търсела тоя Брийдлав в същото време, когато започнало делото на Гладън за сексуалните извращения в Центъра за грижи по децата. Следователите през цялото време са били убедени, че Гладън е Брийдлав, но нито веднъж не са успели да докажат версията по делото поради дегизациите. Освен това не са проявили необходимото старание, защото са смятали, че той така и така ще отиде в затвора по другото обвинение.
Както и да е, в момента, в който името на Гладън изскочи от база-данните на мрежата за идентификация на личности, веднага подехме търсенето на човека, който полицейското управление в Лос Анжелес обяви за национално издирване миналата седмица. И ето ни тук.
— Изглежда…
— Прекалено лесно? Е, понякога човек има късмет.
— И преди си го споменавала.
— Защото е вярно.
— Но защо ще използва самоличност, за която много добре знае, че е в регистрите ви?
— Голяма част от тези хора намират сигурност в традицията. Освен това той е дяволски хитър кучи син. Разбрахме го от факса му.
— Но той е използвал съвсем нова самоличност, когато е бил арестуван миналата седмица от полицията в Санта Моника. Защо ще му е…
— Казвам ти само това, което ни е известно, Джак. Ако той наистина е толкова хитър, колкото го мислим, тогава със сигурност крие още няколко самоличности в ръкава си. Не е трудно човек да се сдобие с такава. Поставили сме задача на оперативната служба във Финикс да изготви заповед „Херц“ да ни предоставят цялата си налична документация по случая. Искаме пълната история на Брийдлав с вземането на коли под наем от фирмата за последните три години. Той е най-малкото златен клиент на „Херц“. Което отново сочи колко е изобретателен и предвидлив. В почти всички летища слизаш от самолета и отиваш на гишето на „Херц Гоулд“, където името ти е на таблото. И после сядаш в колата си с ключовете на таблото. В повечето случаи дори не е необходимо да разговаряш с никакви служители. Просто само се качваш в колата. Без никакви свидетели.
— Добре, а другите неща? Ти ми каза, че изскочили Две следи за Гладън.
— Вест Пал. Тед Винсънт и Стив Рафа във Флорида тази сутрин най-после са се добрали до архивите на Белтран в организацията. През всичките години ангажимент към нея той е бил Бест Пал на девет млади момчета, Второто момче, спонсорирано от него, това е било някъде преди шестнадесет години, е бил Гладън.
— Господи!
— Да. Всичко започва да си идва по местата.
Замълчах за момент, размишлявайки над тази информация. Разследването набираше скорост. Време беше да затягаме коланите.
— Защо оперативната служба тук не се е добрала до този юнак? Толкова вестници се скъсаха да пишат за него.
— Добър въпрос. Гордън ще си има сърдечна беседа с местния главен агент по тоя повод. Предупреждението на Гордън беше разпространено снощи. Някой трябва да го е видял и да е разбрал за какво става въпрос. Но ние бяхме първите.
Типичната бюрократична машина. Чудех се колко ли по-скоро щяха да попаднат на Гладън, ако някой в оперативната служба в Лос Анжелес беше гледал по-сериозно на работата си.
— Ти се познаваш с Гладън, нали? — запитах я аз.
— Да. Имахме контакт с него по време на интервютата с изнасилвачите, вече ти казах. Преди седем години. Двамата с Гомбъл и всички останали в онази адска дупка във Флорида. Мисля, че нашият екип — Гордън, Боб, аз — прекара повече от седмица там, запознавайки се с толкова много кандидати за интервюта.
Изкушавах се да поставя въпроса за обаждането на Торсън до компютъра в затвора, но размислих. Стигаше ми, че бе започнала да говори с мен като с човешко същество. Едва ли новината, че съм ровил из хотелските й сметки, беше най-добрият начин да затвърдя нещата. Тази дилема също така ми създаваше и проблем как да го зачукам на Торсън. Налагаше се за известно време да замразя въпроса за хотелските му сметки.
— Мислиш ли, че има някаква връзка между Гомбъл и предполаганото хипнотизиране и това, което си открила по случаите на Поета? — запитах я аз. — Мислиш ли, че е възможно Гомбъл да го е обучил на занаята си?
— Възможно е.
Отново се бе върнала на кратките отговори.
— Възможно е — повторих аз малко саркастично.
— Мисля да отскоча до Флорида, да си кажем още по вякоя приказка с Гомбъл. Ще му задам и този въпрос. Ще разберем със сигурност, когато ни отговори. Така добре ли е, Джак?
Навлязохме в уличка, която минаваше откъм гърба на стари мотели и магазини. Тя намали накрая, така че се пуснах от дръжката на облегалката.
— Но ти сега не можеш да отидеш във Флорида, нали?
— Това зависи от Боб. Тук вече сме близо до Гладън, усещам го. Мисля, че засега Бакъс иска да концентрираме всичките си усилия в Лос Анжелес. Гладън е тук. Или някъде съвсем наблизо. Всички го усещаме. Трябва да го пипнем на всяка цена. Само да го заловим, после вече можем да си изясняваме въпроса с психологическата мотивация и другите подобни. Тогава вече можем да отидем във Флорида.
— Защо тогава? За да допълним изследванията върху серийните убийци ли?
— Не. Искам да кажа, и това да, но основно ще се заловим с обвинението. Хора като него при всички случаи ще се мъчат да се изкарат психически ненормални. Това е единственият им шанс. Така че това означава, че трябва да заведем делото, като вземам предвид психологията му. Обвинението трябва да докаже, че е знаел какво вършиш и че може да прави разлика между добро и зло. Най-древната дилема.
Представата за съдебен процес над Поета в съда никога не ми бе минавала през ума. Очевидно не съм си представял, че ще успеем да го заловим жив. Добре знаех, че тази представа беше отговор на желанието ми да не го оставяме жив след всичко извършено от него.
— Какво става, Джак, не искаш ли съдебен процес? Искаш да го убием на място ли?
Изгледах я. Светлините на преминаваща кола обляха лицето й и за миг зърнах очите й.
— Не бях мислил за това.
— Разбира се, че си мислил. Би ли искал да го убием, Джак? Ако имаш удобен случай и знаеш, че няма да има последствия, би ли могъл да го направиш? Мислиш ли, Че това би било възмездие за всичко сторено от него?
Нямах желание да обсъждам проблема с нея. Усетих, че в нея имаше повече от случаен интерес към темата.
— Не знам — отвърнах накрая. — Ти би ли могла да го убиеш? Убивала ли си някога, Рейчъл?
— Ако имам възможност, бих го убила, без да мисля.
— Защо?
— Защото познавам другите като него. Гледала съм ги в очите и знам какво се крие там в мрака. Ако можех да ги убия всичките, бих го сторила.
Изчаках я да продължи, но тя не го направи. Спря до два подобни на нашия „Капри“ зад един стар мотел.
— Не ми отговори на втория въпрос.
— Не, никога не съм убивала.
През една задна врата се вмъкнахме в коридор, боядисан в два тона; мътножълто-до нивото на очите и мътно-бяло оттам нагоре. Рейчъл се приближи до първата врата от лявата ни страна, почука и ни пуснаха вътре. Беше мотелска стая, която би минала за кухня през шейсетте години, когато е била подновена за последен път. Бакъс и Торсън ни чакаха, седнали на една стара пластмасова маса, опряна до стената. На масата имаше два телефона, които изглеждаха току-що донесени в стаята. Имаше и алуминиев сандък, около метър висок и с отворен капак, разкриващ стена от три видеомонитора. Кабели изпълзяваха от гърба
