до офиса, и тогава вече ще разговаряме на тази тема.
— Трябва да се обадя на редактора си.
— Можеш да го направиш и по-късно. Боб явно вече е и ни чака. Предполагам, че сън не го хваща.
Телефонът иззвъня пак. Тя рязко вдигна слушалката.
— Кой се обажда? — тросна се тя. После добави, вече с по-нормален тон: — Изчакайте.
Ухили се и ми подаде слушалката. После ме целуда лекичко по бузата, прошепна ми, че отива в стаята си да се приготви, и започна да се облича. Притиснах слушалката до ухото си.
— Ало?
— Тук е Грег Глен. Коя е тази?
— А, един агент от ФБР. Имахме съвещание. Предполагам, че сигурно вече си чел „Лос Анжелес Таймс“.
— Дяволски си прав.
Онова чувство, че гърдите ми са стегнати в невидимо менгеме, се усили. Глен продължи:
— Поместили са статия за убиеца. Нашия убиец, Джак. Ти ми каза, че имаме изключителните права върху този случай и че сме защитени.
— Бяхме.
Това беше единственото, което успях да изрека. Рей-чъл вече приключваше с обличането и ме гледаше със съчувствие.
— Вече не сме. Връщаш се още тази сутрин и пишеш нашата за утрешния брой. Каквото си събрал. И имай предвид, че трябва да си посъбрал повече от тях. Можехме да публикуваме онова, което тогава имахме, Джак, но ти ме убеди да не го правим. А сега ще гоним собствения си материал, дявол да го вземе.
— Достатъчно! — изръмжах аз колкото да му секна вдъхновението.
— И се надявам да не се окаже, че си удължил престоя си във Финикс заради някое гадже.
— Да ти го начукам, Грег, Имаш ли пред себе си статията или не?
— Разбира се, че я имам. Страхотна статия! Гръм и мълнии! Само дето не е в този вестник, в който трябваше да бъде.
— Прочети ми я. Не, почакай. Трябва да тръгваме, защото имаме съвещание именно по този повод. Накарай някого в библиотеката да…
— Глух ли си, Джак? Няма да ходиш на никакви съвещания. Искам те веднага по най-бързия начин на първия самолет и пускаме статията още в утрешния брой.
Нидях Рейчъл да ми отправя въздушна целувка и да изчезва зад вратата.
— Разбирам. Имаш статията за утрешния брой. Само че аз мога да я напиша тук и да ти я изпратя.
— Не. Това е обща работа. Искам да я обработим двамата с теб.
— Нека да отида на съвещанието и после ще ти се обадя.
— Защо?
— Нещата взеха нов обрат — излъгах аз. — Не знам само точно за какво става дума, затова трябва да отида и да разбера. По-късно ще ти се обадя. А междувременно накарай в библиотеката да намерят статията от „Таймс“ и да ми я изпратят в пощенската кутия. Аз ще я измъкна оттук. Трябва да тръгвам.
Затворих, преди да успее да протестира. Бързо се облякох и изскочих през вратата с компютъра през рамо. Не знаех как е възможно да се случи това. Но някаква мисъл упорито започна да си пробива път. Торсън.
Грабнахме по две чашки кафе от барчето във фоайето и и после потеглихме към сградата на федералното управление. Тя отново бе събрала всичкия си багаж. Аз отново бях забравил.
Не говорихме, докато не изпихме първата чаша кафе. Според мен в момента двамата ни вълнуваха коренно противоположни мисли и дилеми.
— Връщаш ли се в Денвър?
— Още не знам.
— Толкова ли са зле нещата?
— Ужасно. За последен път се хваща на обещанията ми.
— Не разбирам как е могло да се случи. Би трябвало да се обърнат към Боб Бакъс за коментар.
— Може би са го направили.
— Не, той щеше да ти каже. Щеше да си удържи на думата. Той е човек второ поколение в бюрото. Такива като него винаги държат на думата си.
— Добре, да се надяваме, че ще спази поетия ангажимент. Защото днес пиша статията си.
— Какво пише в онзи вестник?
— Не знам. Ще го измъкна веднага щом се включа в някой телефон.
Бяхме стигнали сградата на съда. Тя паркира колата в гаража за федерални служители.
В залата за конференции бяха само Бакъс и Торсън.
Срещата започна със съжалението на Бакъс, че статията се е появила, преди аз да успея да напиша своята. На мен ми се стори съвсем искрен и аз съжалих, че бях подложил на съмнение почтеността му пред Рейчъл.
— Имате ли статията? Мога да я извадя на компютъра си веднага щом се включа към някой телефон.
— Чакам я. Наредих на хората ни в Лос Анжелес да ни я изпратят по факса. Единствената причина, поради която знам за нея, е защото Брас ми предаде, че вече сме засипани с телефонни обаждания в Куантико от другите медии.
Включих се и пуснах компютъра, като се включих в мрежата на „Роки“, Пренебрегнах всички съобщения, които можеха да ме чакат. Отидох веднага в персоналното си кошче и проверих файловете. Забелязах, че имаше два нови: РОЕТСОРУ и НУР8ТОШ. Спомних си, че бях помолил Лори Прайн за материали върху хипнозата и Хорас Хипнотизатора, но тези материали щях да разгледам по-късно. Отворих РОЕТСОРУ и изпитах шок, дошъл дори още преди да прочета първия ред от статията.
— Проклет да е!
— Какво? — запита Рейчъл.
— Написана е от Уорън. Подава си оставката във фондацията и използва моята история, за да се върне в „Таймс“.
— Репортери! — изрече Торсън с неприкрито наслаждение. — Ах, защо ли не мога да им хващам вяра!
Направих се, че не съм го чул, макар и да ми костваше огромни усилия. Бях вбесен от случилото се. На Уорън и на себе си. Трябваше да се досетя, че нещата ще се развият по този начин.
— Прочети я, Джак — обади се Бакъс.
Изпълних молбата му.
От Майкъл Уорън
Специално за „Таймс“
ФБР е започнало преследване на сериен убиец, за който до този момент е известно, че е убил седем детективи по разследване на убийствата на територията на цялата, страна. Историята е започнала преди три години.
Наречен „Поета“, тъй като на местопрестъплението оставя бележки, съдържащи цитати от поезията на Едгар Алан По, с които цели да представи убийствата като самоубийства.
В продължение на три години се предполагаше, че жертвите му са самоубийци, докато в един момент миналата седмица сходствата в случаите, включително и цитатите от По, не бяха открити, както свидетелства източник близък до следствието.
