към мен и леко ме целуна по устните.
— А сега да спиш.
— Ще спя. Ти също.
След като си отиде, не можах да затворя очи. Чувствах се прекалено добре. Усещах се като зареден с нова енергия и изпълнен с необяснима радост. Претърколих се към ръба на леглото и вдигнах слушалката. Исках да споделя с нея мислите си. Но и след осем позвънявания тя не отговори. Обадих се на толефонистката.
— Сигурна ли сте, че това е стаята на Рейчъл Уолинг? Да, сър. Триста двайсет и едно. Бихте ли оставили съобщение?
— Не, благодаря.
Станах и запалих лампата. Включих телевизора и няколко минути превключвах на различните програми. Набрах пак номера й, но отново никой не отговори.
Облякох се, опитвайки се да се убедя, че ми се пие кола. Събрах дребните пари от бюрото, взех ключа и отидох в дъното на коридора, където се намираха автомати те за безалкохолни напитки. На връщане спрях пред стая 321 и долепих ухо до вратата. Тишина. Почуках леко и зачаках, пак почуках. Никой не се обади.
Малко се позабавих, докато отключа с едни ръка стаята си, тъй като в другата държах кутията с кола. Накрая пуснах кутията на пода и тъкмо превъртах ключа, когато долових нечии стъпки и се обърнах тъкмо навреме, за да видя мъжа, който вървеше към мен по коридора. Лампите в коридора светеха приглушено поради късния час, а яркото осветление пред асансьорите очертавани само силуета му. Беше едър мъж и в ръката си носеше нещо. Може би торба. Беше на няколко метра от мен.
— Как си, приятелче?
Торсън. Гласът му, макар и познат, ме стресна и мисля, че и лицето ми ме издаде. Чух да се кикоти, докато ме подминаваше.
— Приятни сънища.
Нищо не казах. Вдигнах кутията и бавно влязох н стаята си, без да откъсвам поглед от гъроа му. Той подмина без колебание 321 и спря пред една врата по-нататък в коридора. Докато отключваше вратата си, хвърли поглед Към мен. Очите ни се срещнаха за момент.
25.
Гладън се ядосваше, че не беше попитал Дарлийн къде държи дистанционното управление за телевизора. Вече започваше да му писва да става всеки път, когато сменя каналите. Всички телевизионни канали на Лос Анжелес предаваха историята от „Таймс“. Той беше принуден да стърчи пред телевизора и ръчно да превключва каналите, за да хване всички репортажи. Вече имаше добра представа за външния вид на детектив Томас. Всички телевизионни станции се надпреварваха да го интервюират.
Лежеше на дивана, прекалено възбуден, за да заспи. Искаше да превключи на Си Ен Ен, но не му се ставаше, Беше включил някакъв кабелен канал. Жена с френски акцент приготвяше нещо пълнено с йогурт. Той не беше много наясно това закуска ли беше или десерт. Видяното обаче го подсети, че е гладен, и се замисли дали да не отвори още една кутия с равиоли. Отказа се. Знаеше, че трябва да икономисва запасите си от храна. Имаше още цели четири дни.
— Къде е шибаното дистанционно, Дарлийн? — извика той ядосан.
Изправи се и превключи канала, после изключи лампите и се върна на дивана. Монологът на Си Ен Ен му действаше приспивно: той се замисли над работата си, която го очакваше, за плановете си. Вече знаеха за него и от този момент нататък трябваше да бъде по-предпазлив от всякога.
Вече започваше да го унася; очите му се притваряха и шумът от телевизора му действаше като приспивателно. В този момент излъчиха репортаж от Финикс за някакво убийство на детектив. Той рязко отвори очи.
26.
На сутринта Рейчъл ме събуди. Погледнах часовника. Беше седем и половина.
Не я запитах защо не ми отговори по телефона или на потропването ми на вратата й предната нощ. Доста време през нощта си бях блъскал главата над този проблем и реших, че най-вероятно е вземала душ, докато съм звънял или чукал на вратата й.
— Стана ли вече?
— Тъкмо се надигах.
— Добре. Обади се на снаха си.
— Добре. Веднага.
— Искаш ли да поръчам кафе? След колко време ще си готов?
— Само да се обадя и да взема един душ. Един час стига ли?
— Тогава вече съм по задачи, Джак.
— Добре тогава, половин час. Ти станала ли си?
— Не.
— Добре, не вземаш ли душ?
— Един час ми е твърде много, за да се приготвя, дори и в почивен ден.
— Добре, добре. Половин час.
Като се измъкнах от леглото, видях на пода смачканата опаковка от презерватива. Вдигнах я и запомних марката, тъй като явно я предпочиташе, и после я захвърлих в кофата за отпадъци в банята.
Надявах се да не сваря Райли вкъщи, защото просто Не бях наясно как ще реагира на молбата ми да позволи на специалистите да изровят тялото на съпруга й. Знаех обаче, че в осем без пет в неделя едва ли ще е излязла. Доколкото ми беше известно, през последните години беше стъпвала в църквата само на погребението на Шон и на сватбата им преди това.
Тя отговори на второто позвъняване с глас, доста по-ведър от онзи, който си спомнях миналия месец. В първия момент не бях дори сигурен дали е тя.
— Райлс?
— Джак, къде си? Вече започвах да се тревожа.
— Във Финикс съм. Защо да се тревожиш?
— Ами не знаех какво става.
— Съжалявам, че не се обадих. Всичко е наред. С групата на ФБР съм. Не мога да ти кажа много, но те разследват смъртта на Шон. Неговата и на останалите.
Погледнах през прозореца и видях планините в далечината. Туристическата дипляна, оставена във всяка стая, твърдеше, че се наричали Камилски гръб, името действително бе много подходящо. Не знаех дали не говоря повече, отколкото трябва. Едва ли обаче имаше вероят пост Райли да продаде историята на „Нашънъл Инкуийър“.
А, знаеш ли, по случаите се появиха допълнителни обстоятелства. Те мислят, че при Шон може да са изтървали някакво доказателство… А, те искат да… Райли, те искат да направят ексхумация, за да огледат отново.
Не последва никакъв отговор.
— Райли?
— Джак, защо?
— Това ще помогне при разследването на случая.
— Но какво искат да правят? Да не мислят… да не мислят да го режат пак?
Тя изрече последните думи с отчаян шепот и аз проумях, че бях сплескал работата.
— О, не. Изобщо няма да има такова нещо. А, такова, те искат да огледат ръцете му. Нищо повече. Ти трябва да им разрешиш. В противен случай трябва да искат разрешение през съда и ще стане дълга и широка.
— Ръцете му? Защо, Джак?
— Това е дълга история. Нямам право да ти го казвам, но майната му на разрешението. Те мислят, че
