Рейчъл влезе в залата на оперативния отдел стиснала пластмасовата торба като трофей. Положи я върху бюрото на Матушак и агентите се струпаха край него. Бакъс също дойде в залата и загледа торбата сякаш беше Свещеният Граал. После вдигна поглед към Рейчъл, изпълнен с възбуда.
— Грейсън направи проверка в полицейското управление — каза той. — Няма подаден никакъв сигнал за ограбване на кола на това място. Нито през онзи ден, нито през седмицата. Човек би си помислил, че всеки уважаващ законите гражданин, станал жертва на грабеж, ще подаде веднага оплакване в полицията.
Тя кимна.
— Да, би си помислил.
Бакъс се обърна към Матушак, който вдигна торбата от бюрото си.
— Знаеш какво да правиш, нали?
— Да.
— Искам най-после нещо определено. Крайно време е.
Торбата съдържаше автомобилна стереоуредба, открадната от последен модел „Форд Мустанг“, бял или жълт, н зависимост от това, кой от двамата братя Тайръл бе имал по-добро зрение в тъмното.
Това беше всичко, което успяхме да научим от тях: надеждата ни обаче беше голяма, Рейчъл и Томпсън ги разпитваха поотделно, после си ги размениха и пак ги разпитаха, но радиото беше единственото, което те можеха да ни дадат. Казаха, че никога не са виждали шофьора, оставил мустанга до бордюра пред „Слънчевите акри“ и не са взели нищо друго освен стереоуредбата, Дори не си направили труда да отворят багажника и не погледнали номера да видят дали колата е с аризонска регистрация.
Докато Рейчъл оформяше доклада и пишеше запитване за проучване на колата, което да бъде предадено до рсички оперативни служби, Матушак подаде серийния домер на стереоуредбата до отдела за идентификация на превозни средства във Вашингтон, окръг Колумбия, после даде самата уредба на един техник да я обработи. Томпсън бе взел отпечатъците на братята Тайръл, за да ги елиминира при изследването на уредбата.
Техникът не откри никакви други отпечатъци по уредбата освен тези на братята Тайръл. Серийният номер обаче се оказа следа. Оказа се, че уредбата е била монтирана на бледожълт мустанг регистриран в корпорацията „Херц“. Матушак и Майз се отправиха в „Скай Харбър Интернешънъл“, за да продължат с издирването на колата.
Настроението на агентите беше приповдигнато. Рейчъл беше направила пробив. Разбира се, нямаше гаранция, че мустангът е бил каран от Поета. Но времето, през което е бил паркиран пред „Слънчеви акри“, съответстваше на периода, в който Орсулак е бил убит. Съществуваше също така и фактът, че взломът, извършен от двамата братя, не е бил докладван в полицията. Това вече беше определена следа, от която вече можеха да се направят изводи за начина на действие на Поета. Споделях възторга им. До този момент убиецът беше някаква загадка, фантом. Откритието обаче на следа като стереоуредбата вече правеше перспективата за залавянето му реална. Вече свивахме кръга.
През по-голямата част от следобеда се стараех да не се Пречкам из краката на агентите и само гледах как Рей-чъл работи. Бях очарован от уменията й, изумен как бързо бе успяла да открие стереоуредбата и как бе разговаряла с Адкинс и братята Тайръл. В един момент ме забеляза и запита какво правя.
— Нищо, само гледам.
— Приятно ти е да ме наблюдаваш?
— Бива си те в това, което вършиш. Винаги е интересно да гледаш някой като теб.
— Благодаря ти. Просто извадих късмет.
— Имам чувството, че доста ти върви.
— В работа като нашата всеки е творец на късмета си.
В края на деня Бакъс прочете копие от известието, което тя бе предала до всички оперативни служби в страната, и я запита:
— Как мислиш, дали изборът на колата не е бил преднамерен? Бледожълт мустанг.
Рейчъл кимна, знаеше отговора.
— Библията — изрече Бакъс. — „И видях бледия кон, а името на този, който го яздеше, беше Рейчъл.“
— „И адът вървеше след него“ — завърши тя.
В неделя през нощта пак се любихме и тя сякаш беше още по-всеотдайна и взискателна в ласките ни. Накрая, ако имаше някой от двама ни, който да си има едно наум, това бях аз. В същото време, докато в момента нямаше нищо по-важно на света за мен от желанието ми да се отдам на чувствата, които изпитвах към нея, нещо тихичко ми нашепваше да се запитам за мотивите й. Не можех да се освободя от съмнението, че целта й е не толкова да достави наслада на нас двамата, колкото да уязви бившия си съпруг. Мисълта ме накара да се почувствам виновен и неискрен.
По-късно, докато лежахме отпуснати в прегръдките си, тя ми прошепна, че ще остане до сутринта.
30.
Звънът на телефона грубо прекъсна съня ми. Огледах странните очертания на стаята и погледът ми падна върху Рейчъл.
— По-добре ще е да се обадиш — каза тя. — Все пак това е твоята стая.
По нищо не личеше да има проблемите ми със събуждането. В действителност за момент изпитах чувството) че тя отдавна е будна и ме е наблюдавала, когато телефонът е иззвънял. Вдигнах слушалката едва на деветото или десетото иззвъняване. В същото време видях часовника върху нощното шкафче. Беше седем и петнайсет.
— Да?
— Дай ми Уолинг.
Гласът ми се стори познат, но не можех да се сетя от къде. После ми хрумна, че не бива да признавам, че Рей е в стаята ми.
— Сбъркали сте стаята. Тя е в…
— Слушай, репортерче, я не ме прави на глупак! Трябва да говоря с Рейчъл.
Покрих слушалката с ръка и се обърнах към Рейчъл.
— Торсън е. Казва, че знае, че си тук.
— Ще се обадя — ядосано измърмори тя и издърпа слушалката от ръката ми.
— Какво искаш?
Той, изглежда, й съобщи нещо.
— Откъде е дошло?
След известно време сърдито запита:
— Защо се обаждаш на мен? — Давай, кажи му, ако това искаш. Ако искаш и той да го научи. Това говори за теб не по-малко, отколкото за мен. Сигурна съм, че той няма да има нищо против да узнае, че си просто един воайор.
Подаде ми слушалката и аз затворих. Тя закри лицето си с възглавницата и простена. Издърпах я от главата й.
— Какво има?
— Имам лоши новини за теб, Джак.
— Какво?
— В тазсутрешното издание на „Лос Анжелес Таймс“ има публикувана статия за Поета. Съжалявам. Трябва да те откарам в оперативната служба за среща с Боб.
За момент замълчах объркан.
— Как са успели…
— Не знаем. За това и ще стане дума.
— Колко знаят, каза ли ти го?
— Не. Но очевидно достатъчно.
— Знаех си, че трябваше да я напиша още вчера. Проклятие! Още в мига, в който стана ясно, че тоя момък знае за вас, трябваше да се захвана за работа.
— Ти сключи споразумение с нас и го спази. Беше длъжен, Джак. Виж, нека да изчакаме, докато стигнем
