много заета. Какво би могло да означава това? Дали не бяха арестували някой заподозрян, и тя, като главен следовател по делото, да го разпитва? Или заподозреният беше само под наблюдение? Ако беше така, тогава беше възможно да е в автомобил и далеч от телефон.
Или бе накарала Торсън да ми позвъни, изпращайки ми някакво съобщение, което не бе имала куража да ми предаде лично?
Нищо не разбирах. Опитах се да анализирам реакцията на Торсън при споменаването ми на Уилям Гладън. Не беше показал никаква изненада при споменаването на името и със същата лекота го беше отхвърлил. Но след като се замислих върху разговора ни, проумях, че без значение дали се бях оказал прав или не относно Гладън, Торсън пак щеше да се държи по същия начин. Ако бях прав, той би желал да ми попречи. Ако бях сбъркал, едва ли щеше да пропусне възможността да се подиграе с мен.
Отново си помислих, че може да съм прав за Гладън и че бюрото е допуснало грешка, отхвърляйки го като възможен извършител. Ако случаят беше такъв, тогава онзи Детектив в Лос Анжелес беше изложен на огромна опасност, без дори да подозира.
Наложи ми се да звъня два пъти до полицейското уп-Равление в Лос Анжелес, за да получа номера на детектив Томас в участъка на Холивуд. Когато обаче го потърсих на този номер, никой не отговори и аз набрах дежурния сержант. Полицаят, който вдигна слушалката, ми съобщи, че той отсъства. Не поиска да ми каже защо или кога ще се появи. Реших, че е по-добре да не оставям съобщение.
Затворих телефона и няколко минути пак обикалях из стаята, обмисляйки как да постъпя. Имаше само едцй начин да получа отговор на въпросите си за Гладън. Трдд ваше да замина за Лос Анжелес, за да се срещна с детектив Томас. Нямах какво да губя. Статиите ми вече бяха приети, а аз — изритан от разследването. Проведох няколко телефонни разговора и направих резервация за следващия полет на югозапад от Финикс до Бърбанк.
Дежурният на рецепцията беше същият, който ни беще приел всички в събота.
— И вие май изчезвате яко дим, както виждам.
Кимнах, проумявайки, че говори за агентите на ФБР.
— Да — казах. — Отлетяха.
Той се усмихна.
— Видях ви по телевизията предната вечер.
В първия момент не загрях за какво става дума, но после се сетих. Сцената пред погребалния дом. Тогава бях с ризата на ФБР. Чак сега разбрах, че дежурният ме взема за агент на ФБР. Не го поправих.
— Шефът никак не остана доволен от цялата работа — коментирах.
— Да, хора като вас стават център на вниманието, когато се появяват в градче като нашето. Надявам се да го пипнете.
— Да, и ние също.
Продължи да обработва сметката ми. Запита ме дали имам някакви разходи и аз му казах за обслужването по стаите и за питиетата, които бях взел от барчето.
— Вижте — казах, — предполагам, че трябва да ми впишете в сметката и калъфката на възглавницата. Наложи ми се да си купя дрехи тук и тъй като нямах никакъв багаж…
Вдигнах калъфката пред него, в която бях прибрал няколкото на брой вещи и той се изкикоти на думите ми. След като обаче се убеди какво трябва още да ми впише в сметката, се смути и накрая ми каза, че това било безплатно.
— Разбирам, на хора като вас им се налага да се придвижват бързо — каза той. — Другите дори нямаха време да се отпишат. Излетяха от града като тексаско торнадо.
— Е — произнесох усмихнат аз, — надявам се, че поне са платили.
— О, да. Агент Бакъс ми се обади от летището и ми аза да ги таксувам по кредитната карта и после да му изпратя квитанциите. Но това не е проблем. Радваме се да ви помогнем.
Само го изгледах, а през това време умът ми трескаво аботеше.
— Тази вечер ще ги настигна — произнесох накрая. — Искате ли да им отнеса квитанциите?
