анализ от агенти на ФБР. Последни сведения около разследването на убиеца, който те са кръстили «Поета».“ Как ти се струва?
— Чудесно.
Беше променил думата „изследване“ с „анализ“. Не си струваше да протестирам. Следващите десетина минути Редактирахме основния текст. Не беше направил значителни промени и със, срока, увиснал на врата му като воденичен камък, така или иначе не бе имал възможността за това. Накрая реших, че някои от замените си струваха, а други бяха направени просто заради самата замяна — така практикуваха всички- вестникарски ре-Да-ктори, с които ми се бе случвало да работя. Вторият Материал, който беше по-кратък, представляваше мой разказ от първо лице за това, как в усилията си да си обясня Причините за самоубийството на брат ми съм открил сле-Дата на Поета. Подразбрах, че това си беше просто перчене от страна на „Роки“. Глен не се беше противопоставил. След като привършихме, той ме накара да изчакам на телефона, докато изпрати материалите за копиране.
— Мисля, че може би трябва да държим линията открита в случай, че нещо изскочи — каза Глен.
— Кой ги набира,?
— Браун — първата, а Бейър — втората. Аз ще направя окончателната корекция.
Материалите ми бяха в добри ръце. Браун и Бейър бяха двама от най-добрите коректори.
— И така, какви са плановете ти за утре? — запита Глен, докато чакахме. — Знам, че е рано, но трябва да си поговорим за края на седмицата.
— Още не съм мислил за това.
— Трябва да си имаш план, който да следваш, Джак. Какъвто и да е. Не може да излезем с нещо толкова голямо и после да подвием опашка на следващия ден. Трябва да има някаква поредица. За този уикенд ми трябва нещо вътре от кухнята. Нали разбираш, как ФБР преследва сериен убиец, може и малко психологически портретчета на хората, с които работиш. Ще ни трябват и снимки.
— Знам, знам — отвърнах. — Само дето още не съм го обмислил.
Не исках да му споменавам за последното си откритие и новата теория, която в момента обмислях. Подобна информация в редакторските ръце е нещо много опасно. Реших, че е по-добре да изчакам и да разговарям с Рейчъл, преди да му съобщя за възможната връзка между Поета и Хорас Хипнотизатора.
— Какво ще кажеш за бюрото? Ще те допуснат ли пак до разследването?
— Добър въпрос — похвалих го. — Съмнявам ме. Днес май ми махнаха за сбогом. В действителност дори не знам къде са в момента. Предполагам, че са духнали от града. Нещо се е случило.
— Проклятие, Джак. Мислех си, че ти…
— Спокойно, Грег, ще разбера къде са заминали. И когато ги открия, все още имам някакво влияние върху тях, а и като добавиш още няколко неща, за които нямах място в днешните статии… Така или иначе, утре ще имам нещо. Не знам само още какво точно. След това ще се заема с нещата от кухнята. Но не разчитай на никакви фотографии. Тия хора не обичат да ги снимат.
След няколко минути Глен получи съобщение от коректорите, че всичко е наред, и статиите бяха изпратени за набор. Той каза, че отива да надзирава процеса, за да е сигурен, че всичко ще мине добре. Аз обаче бях приключил за тази вечер. Великодушно ми предложи да си поръчам една хубава вечеря за сметка на компанията и да му се обадя сутринта. Обещах му, че непременно ще го направя.
Докато се чудех дали да звъня за трети път на пейджъра на Рейчъл, телефонът иззвъня.
— Как си, приятел?
— Торсън.
— Ха, как позна?
— Какво искаш?
— Просто ти съобщавам, че агент Уолинг е ангажирана и няма скоро да ти се обади. Така че направи услуга и на себе си, и на нас, и повече не звъни на пейджъра. Става досадно.
— Къде е тя?
— Това вече не ти влиза в работата, разбра ли? Ти си изстреля куршумите, така да се каже. Имаш си материала за статията. Оттук нататък се оправяй сам.
— Вие сте в Лос Анжелес.
— Съобщението излъчено, приключваме.
— Чакай! Виж, Торсън, мисля, че открих нещо; Нека да поговоря с Бакъс.
— Не, сър, повече няма да говориш с когото и да било от екипа на това разследване. Вече си външен човек, Макавой. Не го забравяй. Всички запитвания по това разследване вече се отправят към Отдела за работа с обществеността в главната квартира във Вашингтон.
Вях толкова ядосан, че едва се сдържах да не избухна. Въпреки това успях да го запитам най- любезно:
— Това включва ли и въпросите на Майкъл Уорън, Торсън? Или той има пряка връзка с теб?
— Безнадеждно си заблуден, шибан педал. Не съм певец. Повдига ми се от хора като теб. Изпитвам повече Уважение към някои от боклуците, които съм напъхал в панделата, отколкото към теб.
— Да ти го начукам.
— Нали виждаш какво имам предвид? Хората като теб нямат никакво уважение…
— Стига с тия глупости, Торсън. Трябва да говоря с Рейчъл или Бакъс. Имам важна следа.
— Щом имаш нещо, предай го на мен. Те са заети.
Сърбеше ме езикът да го пратя по дяволите, но се сдържах и направих онова, което смятах за правилно.
— Натъкнах се на едно име. Може да се окаже нашият човек. Уилям Гладън. Педофил от Флорида, но е в Лос Анжелес. Най-малкото е бил. Той…
— Знам кой е и какво представлява.
— Така ли?
— Опит от миналото.
В миг ме осени. Затворническите интервюта.
— Проектът за изследване на изнасилвачите? Рейчъл ми е разказвала за него. Той беше ли един от тях?
— Да. Така че го забрави, не е човекът, когото търсим. Мислеше си, че ще си героят, решил случая, нали?
— Откъде знаеш, че не е той? Всичко съвпада и има вероятност да се е научил да хипнотизира от Хорас Гомбъл. След като знаеш за Гладън, значи знаеш и за Гомбъл. Всичко съвпада. Гладън е издирван в Лос Анжелес. Накълцал е една камериерка в мотел. Толкова ли не можеш да го видиш? Камериерката може да се окаже убийството примамка. Детективът — името му е Ед Томас — може да е набелязаната жертва, за която той говори във факса си. Нека да…
— Грешиш — прекъсна ме Торсън с висок глас. — Вече сме го изключили от заподозрените. Ти не си първият, сетил се за него, Макавой. Не си чак толкова велик. Проверихме Гладън, но не се оказа нашият човек, ясно ли е? Не сме глупави. А сега изчезвай и духвай към Денвър. Когато го спипаме, ще ти се обадим.
— Какво искаш да кажеш с думите, че сте отхвърлили Гладън?
— Нямам намерение да те запознавам с подробности. Заети сме достатъчно, а и ти вече не си ни на гости. Както вече ти казах, ставаш досаден.
И той ми затвори още преди да мога да кажа нещо. Треснах слушалката, но тя отскочи и се търколи на пода. Изкушавах се да потърся веднага Рейчъл, но размислих. Какво ли правеше в момента, че беше оставила Торсън да разговаря с мен? Някаква идея започваше да се оформя в съзнанието ми. Дали просто не беше ме надзиравала, докато бях един от тях в разследването? Наблюдавайки ме така, както и аз ги бях наблюдавал? Дали всичко не е било просто една игра?
33.
Прекъснах размишленията си. Не можех да открия истината, докато не разговарям с нея. Трябваше да внимавам, за да не се поддам впечатленията от Торсън да ми диктуват хода на мислите. Вместо това се заех с анализа ца онова, което ми беше съобщил той. Беше ми казал, че Рейчъл не може да ми се обади. Била
