— Ако ти споменеш на Бакъс за нас и му кажеш, че Торсън е знаел, тогава ще ти повярва.
— Не мога. Ако разбере за нас, аз ще изхвърча.
След малко смени темата, връщайки се на историята.
— Ти разполагаш с далеч повече, отколкото той.
— Какво? Кой?
— Говоря за Уорън. Твоята статия ще бъде много по-добра от неговата.
— Нали знаеш, който свари, той ще натовари. Това е една стара вестникарска поговорка. Но е вярна. При повечето истории онзи, който пръв ги разкаже, винаги обира каймака, дори и материалът му да е пълен с пропуски и измишльотини. Дори и това да е крадена история.
— Това ли била работата? Да обереш каймака? Само да си пръв, дори и да нямаш правото?
Погледнах я и се опитах да се усмихна.
— Да, понякога. Повечето пъти. Доста доблестна работа. Нали?
Не ми отговори. Известно време пътувахме в мълчание. Прииска ми се да каже нещо за нас и за това, което имахме или нямахме, но тя не го направи. Вече наближавахме хотела.
Какво ще стане, ако не успея да го убедя да ми да остана тук и ми се наложи да се върна в Денвър? Какво ще стане тогава с двама ни?
Тя мълча известно време, преди да ми отговори.
— Не знам, Джак. Какво искаш да се случи?
— Не знам, но не искам всичко да свърши просто така. Мислех си…
Не знаех как да изразя мисълта си.
— И аз не искам всичко да свърши така.
Тя зави пред хотела да ме остави. Каза, че трябва да се връща. Момче в червено сако и златни еполети на раменете ми отвори вратата, нарушавайки уединението ни, Исках да я целуна, но нещо в обстановката и фактът, че сме в кола на ФБР, ме накара да размисля.
— Ще те видя при първа възможност — казах аз, — Веднага щом се освободя.
— Добре — изрече тя с усмивка. — Довиждане, Джак. Късмет със статията. Обади ми се в оперативната служба и ми кажи, ако я пишеш тук. Може да уредим нещо за довечера.
Това беше най-добрата от всички причини, които можеха да ми хрумнат за оставането ми в града. Тя се пресегна и докосна брадата ми също както го бе направила веднъж и преди. Миг преди да изляза от колата, ме помоли да почакам. Измъкна картичка от джоба си и надрас-ка номер на гърба й, после ми я подаде.
— Това е номерът на пейджъра ми в случай, че нещо стане. Свързан е със спътник, така че можеш да ме викаш където и да съм.
— В целия свят?
— В целия свят. Докато не падне спътникът.
31.
Гладън гледаше думите, появили се върху екрана. Бяха красиви, сякаш изписани от невидимата ръка на Бога. Толкова важни. Толкова значителни. Той ги прочете още веднъж. Те вече знаят за мен и аз съм готов. Очаквам ги. Готов съм да заема мястото си в пантеона от лица. Чувствам, се така както, когато бях дете и чаках вратата на килера да се отвори, за да мога да го приема — ивица светлина на прага. Моят маяк. Следях светлината и сенките, които хвърляха краката му при негова крачка. Тогава разбирах, че е там и че ще любовта му. Зеницата на окото му. Ние сме това, в което ни превръщат, и въпреки това те се извпъщаш от нас. Ние сме изгнаници. Ставаме номади в света на стона. Отхвърлянето ми е моята болка и мотивация. Нося със себе си отмъщението на всички деца. Аз съм Кумирът нощ. Аз съм хищникът, пратен да ви следи в средата ви. Аз съм там, където се сблъскват светлината и мракът. Историята ми не е от тези с лишения и злоупотреби. Приветствам докосването. Мога да го приема. А вие? Аз желаех, жадувах, приветствах докосването. Единствено отблъскването, че съм пораснал, ме нарани толкова дълбоко и ме принуди да поема живота на скитник. Аз съм изгнаник. А децата трябва да остават завинаги млади.
