за стъпалата. Отстрани беше здравата издраскан от котешки нокти, но иначе беше най-запазената мебел, с която разполагаше. Ако не се броеше телевизорът. Имаше чисто нов „Панасоник“ с вграден видеомагнитофон. Гледаше шоу за домашни покупки; измина доста време, докато благоволи да прехвърли интереса си от екрана върху нас. Устройството, което се предлагаше в момента, режеше и кълцаше зеленчуци без никакви или почти никакви усилия от страна на домакинята.
— Вие ли сте управителят? — запита Рейчъл.
— Това би трябвало да е очевидно, нали така, офицер?
Будно момче, помислих си аз. Беше на около шейсет, със зелени джинси и бяла тениска без ръкави с прогорени дупки на гърдите, през които надничаха сиви косми. Беше започнал да оплешивява и имаше зачервено лице на пияница. Беше бял, единствения бял човек, който виждахме до този момент в паркинга.
— Аз съм агент — каза тя, показвайки му вътрешността на портфейла си със значката.
— ФБР? Нима големите Джи се вълнуват от един толкова дребен обир на кола? Виждате ли колко съм начетен? Знам, че вие самите се наричате „Джи“. Това ми харесва.
Рейчъл ни стрелна с поглед и после се върна на Усетих първите тръпки на възбудата.
— — Откъде знаете, че става дума за обира на кола? — запита го тя.
— Видях ви там как оглеждахте. Не съм сляп. Гледахте стъклата. Събрах ги на купчина. Уличните чистачни машини я се мярнат веднъж, на месец, я не. По-редовни са през лятото, когато има повече прах.
— Не. Искам да кажа, как въобще разбрахте, че е има обир на кола.
— Защото спя в задното помещение. Чух ги да се вмъкват през прозореца. Видях ги да шетат из вътрешността на колата.
— Кога беше това?
— Чакайте да си спомня, трябва да о било миналия четвъртък. Чудех се кога ли собственикът ще го съобщи в полицията. Но дори и не съм сънувал, че ФБР ще се загрижи за тая работа. Ами вие двамата, и вие ли сте от големите Джи?
— Това не ви влиза в работата, господин… как се казвате, сър?
— Адкинс.
— Господин Адкинс, знаете ли чия е била ограбената кола?
— Не, никога не съм виждал собственика. Само чух, когато строшиха стъклото, и видях момчетата.
— А номера?
— Не, не съм обръщал внимание.
— Не се ли обадихте на полицията?
— Нямам телефон. Можех да използвам този на Тиби-До от трети паркинг, но вече минаваше полунощ и знаех, че ченгетата няма да хукнат заради някакъв си обир на кола. Не и тук. Имат си достатъчно работа и без аз да им я създавам.
— Значи вие никога не сте виждали собственика на колата и той никога не е чукал на вратата ви, за да ви Пита дали не сте чули или видели хората, ограбили колата му?
— Точно така.
— А какво ще кажете, ча хлапетата, извършили обира? — запита Томпсън, изпреварвайки Рейчъл. …… Вие ги познавате, нали, господин Аткинс?
— Адкинс. С „д“, а не с „т“, господин Джи.
Адкинс се изсмя, сякаш беше изрекъл нещо кой знае колко остроумно.
— Господин Адкинс — поправи се Томпсън. — Е, какво ще кажете?
— Какво да кажа?
— Познавате ли хлапетата?
— Не, не знам кои бяха те.
Отмести погледа си от нас и се загледа в телевизора, Стоката за продан вече беше нова; ръкавица със ситни гумени реснички върху дланта за галене на домашни питомци.
— Знам още за какво може да се използва — захили се Адкинс. Той направи движение, все едно че мастурбира, и намигна на Томпсън. — Точно затова ги продават, да ви кажа.
Рейчъл пристъпи към телевизора и го изключи. Той не протестира.
— Разследваме убийството на полицейски служител. Бихме искали да се съсредоточите. Имаме сериозна причина да смятаме, че колата, която вие сте видели момчетата да ограбват, е принадлежала на заподозрян. Не се интересуваме от момчетата, които са се вмъкнали в колата, но трябва да разговаряме с тях. Вие ни излъгахте преди малко, господин Адкинс. Видях го в очите ви. Момчетата са излезли от вашия паркинг.
— Не, аз…
— Позволете ми да довърша. Да, вие ни излъгахте. Но ние ще ви дадем още една възможност. Можете да ни кажете истината или ще се върнем с още агенти и полиция и ще разгоним фамилията на целия паркинг. Не си ли давате сметка колко крадено имущество ще се намери в тези ламаринени бордеи? Не мислите ли, че можем да се натъкнем на някои лица, търсени от полицията? Какво ще кажете за някои, които се укриват тук? Ами нарушенията на санитарните правила? Ние вече забелязахме едно такова нарушение; има няколко фургона извън те риторията на лагера. И там живее някой, нали така. Обзалагам се, че вие и работодателят ви вземате допълнително за това. Или може би само вие. Какво ще каже работодателят ви, когато разбере? Какво ще каже, когато приходите спаднат, защото хората, които трябва да ви плащат наема, нямат пари, защото са били депортирани или са задържани в ареста поради неплащане издръжка За деца? А какво да кажем за вас, господин Адкинс? Или искате да дам за проверка серийния номер на телевизора ви?
— Телевизорът си е мой. Купих си го честно и почтено. Но знаете ли какво сте вие? Една Фърчаща бракувана разследвачка.
Рейчъл се направи, че не е чула коментара, но Томпсън май не скри усмивка.
— Честно и почтено от кого?
— Няма значение. Бяха братята Тайръл. Те ограбиха онази кола. А ако после дойдат и ме пребият от бой, ще ви дам под съд. Разбрахте ли?
Следвайки указанията на Адкинс, успяхме да се доберем до фургон номер четири и заобикалящите го картони. Из лагера вече бе плъзнала мълвата, че законът е дошъл на гости. Навсякъде хората бяха наизлезли от свърталищата си. Когато се добрахме до номер 4, братята Тайръл вече ни чакаха отпред.
Седяха върху един стар радиатор под син брезентов навес, опрян над покрива на двоен фургон. До вратата на фургона имаше мивка и сешоар, закрит със същия син брезент да го пази от дъжд.
Двамата братя бяха в юношеска възраст, с може би година разлика, от смесен брак. Рейчъл пристъпи до края на козирката. Томпсън зае позиция на известно разстояние от лявата й страна.
— Здравейте, момчета — изрече тя и тъй като не получи отговор, запита: — Майка ви вкъщи ли е?
— Не, не е, офицер — отвърна по-голямото.
То изгледа брат си, който бавно заклати радиатора с Крака.
— Знаете ли, изглеждате ми умни момчета. Не искаме неприятности. Не искаме да създаваме неприятности никому тук. Обещахме на господин Адкинс, че само ще питаме за фургона ви.
— Адкинс, дрън-дрън — обади се и по-малкото.
— Тук сме заради колата, която е била паркирана на пътя миналата седмица.
— Не сме виждали никаква кола.
— Да, не сме виждали никаква кола.
Рейчъл се приближи до по-голямото и се приведе до ухото му.
— Чуй ме сега — произнесе нежно тя. — Това е един от случаите, за който майка ви толкова пъти ви е предупреждавала. Помислете си. Използвайте главите си. Спомнете си какво ви е казвала. Не искате да си имате никакви неприятности или пък да я замесвате и нея. Искате да си отидем и да ви оставим на мира. Има само един начин, по който може да стане това.
29.
