на сандъка, виеха се по пода и се промушваха през прозореца, който беше открехнат колкото да минат.
— Джак, не мога да кажа, че се радвам да те видя — обади се Бакъс.
Той обаче изрече думите с лукава усмивка, изправи се и ми раздруса ръката.
— Съжалявам — отвърнах аз, без да осъзнавам защо. После добавих към Торсън: — Нямах намерение да се заплитам в мрежите ви, но научих лоша информация.
Мисълта за телефонните сметки отново мина през ума ми, но я отхвърлих. Не беше дошъл още моментът.
— Как да ти кажа — започна Бакъс, — трябва да ти призная, че там направихме опит да те заблудим. Просто решихме, че ще е най-добре и за всички ни, ако продължим работата си без всякакви отвличания на вниманието.
— Ще се опитам да не ви отвличам вниманието.
— Ти вече го отвличаш — обади се Торсън.
Престорих се, че не съм го чул, и задържах погледа си върху Бакъс.
— Заповядайте, настанявайте се — каза той.
Двамата с Рейчъл заехме двата останали стола на масата.
— Предполагам, че си запознат с развоя на нещата — изрече Бакъс.
— Предполагам, че сте организирали наблюдение над Томас — отвърнах.
Обърнах се, за да мога да следя мониторите, и за пръв път се вгледах в обзора, който предлагаше всеки от тях. Най-горният показваше коридор не по-различен от този пред стаята, в която се намирахме. От двете му страни се виждаха по няколко врати. Всички затворени и с номера. Следващият показваше двора на мотел. В синьо-сиво-то видеоизображение успях да различа само думите върху табелата над вратата. Хотел „Марк Твен“. Долният монитор показваше хотела от някаква странична уличка.
— В този ли се намираме? — запитах, сочейки към екрана.
— Не — отвърна Вакъс. — Там се намира детектив Томас. Ние сме през една пресечка.
— Не ми изглежда много стилно. Какви заплати им дават в това градче?
— Това не е неговият дом. Детективите от холивудския участък често използват хотела за разпит на свидетелиили да си отспят, когато им се съберат по двайсетина часа работа на ден по някой случай. Детектив Томас предпочете да остане тук, тъй като има съпруга и три деца.
— Е, ти отговори и на следващия ми въпрос. Радвам се, че сте го предупредили, че е използван за примамка.
— Станал си доста по-циничен от времето на последната ни среща, Джак.
— Предполагам, че е така, защото съм такъв.
Отместих поглед от него и отново се вгледах в екраните.
Поставили сме три камери с непрекъснато действие, излъчват към една подвижна антена върху покрива на мотела, в който се намираме. Също така сме задействали отряда със специално предназначение към оперативната служба и най-добрата група за наблюдение — полицейското управление на Лос Анжелес, които наблюдават Томас двайсет и четири часа в денонощието. Никой не може да се доближи до него. Дори и в участъка. Той е в пълна безопасност.
— Нека да изчакаме всичко да свърши и тогава ми повтори думите си.
— Ще го направя. Но междувременно трябва да се дръпнеш настрана, Джак.
Извърнах се към него, преструвайки се на озадачен.
— Разбра ме много добре — каза Бакъс. — Намираме се в най-критичния етап от разследването, Държим го под наблюдение и да ти кажа честно, Джак, трябва да се дръпнеш от пътя ни.
— Аз съм встрани от пътя ви и ще си остана така. Сделката е същата, нищо от онова, на което стана свидетел, няма да попадне във вестника, докато не го одобриш. Но аз нямам никакво намерение да се връщам в Денвър и да чакам на телефона. Аз също вече съм много близо… Това означава извънредно много за мен. Трябва да ме допуснеш вътре.
— Наблюдението може да отнеме седмици. Не си забравил факса, нали? Той направо ни съобщи, че вече е вдигнал мерника на следващата си жертва. Но не съобщава кога ще се случи. Нямаше определена дата. Нямаме представа кога ще се опита да удари Томас.
Поклатих глава.
— Не ме интересува. Колкото и време да отнеме, искам да бъда част от разследването. Изпълнил съм си задълженията от моя страна.
В залата се възцари напрегнато мълчание, по време на което Бакъс се изправи и закрачи по килима зад стола ми. Погледнах към Рейчъл. Беше забила замислен поглед в масата. Хвърлих и последния си коз.
— Имам да пиша статия за утрешния брой на вестника, Боб. Редакторът ми я очаква. Ако не искаш да я прочетеш утре, не ме гони. Това е единственият начин да го убедя да изчака. Това е последната ми дума.
Торсън изръмжа възмутено и разтърси глава.
— Боб, поддадеш ли се на шантажа на този тип, един Господ само знае как ще се оплетат нещата.
— Единственият път, когато нещата се оплетоха, беше когато бях излъган или държан вън от разследването, което между другото, започнах аз.
Бакъс се обърна към Рейчъл.
— Какво мислиш?
— Не я питай — намеси се Торсън. — Веднага мога да покажа какво мисли.
— Щом можеш да четеш мислите ми, давай — отвърна тя.
— Добре, добре, само спокойно — произнесе Бакъс, вдигнал ръце като някой спортен съдия. — Вие двамата май никога няма да мирясате, нали така? Джак, вътре си. Засега. Същата уговорка, както и преди. Това означава, че утре статия няма да има. Ясно ли е?
Кимнах. Торсън вече бе станал, оттегляйки се след поражението си.
36.
В хотел „Уилкокс“, както научих, че се казва, се намери стая и за още един човек, особено когато дежурният на рецепцията разбра, че съм с вече отседналите хора от ФБР и съм готов да си платя максималната цена, тридесет и пет Долара на нощ. Това беше единственият хотел, в който изпитах някакво предчувствие за беда, докато подавах на мъжа зад преградата кредитната си карта. Той изглеждаше като че ли обърнал сам половин бутилка от началото на смяната си. Имаше вид на човек, не намерил сили в себе си да се обръсне последните четири дни. Дори й не вдигна поглед към мен, докато ме регистрираше, процес, проточил се над пет минути, по време на който безуспешно търсеше писалка, докато накрая прие да из- Подзва моята.
— Абе, какво правите тук? — запита ме той, докато плъзгаше ключа с почти изтъркан номер на стаята по един почти толкова износен пластмасов плот.
— Ама как, не ви ли казаха? — запитах аз, имитирайки изненада.
— Не. Аз само записвам хората и това е.
— Провеждат разследване по използването на фалшиви кредитни карти. Тук се въртели много фалшификати!
— Между другото, коя е стаята на агент Уолинг?
Въпросът ми му отне цяла минута да разчете собствения си почерк.
— Трябва да е седемнадесета.
Стаята ми беше малка и когато седнах на ръба на леглото, то хлътна най-малко петнайсет сантиметра, като в същото време другата половина се издигна нагоре, съпроводена с отчаяния протест на престарели пружини. Това беше стая от партера, с все още запазени донякъде мебели, вмирисана на цигари. Пожълтелите щори бяха вдигнати; единственият прозорец беше обезопасен с метална мрежа. Избухнеше ли пожар, щях да се изпържа като омар в тиган, ако не успеех да си плюя навреме на петите.
Измъкнах пастата за зъби и сгъваемата четка за зъби от калъфката за възглавници и влязох в банята. Още усещах вкуса на „Блъди Мери“ от самолета и исках да го премахна. Исках и да бъда готов евентуално за Рейчъл.
От баните в стаите на старите хотели човек изпада в най-дълбока депресия. Тази специално беше малко
