Кимнах. Внезапно ми хрумна още един въпрос. Зачаках, докато всички останали изчерпят въпросите си.
— А, агент Брас, исках да кажа, Търнър?
— Да?
— Вие вече може и да сте го казвали, но какво ново може да ни съобщите за поемите? Имате ли още някаква представа как се вписват във всичко това?
— Те определено се използват за демонстративни цели. Вчера го забелязахме. Това е неговият подпис: макар че той очевидно всячески се стреми да избегне залавянето си, в същото време неговата психология е такава, че нещо не му дава покой и той всеки път оставя малкото си съобщение, което казва „Хей, аз бях тук“. За това са използвани поемите. Що се отнася до самите поеми, връзката с тях е, че те всички или говорят за смъртта, или могат да бъдат тълкувани като такива. Там присъства темата, че смъртта е вход към други неща, други светове. „Навън през бледата врата“ мисля, че беше един от цитатите, използвани от Поета. Една от представите му може да е тази, че той изпраща тези хора в един по-добър свят. Той ги трансформира. Струва си да се замислим над това, когато анализираме патологията му. Но тук още веднъж се връщаме на факта, че и тези неща са просто предположения. Все едно да се ровим из пълна кофа с отпадъци, мъчейки се по тях да открием какво е ял някой предната вечер. Не знаем какво движи този човек и няма да го узнаем, докато не го заловим.
— Брас? Отново се обажда Боб. Какво ще ни кажеш за планирането на тези убийства?
— Ще оставя Брад да докладва.
— Тук е Брад. Така, ние нарекохме нашия човек „пътешественик“. Да, той използва територията на цялата страна като платно за рисуване, но се заседява за седмици, а понякога и за месеци. Това е нещо необичайно при нашия предварителен портрет. Поета не е от престъпниците, които убиват и веднага духват. Той нанася удара си и после се навърта известно време наоколо. Според нас по време на този период ловецът следи набелязаната жертва. Той се запознава с обичайните действия и привички на жертвата си. Възможно е дори да прави някакво бегло запознанство. Това е нещо, което си струва да се провери. Нов приятел или познат в живота на всеки детектив. Може би нов съсед или човек от местния бар. Ситуацията в Денвър също така подсказва, че той може да подхожда към тях като източник, някой, който разполага с важна за следствието информация. А може и да използва някакъв друг подход.
— Което ни довежда до следващата спирка — каза Бакъс. — След установяването на контакт.
— Властта над тях — обади се Хейзълтън. — След като се доближи достатъчно близо до жертвите си, как постига контрола си над тях? Предполагаме, че той разполага с оръжие, с което отнема тяхното, но има и още нещо. Как принуждава шестима, а сега вече седмина детективи по разследване на убийства да напишат цитатите от стихове? Как избягва съпротивата им? В момента разглеждаме възможността за хипноза, комбинирана с някакви препарати, взети от самите жертви. Всички убийства освен едно са станали в домовете на жертвите. Случаят с Макавой се различава твърде много от останалите. Ако се замислим, вероятно сред нас няма да се намери И един човек с празна аптечка. А сред убитите детективи едва ли има някой, в чиято аптечка да не се намери някакво лекарство, купено без рецепта, което да може да подпомогне въздействието на хипнозата. Очевидно някои лекарства осигуряват по-добър ефект от другите. Но работата е там, че ако сме на прав път, Поета използва, неща, осигурени му от жертвите. И в момента търсим много усилено в тази посока. Това е всичко засега.
— Добре — произнесе Бакъс. — Има ли други въпроси?
В залата настъпи мълчание.
— Добре, момчета и момичета — каза той, привеждайки се напред с ръце върху масата. — Свършили сте чудесна работа. Този път вече разполагаме със сигурна информация.
Двамата с Рейчъл последвахме Бакъс и Томпсън до хотела „Хайът“, където Матушак ни бе запазил стаи. Трябваше да се регистрирам и да платя за стаята си, докато Бакъс регистрираше останалите и получаваше ключовете за другите пет стаи, за които плащаше държавата. И въпреки това получих намалението, което хотелът обикновено даваше на хората от ФБР. Сигурно беше заради ризата.
