на излизане.
— Настина ли? Мислех, че те държат под око само Томас.
— Така е. Но освен това имат за задача да следят когато още е на улицата, по което и време на денонощието да е. Ако си вършат съвестно работата, разбира се.
Обърнах се и се върнах няколко стъпки назад, втренчен към зеления неонов надпис с името на Марк Твен, Огледах улицата и колите, паркирани от двете й страни, Не видях ничии сенки или силуети.
— Колко хора имате отвън?
— Трябва да са петима. Двама на постоянни позиции. Двама спрели в коли. Една кола е в движение. През цялото време.
Върнах се при нея и придърпах нагоре яката на сакото си. Вън беше по-студено, отколкото бях предполагал, Дъхът ни излизаше на тънки облачета, смесваше се и после се стапяше.
Когато стигнахме Булеварда на залеза, огледах улицата и в двете посоки и видях над арковиден вход през една пресечка на запад неонова реклама с надпис „Бар КЕТ & ФИДЪЛ СС“. Посочих към бара и тръгнахме натам. Мълчахме, докато стигнем.
Минахме под арката и влязохме в една открита градина с маси под чадъри от зелен брезент, но те всички бяха пусти. От другата страна на улицата през прозорците се виждаше топлата и задушевна вътрешност на друг бар. Влязохме, намерихме си празно сепаре в противоположния на дъските за стрелички край и седнахме. Кръчмата беше в типично английски стил. Когато барманката се завъртя към нас, Рейчъл ме подкани да поръчам питие. Избрах си тъмно пиво. Рейчъл последва примера ми.
Оглеждахме се и разменяхме незначителни реплики докато дойдат напитките ни. Чукнахме чашите и отпиме. Не откъсвах погледа си от нея. Не мислех, че до този бе опитвала тъмно пиво.
— „Харп“ е по-тежко. Винаги се утаява на дъното, докато „Гинес“ изплава отгоре. Тя се засмя.
— Когато си поръча тъмно пиво, помислих, че я познаваш. Но е добра. Харесва ми, макар че е силна.
— Едно нещо трябва да се признае на ирландците, а то е че знаят как да правят бира. Англичаните са длъжни да им го признаят.
— Още една халба и ще трябва да викаш подкрепление, за да ме върнете обратно в хотела.
— Съмнявам се.
Цареше приятна тишина. В дъното камината бумтеше и благотворна топлина обгръщаше цялото помещение.
— Джон истинското ти име ли е?
Кимнах.
— Не съм ирландка, но винаги съм смятала, че Шон е ирландският вариант на Джон.
— Да, това е галската версия. Когато сме се родили близнаци, родителите ни решили така… всъщност по-скоро майка ми.
— Мисля, че е чудесно.
След още няколко глътки започнах да я разпитвам за случая.
— Разкажи ми за Гладън.
— Няма още нищо за разказване.
— Е, поне си се срещала с него. Интервюирала си го.
Трябва да имаш впечатление от него.
— Не беше от най-словоохотливите. Апелацията му още беше висяща и той внимаваше да не използваме казаното пред нас срещу него. Всички се изредихме, само и само да го разговорим. Накрая, мисля, че това беше идея на Боб, той се съгласи да ни говори в трето лице. Сякаш Извършителят на престъпленията, в които беше обвинен, беше някакъв трети човек.
— И Бънди е правил тоя номер, нали?
Спомнях си го от една книга.
— Да. И други, разбира се, не само той. Това беше само средство, с което да ги убедим, че не сме отишли там да завеждаме дела срещу тях. Повечето от тези хора страдат от мания за величие. Умираха да се разприказват пред нас, но трябваше да имат гаранция, че това няма да се използва срещу тях. Гладън беше същият. Особено когато знаеше, че апелацията му е в процес на разглеждане.
— Това трябва да е наистина рядък шанс, че си имала предварително познанство, без значение колко малко, с един сериен убиец.