Телефонът иззвъня и той се втренчи в него. За пръв път някой я търсеше. Телефонният секретар се включи след третото позвъняване и записаното й съобщение тръгна. Гладън го бе написал върху лист хартия и я бе накарал да го прочете три пъти, преди да го запише на четвъртия. Тъпа гъска, помисли си той, докато слушаше записа. Изобщо не я биваше за актриса: най-малкото облечена.
— Здравейте, тук е Дарлийн, аз… аз не мога да ви се обадя в момента. Налага ми се спешно да пътувам извън града. Ще проверявам за съобщения… а, съобщения и ще ви се обадя по най-бързия начин.
Звучеше нервно и Гладън се тревожеше, че поради повторението на тази дума някой от обаждащите се може да сети, че тя чете, Заслуша се в разгневения мъжки глас, който каза:
— Дарлийн, по дяволите! Веднага ми се обади, щом чуеш съобщението. Трябваше да ме предупредиш, защото може и да не завариш работата си, като се върнеш, разбра ли?
Гладън реши, че минава. Изправи се и изтри съобщението. Сигурно беше шефът й. Но Дарлийн нямаше да му се обади.
Както стоеше на прага на кухнята, усети миризмата. Взе кибрита си и влезе в спалнята. Известно време оглежда тялото. Лицето беше станало бледозелено, но по-тъмно, след последното му влизане в стаята. Кръвта се оттичаше от устата и носа, тялото се пречистваше от флуидите на декомпозиция. Беше чел за тия процеси в една от книгите, които си бе извоювал от затворническото ръководство в Райфорд. „Съдебномедицинска патология“ Прииска му се фотокамерата му да беше при него, за да може да документира настъпилите промени в Дарлийн.
Запали още четири пръчици жасмин, като ги постави в пепелниците по четирите ъгъла на леглото.
Когато излезе от стаята и затвори вратата, покри прага с мокра хавлия с надеждата да спре напредването на миризмата в останалата част на апартамента. Имаше да прекара още два дни в жилището.
32.
Убедих Грег Глен да остана да пиша в Финикс. Останах до обяд в стаята си, ка се обаждах на разни хора, събирай коментари от участници в историята, от Уекслър в Де вър до Бледсоу в Балтимор. Писах в продължение на г часа; прекъсвах само заради обажданията на Глен, кок изнервено ме тормозеше с въпросите си как върви работата. Един час преди пет, крайният срок в Денвър, изпратих и двете статии.
Когато изпратих материалите, нервите ми вече бяха обтегнати до скъсване, а главата ме цепеше така, че ми идеше да завия. Вече бях изпил кана и половина кафе и цял пакет „Малборо“ от години насам за пръв път изпушвам цяла кутия за толкова кратко време. Разхождах се напред-назад в стаята и чаках поредното обаждане на Глен. След малко не издържах и позвъних на обслужването по стаите, като им обясних, че не мога да напусна стаята, защото очаквам важен телефонен разговор, и ей поръчах аспирин от магазинчето във фоайето на хотели.
Когато ми го донесоха, погълнах три таблетки с минерална вода от минибара и само след миг започнах да се чувствам по-добре. После позвъних на майка ми и Райли, като ги предупредих, че статиите ми ще се появят в утрешния брой на вестника. Казах им също така, че има вероятност репортери да се опитат да се свържат с тях. грака че да бъдат готови. И двете ми отговориха, че не желаят да разговарят с никакви репортери и аз се съгласих с тях.
След малко се сетих, че бях забравил да се обадя на Рейчъл, за да й съобщя, че все още съм в града. Позвъних в оперативната служба на ФБР във Финикс, но дежурният агент ме уведоми, че тя си била тръгнала.
— Какво искате да кажете „тръгнала“? Не е ли още във Финикс?
— Нямам правото да говоря по този въпрос.
— Добре, тогава мога ли да говоря с агент Бакъс?
— И той си тръгна. Мога ли да знам кой се обажда?
Затворих и набрах номера на рецепцията в хотела и поисках да ме свържат със стаята й. Съобщиха ми, че се е изнесла. Също и Бакъс. Също и Торсън, Картър и Томпсън.