Рейчъл и Томпсън ни чакаха в кафето на фоайето, където бяхме решили да пийнем по едно преди вечеря. Когато Бакъс й подаде един от ключовете, го чух да казва, че тя е в стая 321, и аз го запомних. Бях през четири врати от нея в 317 и вече си мислех за идващата нощ.
След половинчасов назначителен разговор Бакъс се надигна и каза, че отива в стаята си да прегледа докладите от деня, преди да тръгне към летището да посрещне Торсън и Картър. Отказа да вечеряме заедно и се запъти към асансьорите. След няколко минути и Томпсън се надигна с думите, че иска да проучи подробно доклада от аутопсията на Орсулак.
— Значи оставаме само двамата с теб, Джак — проговори Рейчъл, изчаквайки го да се отдалечи. — Какво ще кажеш да хапнем нещо?
— Съгласен съм.
— Добре. Обаче първо ми се иска да взема гореща вана.
Уговорихме се да се срещнем след час за вечеря. Асансьорът ни изкачи до етажа ни в тишина, изпълнена с чувствено напрежение.
24.
Влязох в стаята си и се опитах да прогоня Рейчъл отмислите си, като включих компютъра към телефонната линия, проверявайки за постъпили съобщения в Денвър. Имаше само от Грег Глен, който питаше къде се намирам. Отговорих му, но се съмнявах, че ще го види по-рано от понеделник сутринта. После изпратих и съобщение на Лори Прайн с молба да потърси какви статии има за Хорас Хипнотизатора във флоридските вестници преди седем години. Помолих я да прехвърли всичко, което открие, в пощенската ми кутия на компютъра.
След това се изкъпах и се докарах с новите дрехи за вечерята с Рейчъл. Бях готов двайсет минути преди уговорения час и си помислих дали да не сляза да се огледам за някаква аптека наблизо. После обаче си помислих какво ли впечатление бих оставил у Рейчъл, ако нещата потръгнеха и аз стигнах до леглото й с изгарящ от нетърпение презерватив в джоба си. Отказах се. Реших да оставя нещата да следват естествения си ход.
— Гледа ли Си Ен Ен?
— Не — отвърнах. Стоях на прага на стаята й. Тя се върна до леглото и седна да си обуе обувките. Изглеждаше освежена и беше облякла кремава риза с черни джинси. Телевизорът още работеше, но вече предаваха материал за застреляните лекари от клиниката в Колорадо.
Едва ли това бе имала предвид.
— Какво казаха?
— Показаха ни. Теб, мен и Боб. На излизане от погребалния дом. По някакъв начин са се докопали отнякъде до името на Боб и го съобщиха.
— Казаха ли, че ръководи Секцията по бихейвиористични науки?
— Не, споменаха само, че е някакъв шеф във ФБР. Но това няма значение. Сигурно някакъв местен източник ги е информирал. Работата е там, че може да си имаме проблеми, ако нашият човек ни зърне, където и да се намира.
— Защо? За ФБР не е толкова необичайно да ходи по места, където има такива случаи. Бюрото си вре носа навсякъде.
— Другото нещо, което е, че с това повдигаме самочувствието на Поета. Виждаме го при почти всички случаи.
Една от концепциите за удовлетворението, което този тип убийци получават, е, когато виждат делата си по телевизията и вестниците. В известен смисъл това им помага да преживеят отново фантазиите, изживени по време на убийствата си. Част от увлечението по медиите се простира и върху преследвачите. Имам чувството, че този Поет чнао повече за нас, отколкото ние за него. Ако съм права, тогава той вероятно е чел книги за серийните убийци. Комерсиалните бълвочи и дори някои от по-сериозните неща. Дори е възможно да познава и някои имена. Бащата на Боб фигурира в доста от тях. Самият Боб също е споменат в една или две. А също и аз. Имената ни, снимките ни, думите ни. Ако ни е видял по Си Ен Ен и ни е разпознал, тогава ще проумее, че сме по следите му. Може да го изтървем. Сигурно ще се опита да се