— Да. Но аз имам чувството, че ако който и да е от онези хора, които интервюирахме, бъдеше пуснат на свобода като Уилям Гладън, сега щяхме да ги преследваме всички. Тези хора не стават по-добри с времето, Джак, и не се отказват от старите си навици. Не си променят нрава.
Тя го изрече като предупреждение, второто подобно признание, което беше направила. Обмислях го известно време, чудейки се дали зад него не се крие и още нещо, което се опитва и да ми съобщи. Или пък в действителност предупреждаваше себе си?
— И какво ви разказа? Спомена ли ви Белтран и Бест Пале?
— Разбира се, че не, защото в противен случай щях, си го спомня, когато видях Белтран в списъка на жервите. Гладън не спомена никакви имена. Но той изрече обичайното оправдание — собственото си изнасилване. Каза, че като дете бил насилван сексуално. Многократно. Бил на същата възраст като децата, с които по-късно блудствал в Тампа. Нали разбираш, това е като някакво зацикляне. Схема, на която често ставаме свидетели. Сякаш замират на тази точка в живота си, когато са били съсипани.
Кимнах, но не изрекох нищо; чаках да продължи.
— Продължило е три години. Епизодите са били доста чести и включвали орални и анални контакти. Не ни каза кой е бил насилникът, освен че не е бил негов роднини. Според Гладън никога не казал на майка си, понеже се страхувал от този човек. Защото той го заплашвал. Бил някаква фигура с авторитет и влияние в живота му. Боб направи няколко опита после да проследи кой е бил този човек, но не стигна до никъде. Гладън никога не спомена дори и най-малката подробност, такава, която би ни помогнала при идентисрицирането му, Тогава той вече е навършил двайсет години, а периодът с изнасилванията бе приключил преди няколко години. Но дори и да го бяхме открили, щяха да възникнат проблеми със статута ла ограниченията. Не можахме да открием дори и майка му; за да я разпитаме. Тя напуснала Тампа след ареста на сцна си и се скрила. Сега, разбира се, вече можем с почти дълна увереност да приемем, че насилникът е бил Белтран.
Кимнах. Бях изпил бирата си, но Рейчъл само въртеше чашата си. Не я хареса. Махнах към бара и й поръчах светла „Амстел“. Казах й, че ще й допия тъмното.
— И как завършило всичко? Имам предвид извращенията?
— Всичко свършило, когато вече станал прекалено възрастен според вкуса на Белтран. Той го зарязал и се прехвърлил на следващата жертва. Всички момчета, които той е спонсорирал посредством Бест Пале, в момента се издирват и ще бъдат интервюирани. Обзалагам се, че е блудствал с всички тях. Той е дяволското семе в цялата тая история, Джак. Непременно да наблегнеш върху това, когато описваш делото. Белтран си е получил заслуженото.
— Говориш така, сякаш съчувстваш на Гладън.
Явно бях направил грешка. Очите й гневно заблестяха.
— Дяволски си прав, че му съчувствам. Това не означава, че одобрявам дори и една от гадостите, които е извършил, или че не бих му пръснала черепа, ако има възможност. Но не той е създал онова чудовище, което го владее отвътре. То е творение на друг.
— Добре, не съм се опитвал да…
Барманката дойде с бирата на Рейчъл и ми даде шанс да не изтърся следващата глупост. Взех чашата й с тъмното пиво и жадно отпих с надеждата, че неуместната ми забележка вече е забравена.
— Така че, ако изключим разказаното от него, какво си видяла у Гладън? Наистина ли притежаваше всички онези дяволски качества, които сега всеки му приписва?
Тя се замисли, преди да ми отговори.
— Уилям Гладън знаеше, че сексуалните му апетити от юридическа, социална и културна гледна точка са абсолютно неприемливи. Мисля, че това особено го гнетеше. Струва ми се, че той се бореше със себе си, опитвайки се да разбере поривите и желанията си. Искаше да ни разкаже историята си, без значение дали в трето лице или не. Сигурно вярваше, че така ще помогне на себе оц по някакъв начин. Ако се замислиш над
