— Да?
— Можем ли да си кажем някоя дума вън в коридора?
— Кой сте вие?
— Ще ви го обясня отвън.
— Можете да го обясните още сега или да излезете сам в коридора, ако не желаете.
Торсън отвори портфейла си, Краснър погледна знач-и прочете удостоверението, и аз видях как дребните свински очички запърхаха тревожно, докато обмис-ситуацията.
— Точно така, мисля, че знаеш за какво става дума — Коментира доволен Торсън. Той изгледа другия адвокат.
— Нали не възразявате, че ви прекъснах?
Когато излязохме в коридора, адвокатът беше да се поокопити.
— Да знаете, че имам да изслушвам обвинение след пет минути. Кажете за какво става дума.
— Мислех, че вече сме приключили с тези глупости — отвърна Торсън. — Става въпрос за един от клиентите ти. Уилям Гладън.
— Никога не съм чувал за такъв.
Той направи опит да се промъкне покрай него към вра-тата на съдебната зала. Агентът само протегна ръка и го отблъсна.
— Моля ви — изскимтя Краснър, — вие нямате право да ме докосвате. Не ме докосвайте.
— Знаеш много добре за кого става дума, господин Краснър. Задникът ти е загазил здравата, защото си укрил истинската самоличност на тая отрепка пред съда и полицията.
— Не, вие грешите. Нямах никаква представа кой е той всъщност. Поех случая по телефона. Кой се е оказал впоследствие, не е моя грижа. И няма и най-малкото до казателство, че е възможно да съм го познавал предварително.
— Не на мене с тия номера, господин адвокат. Можеш да си спестиш от тях за после пред съдията. Къде е Гладън?
— Нямам никаква представа, а дори и да имах…
— Пак нямаше да ни кажеш, нали така? О, правиш фатална грешка, господин Краснър. Нека да ти кажа нещичко. Прегледах внимателно пледоариите ти по делото на Гладън и нещата никак не изглеждат добре, ама хич, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Хич не са розови. Така си загазил, че само чудо може да те спаси.
— Не знам за какво говорите.
— Как така изведнъж е взел, че те е потърсил след ареста си?
— Не знам. Не питах.
— Сигурно по препоръка, а?
— Предполагам.
— От кого?
— Не знам. Казах ви, че не съм го питал.
— Педофил ли си, господин Краснър? Кой ти го вдига малките момиченца или момченца? Или и едните, и другите?
— Какво?
Торсън го бе избутал до самата мраморна стена по вре-ще на словесното си предизвикателство. Краснър бе съвсем посърнал. Беше вдигнал куфарчето пред гърдите си дато щит. Само че за жалост щитът му не притежаваше необходимата здравина.
— Знаеш отлично какво имам предвид — изрече Торсън, привеждайки се над него. — Защо от всички адвокати в тоя град Гладън избра точно теб?
— Вече ви казах — изкрещя Краснър, привличайки погледите на всички, които в този момент минаваха по коридора. После продължи по-тихо: — Не знам защо ме е избрал. Просто го направи. Координатите ми ги има в указателя. Живеем в свободна страна.
Торсън се поколеба, давайки му възможност да каже още нещо, но адвокатът не се хвана на уловката.
— Вчера прегледах стенографските записи от заседанието. Ти си го измъкнал само два часа и петнадесет минути, след като е била платена гаранцията. Как си успял да събереш сумата? Отговорът е, че ти вече си бил получил парите от него, нали така? Така че действителният въпрос е как си получил пари от него, след като той е прекарал нощта в затвора?
— Трансфер по електронен път. Нищо незаконно. Предната нощ разговаряхме за таксата ми и сумата за гаранцията и на следващата сутрин той изписа сумата по телеграфен път. Нямам нищо общо с тая работа. Аз… Вие не можете просто така да ме задържате и да ме оскърбявате по такъв начин.
— Мога да правя всичко, което си поискам. Повдигами се от теб. Накарах местните ни агенти да ти направят проверка, Краснър. Знам всичко за теб.
— За какво говорите?
— Скоро ще разбереш. Бързо ще те пипнат за врата, Дребосък. Ти си пуснал на улицата това копеле и виж какви ги върши сега. Виж какво прави.
— Не знаех! — изскимтя адвокатът молейки за пощада.
— Разбира се, никой никога нищо не знае. Да имаш
— Какво?
— Телефон, приятелче. Не си ли виждал такова нещо? И той удари с ръка по куфарчето на Краснър. Дребничкият мъж подскочи, сякаш мушнат с остен за вол.
— Да, да, имам телефон. Не е необходимо да ме…
— Добре. Извади го, обади се на секретарката и й кажи да измъкне от папката ти документа за електронното прехвърляне на парите. Кажи й, че след петнайсет минути кацам при нея и копието от документа да ме чака.
— Вие не можете да… Имам служебни взаимоотнощения с този човек, които съм длъжен да пазя в тайна, без значение какво е направил. Аз…
Торсън силно удари по куфарчето; Краснър замря с отворена уста. Агентът изпитваше истинско удоволствие да ръчка дребния адвокат, без да му позволява да си поеме дъх.
— Само се обади, Краснър, и ще кажа на местните ни хора, че си ни оказал помощ. Обади се, инак ти ще си следващата жертва. Защото от този момент нататък си съвсем наясно за кого става дума.
Той бавно кимна и започна да отваря куфарчето си.
— Ха така те искам, господин адвокат — изрече доволен Торсън. — Най-после получи просветление.
Краснър се обади на секретарката и издиктува заповедта си с треперещ глас; Торсън го наблюдаваше мълчаливо. До този момент не бях виждал или чувал някой да разиграва ролята на лошото ченге без присъствието на „добрия“ си партньор и въпреки това толкова майсторски да измъкне необходимата му информация. Не бях сигурен дали се възхищавах на умението на Торсън, или бях очарован от него. Докато адвокатът прибираше телефона си, той го запита за размера на трансфера.
— Точно шест хиляди долара.
— Пет за гаранцията и един бон за теб. Как така не си му одрал кожата?
— Той каза, че това е всичко, с което разполага. Повярвах му. Мога ли вече да си тръгвам?
Лицето му бе придобило примирено и пораженческо изражение. Преди още Торсън да отговори на въпроса му, вратата на съдебната зала се отвори и един съдебей пристав си показа главата.
— Арти, ти си.
— Идвам, Джери.
Краснър отново направи опит да се промъкне към вратата, без да чака нов коментар от агента. И този път Торсън отново заби юмрук в гърдите му. Сега обаче Краснър не направи дори и най-малък протест. Просто спря, загледан право пред себе си.
— Арти… нали мога да ти казвам вече Арти? Най-добре ще е да се обърнеш към душата си. Ако имаш такава, разбира се. Знаеш много повече, отколкото сподели сега пред мен. Много повече. И колкото повече време се правиш на луд, толкова повече нараства вероятността някой друг човек да загуби живота си. Вдяваш ли го? Помисли върху това и ми се обади.
