по-голяма от телефонните будки, които в детството си бях виждал по всяка бензиностанция. Мивка, тоалетна чиния и портативна кабина с душ, всички покрити с ръждиви петна, наблъскани едно в друго по най-невъзможен начин. Ако някой отвореше вратата, докато седя на тоалетната чиния, със сигурност щях да се простя с коленете си. След като свърших и се върнах в сравнително просторното помещение на стаята, един поглед към леглото ми беше достатъчен, за да разбера, че повече не искам да сядам върху него, камо ли да спя. Реших да рискувам оставяйки компютъра си и калъфката за възглавница, пълна с дрехите ми, и излязох от стаята.
На лекото ми почукване по вратата беше отговорено толкова бързо, че си помислих дали Рейчъл не ме е чакала от другата страна. Тя бързо ме вмъкна със заговорнически вид.
— Стаята на Боб е отсреща — прошепна тя в отговор на неизречения ми въпрос. — Какво има?
Не казах нищо. Гледахме се продължително, всеки чакаше другият да започне пръв. Накрая се престраших, пристъпих до нея и и я придърпах за дълга целувка. Желанието й изглеждаше не по-малко от моето и това бързо заличи тревогите ми. Тя прекъсна целувката ни и ще прегърна страстно. Огледах стаята над рамото й. Беше по-голяма от моята и мебелите може би бяха десет годили по-нови, но от това не беше по-малко потискаща. Компютърът й беше на леглото заедно с някакви документи, разпръснати върху износената жълта покривка, където хиляди хора бяха лежали, любили се и спали.
— Смешно — прошепна тя. — Разделихме се едва тази сутрин и вече ми липсваш.
— И на мен.
— Джак, съжалявам, но нямам желание да се любя в това легло, в тази стая или в този хотел.
— Всичко е наред — произнесох доблестно аз, макар и да съжалих за думите си още в мига, когато ги изрекох.
— Разбирам те. В сравнение с моята дупка ти имаш направо луксозен апартамент.
— Ще трябва да се постискаме, но пък после…
— Да. Защо все пак отседнахме тук?
— Боб иска да е по-близо. Така че да можем да се придвижим по най-бързия начин, ако го забележат.
Кимнах.
— Добре, тогава какво ще кажеш да мръднем малко навън? Не ти ли се пие нещо? Все трябва да има някаква кръчма наблизо.
— Едва ли ще е по-блестяща от тая дупка. Нека да останем и да си говорим.
Тя се върна до леглото и размести книгите и компютъра, след което седна и се облегна на възглавницата, подпряна на таблата. Аз седнах на единствения стол в стаята; някога разпраната му тапицерия беше залепена със скоч.
— За какво искаш да си поговорим?
— Не знам. Ти си репортерът. Мислех, че искаш да ми задаваш въпроси.
И тя се ухили.
— За делото ли?
— За каквото и да е.
Дълго време не откъснах поглед от нея. Реших да започна с нещо лросто и после да продължа вече с по-сериозните въпроси, ако имах възможност, разбира се.
— Какво представлява този Томас?
— Наред е. Имам предвид за местно ченге. Не беше много въодушевен, но не е от тъпите задници.
— Какво искаш да кажеш „не много въодушевен“? Не е ли достатъчно, че ви позволява да го използвате като примамка?
— Предполагам. Може би вината е у мен. Изглежда, никога няма да се науча как да се отнасям с местните ченгета.
Придвижих се от стола на леглото до нея.
— И какво от това? На теб това не ти влиза в работата.
— Точно така — каза тя и отново се усмихна. — Знаеш ли, във фоайето има автомат за газирана вода.
— Искаш ли да ти донеса?
— Не, но ти спомена нещо за пиене.
— Имах предвид нещо по-силно. Макар и да не държа особено на това. Щастлив съм.
Тя се пресегна и прокара пръст по брадата ми. Улових ръката й в момента, когато я отдръпваше, и я задържах.
— Как мислиш, дали напрежението на момента и онова, в което вземаме участие, не усилва чувствата ни? — запитах.
— В сравнение с кое?
— Не знам. Просто си задавам въпрос.
— Знам какво си мислиш — произнесе тя след дълго мълчание. — Трябва да ти призная, че никога досега не съм се любила с човек само тридесет и шест часа след запознанството ни.
Тя се усмихна.
— И аз.
Приведе се към мен и отново ме целуна. Аз я сграбчих и ние се затъркаляхме в целувка, вкопчена във вечността. Само че нашият бряг беше едно старо и раздрънкано легло в дупка, само името на която беше хотел, три десетилетия след последния си срок на годност. Но това вече нямаше никакво значение. Скоро прехвърлих вниманието си върху шията й, после се любихме.
Двамата не можехме да се поберем едновременно в банята или под душа, така че тя влезе първа. Докато се къпеше, лежах, мислейки си за нея, като едновременно с това много ми се пушеше.
Поради шума от душа не можах да уловя точния момент, но ми се стори, че се чука на вратата. Стреснат, скочих от леглото и трескаво започнах да навличам пан-талоните си, докато гледах към вратата. Вслушах се, но не чух нищо. В следващия момент ясно видях дръжката на вратата да мърда, или поне така ми се стори. Тръгнах към вратата, придърпвайки панталоните си, леко привел глава, ослушвайки се. Не долових никакъв шум. Имаше щпионка, но нямах желание да поглеждам през нея. В стаята лампата светеше и ако надзърнех през нея, щях да закрия светлината, давайки на другия да разбере, че в стаята има човек.
В този момент Рейчъл спря душа. След като изчаках няколко секунди, без да доловя признаци за някакво движение в коридора, приближих се до шпионката и надзърнах. Нямаше никой.
— Какво правиш?
Обърнах се. Рейчъл бе застанала до леглото, опитвайки се да демонстрира благоприличие с малката хавлия, завита около ханша й.
— Стори ми се, че някой почука.
— Кой беше?
— Не знам. Не видях никого. Може и да ми се е сторило. Вече мога ли и аз да взема душ?
— Разбира се.
Смъкнах панталоните си и докато отивах към банята, спрях до нея. Хавлията се плъзна по тялото й. Беше красива. Пристъпих към нея и отново се прегърнахме.
— Няма да се бавя — обещах накрая аз и влязох в банята.
Когато излязох, Рейчъл вече беше облечена. Поглед-нах часовника си, който бях оставил върху нощната масичка; беше единайсет. В стаята имаше някакъв раздънкан телевизор, почти археологическа находка, но реших да не предлагам съвместно гледане на новините.
— Не съм уморена — заяви тя.
— Нито пък аз.
— Може пък да имаме късмет да открием някое местенце, където да пийнем по едно.
Облякох се и излязохме от стаята. Преди това телно се огледах дали Бакъс или Торсън не се мяркат коридора или фоайето; вън улицата изглеждаше безлюдна и тъмна. Закрачихме към Булеварда на залеза.
— Взе ли си револвера? — запитах аз с полушеговит и полусериозен тон.
— Никога не излизам без него. А и освен това нашите хора са наоколо. Нищо чудно да са ни забелязали
