останах, заслушан с ухо, долепено до вратата. Явно беше излязъл.
Заварих Торсън облегнат на багажника на една от колите.
— Закъсня.
— Да. Съжалявам. Къде е Рейчъл?
— Съжалявам, пич, говори с Бакъс. Той е твоето лоби в бюрото.
— Виж, Торсън, не се казвам пич, ясно ли е? Ако не искаш да ме наричаш по име, тогава не ми казвай никак, Закъснях, защото трябваше да се обадя на редактора си и да му предам, че статия няма да има. Не беше особено щастлив.
Застанах до дясната врата, а той заобиколи до мястото на шофьора. Трябваше да го чакам цяла вечност, докато отключи.
— Пет пари не давам как се е чувствал редакторът ти тази сутрин — заяви той, преди да се вмъкне в колата.
Вътре видях две чаши с кафе върху арматурното табло; парата им замъгляваше стъклото. Гледах ги така, както наркоман гледа лъжичката, поднесена над свещта, но нищо не казах. Предположих, че кафето беше част от някаква игра, която Торсън се канеше да играе.
— Едната е твоята, пи… а, Джак. Ако искаш сметана или захар, има в жабката.
Той включи стартера. Погледнах го и после спрях поглед върху кафето. Торсън се пресегна и взе една от чашките. Отпи полека, също като плувец, пробващ с пета температурата на водата.
— Ааа — простена от наслада той. — Обичам го горещо и без захар. Също като жените.
Той ми хвърли поглед и ми намигна.
— Давай, Джак, вземай кафето. Не искам да го разлея, като потегля.
Взех чашата. Потеглихме. Отпих, но го направих повече като някой официален опитвач на цар. Беше вкусно й ефектът от кофеина се прояви бързо.
— Благодаря — казах.
— Няма защо. Не мога да започна деня, докато не се подкрепя. Та какво се случи с теб, безсънна нощ, а?
— Нещо такова.
— При мен такова нещо няма. Спя си като момченце навсякъде, даже и в дупки като тая. Имам здрав сън.
— Случайно не се ли разхождаш насън?
— Да се разхождам насън ли? Какво искаш да кажеш?
— Виж, Торсън, благодаря ти за кафето и всичко останало, но знам, че ти си човекът, разговарял с Уорън, и знам също така, че ти си този, който е влизал в стаята ми снощи.
Торсън удари спирачките точно пред един знак, разрещаващ спиране само за разтоварване на стоки.
— Какво каза?
— Чу ме добре какво казах. Ти си бил в стаята ми. Може и да нямам доказателства, но ако Уорън изплюе нещо преди мен, отивам направо при Бакъс и ще му кажа всичко, което ми е известно.
— Виж, пич, виждаш ли това кафе? Това ми беше предложението за мир. Ако искаш да ми го плиснеш в лицето, добре, няма проблеми. Не знам обаче за какво говориш и това ми е последният път, когато изобщо разговарям с репортери. Точка. Разговарям единствено с теб, защото си с мен по нечие височайше благоволение. Това е.
Включи направо на втора и се стрелна в движението, спечелвайки си гневен клаксон от един изнервен водач. Горещото кафе заля ръката ми, но нищо не казах. Няколко минути пътувахме в тишина, навлизайки все по-навътре сред каньона от бетон, стъкло и стомана. Булевард „Уилшир“. Отивахме към небостъргачите в деловия Център на града. Кафето вече бе загубило добрия си вкус и аз го върнах на таблото.
— Къде отиваме? — попитах накрая.
— Да се видим с адвоката на Гладън. След това отиваме в Санта Моника да си поговорим с динамичното дуо, което е задържало тая торба с отпадъци и после го е пуснало.
— Четох статията в „Таймс“. Те не са знаели кого са заловили. Не можеш да ги обвиняваш.
— Да, разбира се, виновни няма.
Наистина бях успял да отхвърля предложението му за мир. Той бе станал мрачен и хаплив. Обичайното му държане макар че този път бях длъжен да призная, че и аз дял в него.
— Виж — започнах аз, вдигайки ръце в примирителен жест, — съжалявам, разбираш ли? Ако съм сбъркал за теб и Уорън и всичко останало, съжалявам. Просто гледах на нещата така, както ми изглеждаха. Ако съм сбъркал, прощавай.
Той не каза нищо и тишината взе да става потискаща Почувствах, че топката още беше в моята половина.
— Ще си оттегля обвиненията към теб, става ли? — излъгах аз. — Съжалявам и за… ако съм те ядосал нещо с Рейчъл. Просто така се случи.
— Да ти кажа, Джак, можеш да си спестиш извиненията. Пет пари не давам нито за теб, нито за Рейчъл. Тя си мисли обаче, че ме е грижа за нея, и съм сигурен, че така ти е представила нещата. Но тя греши. Ако бях на твое място, щях да внимавам много с нея. Непредсказуема е. Не забравяй какво съм ти казал.
— Разбира се.
Аз обаче не обърнах внимание на приказките му. Нямах намерение да му позволявам да ме заразява с горчивините си заради Рейчъл.
— Чувал ли си някога за Нарисуваната пустиня, Джак?
Изгледах го, присвил смутено очи.
— Да, чувал съм.
— А бил ли си там?
— Не.
— Е, щом си с Рейчъл, тогава вече си там. Тя е Нарисуваната пустиня. За гледане е красива, не ще и дума. Но, приятел, много внимателно с нея, защото е опасна. Отвъд красотата й няма нищо, Джак, а през нощта в пустинята хваща адски студ.
Прииска ми се да го срежа е някоя язвителна забележка, която да има ефекта на здрав плесник. Но силата на огорчението и гневът му ми отнеха желанието.
— Тя може да те разиграва както си иска — продължи той. — Или да си играе с теб. Също като с любима играчка. Само че след известно време играчката омръзва. И вече не е любима. И ти преставаш да съществуваш за нея.
Нищо не казах. Обърнах се и се загледах през прозореца, за да не го виждам дори и с периферното си зрение. След две минути спомена, че сме пристигнали, и колата в паркинга на един от небостъргачите.
След като направихме справка в адресния указател на юридическия център Фуентес, мълчаливо влязохме в асансьора и се изкачихме до седмия етаж. Надясно имаше врата с махагонова табела, обърната със страната си, на която пишеше, че това са офисите на „Краснър & Пийкок“. Торсън постави постави портфейла си отворен на значката и удостоверението си за самоличност върху преградата пред дежурната и запита за Краснър.
— Съжалявам, господин Краснър тази сутрин е в съда — каза тя.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Тази сутрин ще предявяват обвиненията на негови клиенти. Ще се върне чак след обяд.
— Долу? В кой съд?
— Долу. В сградата на съда за криминални деяния.
Обвиненията се предявяваха на петия етаж в една просторна, облицована с мрамор съдебна зала, натъпкана с адвокати, обвиняеми и семействата на обвиняемите. Торсън се приближи до една съдия- изпълнителка, седнала зад едно бюро на първия ред в галерията, и запита кой от околните адвокати е Артър Краснър. Тя му посочи към един нисичък мъж с оредяваща червена коса и червено лице, застанал до преградата в съда, който разговаряше с друг мъж в костюм, без съмнение негов колега. Торсън се запъти към него, измърморвайки нещо под носа си в смисъл, че отрепката му изглеждала като еврейски гном.
— Господин Краснър? — изрече Торсън, без дори да го е грижа, че прекъсва разговора му.