Той вдигна поглед от книжата пред себе си. Видях колебанието му. Вдигнах ръка в успокояващ жест.
— Всичко е наред. Само ми хрумна. Тази вечер се присъединявам към тях и мислех, че мога и аз да ви помогна. Нали знаете, да спестим разходите за пощенски марки.
Не знаех какво говоря, но внезапно загубих вяра в решението си и ми се прииска да се откажа.
— Е — произнесе дежурният, — не виждам нищо лошо в това. Събрал съм им квитанциите в един плик готов за изпращане. Предполагам, че мога да ви имам доверие колкото и на пощальона.
Той се ухили и аз му се ухилих в отговор.
— Един и същ човек ни подписва чековете, нали така?
— Чичо Сам — изсмя се той. — Веднага се връщам.
Той изчезна в задната стая и аз се огледах наоколо, вече очаквах отнякъде да изскочат Торсън, Бакъс и Уолинг и в един глас да извикат: „Аха, виждаш ли защо нямаме вяра на вашего брата?“
Никой обаче не изскочи от никъде и след малко дежурният се върна с един кафяв плик и ми го подаде заедно с моята хотелска сметка.
— Благодаря ви — казах. — И те ще са ви благодарни.
— Няма проблеми — отвърна дежурният. — Благодаря ви, че избрахте нашия хотел, агент Макавой.
Кимнах и пъхнах плика в калъфа на компютъра ми подобно на крадец. После се запътих към вратата.
34.
Самолетът вече се бе издигнал, когато отворих плика. Имаше няколко квитанции. Една от тях изброяваше сметките на всяка стая, заета от агентите. Точно тази ми трябваще Веднага издърпах сметката за стаята с името на Торсън и започнах да разглеждам телефонните разходи.
Сметката не съдържаше телефонни обаждания до областта от Мериленд с код 301, където живееше Уорън. За сметка на това пък имаше едно обаждане до областта с код 213. Лос Анжелес. Знаех, че не беше изключено Уорън да е отишъл там, за да предложи материала на бившите си редактори. И после да е написал статията си, Разговорът беше проведен в 12 и 41 преди полунощ, в неделя, само час, след като Торсън очевидно се беше нанесъл в хотела във Финикс.
След като използвах кредитната си карта Виза, за да включа телефона, монтиран на гърба на седалката пред мен, набрах номера, записан върху върху хотелската сметка.
— Хотел „Ню Отани“, какво ще обичате? — обади се веднага любезен женски глас.
Сконфузих се за миг, но успях да се овладея и поисках стаята на Майкъл Уорън. Свързаха ме, но никой не отговори. Проумях, че беше прекалено рано, за да се е върнал в стаята си. Натиснах бутона на ресивера и поисках от информацията да ми дадат номера на „Лос Анжелес Таймс“. След като го набрах, поисках да ме свържат с новинарската зала и после поисках Уорън. Свързаха ме.
— Уорън — произнесох аз.
Това беше твърдение, факт. Присъда. Както за Торсън, така и за Уорън.
— Да, с какво мога да ви бъда полезен?
Той не знаеше кой се обажда.
— Исках само да ти кажа, че изпитвам огромно желание да ти го начукам, Уорън. И ще ти кажа, че един ден ще опиша в книга всичко това и какво точно си направил.
Не съзнавах точно какво говоря. Знаех само, че изпитвам огромна нужда да го заплаша и не можех да надвия желанието си. Макар и да не разполагах с нищо друго, освен с думи.
— Макавой? Ти ли си, Макавой? — Той направи пауза, което се изсмя саркастично. — Каква книга? Аз вече изпратил агента си с офертата си. А ти? А? Хей, колега ти нямаш дори литературен агент, нали така?
Той зачака за отговор, а аз имах само гнева си. Мълчах.
— Да, така си и мислех — произнесе той. — Виж, Джак, ти си прекрасно момче и всичко останало, и съжалявам за начина, по който се развиха нещата. Наистина съжалявам. Но бях закъсал здравата и просто
