакъс и Томпсън, след което ни поведоха към една задна врата на дома на покойниците. Пристъпихме в голямо помещение, облицовано с бял фаянс чак до тавана. В средата се намираха две маси от неръждаема стомана за телата с надвиснали над тях маркучи и плотове, също от неръждаема стомана, и оборудване покрай три стени. В стаята ни чакаха петима мъже; те тръгнаха към нас да ни поздравят и тогава видях тялото върху масата в дъното. Предположих, че е Орсулак, макар и да нямаше видими поражения от изстрела в главата. Тялото беше голо и някой беше закрил слабините му с купчина тоалетна хартия. Костюмът, с който мъртвият щеше да пътува до гроба си, бе закачен на стената в дъното.
Стиснахме си ръцете с всички живи ченгета в помещението. Томпсън беше отведен до тялото; той вдигна куфарчето си върху близкия плот и се захвана за работа.
— Не мисля, че ще откриете нещо, което да сме пропуснали — заяви мъжът на име Грейсън, който ръководеше местното разследване. Беше нисичък и набит мъж с уверено и спокойно държане. Имаше силен тен, също както и останалите местни служители.
— Ние също не очакваме — отвърна Уолинг, както винаги бърза с отговора си. — Вие вече сте го изследвали. Сега вече е изкъпан и подготвен за погребението.
— Трябва да повторим пак всичките процедури — каза Бакъс.
— Момчета, защо не ни кажете за какво става дума запита Грейсън. — Може пък да измислим нещо.
— Добра идея — отвърна Бакъс.
И докато им предаваше един съкратен доклад относно разследването на Поета, аз следях как работи Томпсън. Чувстваше се съвсем естествено с тялото, докосваше го, стискаше го, бодеше го с различни инструменти, без да се притеснява. Отдели доста време на сиво-бялата коса на агента, ровейки я с покритите си с найлонови ръкавици ръце, като накрая пак оправи прическата й, като използва собствения си гребен. После изследва с голямо внимание устата и гърлото му, като използваше увеличително стъкло. В един момент остави настрани лупата и измъкна фотокамера от куфарчето си с инструменти. Направи снимка на гърлото: блясъкът на светкавиците привлече вниманието на агентите, стълпени в залата.
— Просто документални снимки, господа — заяви той, без дори да вдига глава от работата си.
След това започна да изследва крайниците. При огледа на лявата длан и пръстите отново използва лупата. После направи две снимки на дланта и две на показалеца. Ченгетата в залата не обърнаха особено внимание на това, очевидно приемайки твърдението му за фотографиите като нещо обичайно. Но тъй като аз бях забелязал, че той не направи снимки на дясната ръка, разбрах, че е открил нещо важно върху лявата. Томпсън върна фотокамерата в куфарчето си, след като помести върху плота четирите полароидни снимки. После продължи да изследва тялото, но без да прави повече снимки. Прекъсна Бакъс с молба за помощ да обърнат тялото, след което отново Продължи огледа от главата до петите. Видях следа от Тъмен, восъчноподобен материал по тила, където вероятно беше изходната рана от куршума. Томпсън пропусна да направи снимки на тази част от тялото. Той приключи огледа почти в същия момент, в който Бакъс завърши краткото си изложение, и аз се замислих дали не го бяха планирали така.
— Има ли нещо? — запита Бакъс.
— Нищо особено, поне така мисля — отвърна Томпсън.
— Бих искал да погледна протокола от аутопсията, акое възможно. Носите ли го?
— Както поискахте — обади се Грейсън. — Ето ви копие от всички документи.
