покрие дълбоко.
Вечерта мина под знака на нерешителността. Неспособни да решим какво или къде искаме да вечеряме, накрая се спряхме на ресторанта в хотела. Храната си беше наред, но ние си поделихме бутилка каберне, което се оказа вълшебно. Казах й да не бере грижа дали е надхвърлила служебния лимит, защото вестникът плаща за всичко. Щом чу това, тя поръча за десерт пресни череши.
— Имам чувството, че вие бихте били щастливи, ако в света нямаше свободни медии — казах й аз по време на десерта. Последствията от репортажа по Си Ен Ен беше основна тема на разговора ни по време на вечерята.
— Ни най-малко. Уважавам медиите като необходимост за едно свободно общество. Не уважавам обаче безотговорността, с която подхождате в повечето от случаите.
— Какво му беше безотговорното на този репортаж?
— Тревожи ме фактът, че те ни показват, без изобщо да си задават въпрос за последствията от действията си. Просто ми се иска понякога медиите да се съсредоточават пад цялостната картина, отколкото да се хвърлят стремглаво към търсенето на сензация.
Е, не е винаги е така. Аз например не теглих майната на хората ти и не се хвърлих презглава да напиша Репортажа си. Аз работя в дългосрочен план. Предпочитам да го направя колкото може по- задълбочено.
— О, да, звучи особено доблестно от устата на човека който ни изнуди да го включим в разследването.
И двамата се разсмяхме.
— Хей, хей — запротестирах аз.
— Не може ли да си поговорим за нещо друго? Вече съм уморена от всичко това. Господи, какво не бих дала, ако можех поне за няколко часа да забравя всичко по този случай!
Отново изпитах предишното чувство. Думите й и начина, по който ме гледаше, докато ги произнасяше. Дали наистина ги четях правилно, или само си въобразявах нещо?
— Добре, да му теглим майната на Поета — съгласих се аз. — Нека да си поговорим за теб.
— За мен ли? Какво по-точно?
— Тази история между вас с Торсън прилича на телевизионна сапунена опера.
— Това си е съвсем лично.
— Не и когато започнете да си разменяте стрели през цялото време и се опитваш да накараш Бакъс да го отстрани от случая.
— Не искам да го отстраня от разследването на случая. Просто не искам да ми се изпречва на пътя и да ми диша във врата през цялото време. Винаги се опитва да ми се бърка в работите и да поеме юздите. Ти си свидетел.
— Колко време продължи бракът ви?
— Петнадесет славни месеца.
— И кога завършиха те?
— Много отдавна. Преди три години.
— Достатъчно време, за да се забравят всички вражди.
— Не ми се говори за това.
Аз обаче усетих, че й се говореше точно за това. Изчаках малко. Сервитьорът мина и ни донесе нови кафета.
— Какво се случи — запитах. — Не заслужаваш да бъдеш толкова нещастна.
Тя се пресегна и ме подръпна нежно за брадата; за пръв път ме докосваше, ако изключим момента, когато бе навряла лицето ми в леглото на хотела.
— Ти си чудесен. — Тя поклати глава. — Всъщност не трябваше да го правим, и толкова. Понякога даже се чудя какво сме виждали един в друг. Просто не се получи.
— Защо?
— Защото беше такава работата. Както ти казах, и двамата бяхме твърде обременени от миналото си. Неговият проблем беше още по-тежък. Той носеше маска и аз видях гнева зад нея едва когато вече беше прекалено късно. Измъкнах се по най-бързия начин.
— За какво толкова се беше разгневил?
— За много неща. Той направо прелива от гняв. Заради другите жени, заради взаимоотношенията си с тях. Аз бях вторият му несполучлив брак. Работата. Баща му. Понякога изригваше като запален нефтен кладенец.
— Удрял ли те е някога?
— Не. Не останах достатъчно дълго край него, за да му позволя да го направи, но си мисля, че ако не се бях измъкнала, щеше да се стигне и дотам. Това беше естественото развитие на нещата. Все още се опитвам да се държа настрана от него.
— А той все още изпитва нещо към теб.
— Ти си бил голям психолог!
— Има нещо, казвам ти.
— Единственото нещо, което изпитва към мен, е желанието да ме види нещастна. Иска да си го върне, защото за него аз съм причината за нещастния му брак, объркания му живот, всичко.
— Как успява да се предпази от конфликти в работата си?
— Вече ти казах, че той носи маска. Много е добър в това. Нали го видя на съвещанието. Беше сдържан. Трябва също така да разбереш и още нещо за ФБР. Те държат на агентите си. След като си върша работата, няма значение как се чувствам или съм нещастна.
— Оплаквала ли си се от него?
— Това би било все едно сама да си прережа гърлото. Имам много хубава работа в Секцията за бихейвиористични науки. Имай предвид, че бюрото е мъжки свят. Не можеш просто така да отидеш при шефа си и да му се оплачеш, че твоят бивш съпруг според теб ти мисли това или онова. Като нищо бих завършила в охраната на някоя банка в Солт Лейк Сити.
— Тогава какво можеш да направиш?
— Не много. Често съм подмятала на Бакъс какво става, за да е в течение. Както вече си разбрал днес, той няма да си мръдне пръста, за да промени нещата. Предполагам, че и Гордън му нашепва своите версии. Ако бях мястото на Боб, щях само да гледам и да изчаквам докато някой от двама ни прекали. Първият, който го направи, автоматично излита.
— А как би могло да се разбере кой е прекалил?
— Не знам. С ФБР човек никога не знае. Спрямо мене той е длъжен да бъде по-иредпазлив. Нали разбираш, има и допълнителни фактори. Трябва да си направи хубавичко сметката, преди да се реши да изрита жена от екипа си. Така че имам предимството.
Кимнах. Нямате какво повече да си кажем по този въпрос. Не исках обаче да се прибира в стаята си. Исках да бъда с нея.
— Ама и теб си те бива в интервютата, Джак. Страхотен си.
— Какво?
— През всичкото време разговаряхме за мен и за бюрото. А за себе си нищо ли няма да споделиш?
— Какво да споделя за себе си? Никога не съм се женил, никога не съм се развеждал! Вкъщи нямам даже и лампиони. По цял ден седя пред компютъра. Не съм от отбора ви с Торсън. Тя се усмихна.
— Да, страхотна двойка сме. По-скоро бяхме. Сега, след като вече знаеш какво са открили в Денвър, по-добре ли се чувстваш?
— Искаш да кажеш какво не са открили? Не знам. Сигурно е по-добре, че не му се е наложило да мине И през това. Все пак няма кой знае каква причина да се чувствам по-добре.
— Обади ли се на снаха си?
— Не, все още не. Сутринта ще й позвъня. Изглежда ми нещо, което е по добре да се направи на дневна светлина.
— Никога не съм прекарвала много време със семействата на жертвите — каза тя. — Винаги става така, че нас ни викат по-късно.
— А аз съм прекарвал… Много ме бива да интервюирам току-що овдовели жени, майки, загубили детето
