Последната спирка в списъка ни беше магазин от главната улица с името „Дейта Имиджинг Ансърс“ на „Пико“, две пресечки от пазарния център Уестууд Павилиън. Спряхме до бордюра в забранена за паркиране зона и Торсън се ухили.
— Тук е. Това е магазинът.
— Откъде разбра?
— Магазин на оживена улица. Другите два приличат повече на офиси за заявки по пощата, а не на магазини, би влязъл само в магазин, тъй като е далеч по-оживено. Хора минават отвън, влизат и излизат, повече разсейване на вниманието за персонала. Така е по-добре За него, защото не иска да го запомнят.
Магазинът представляваше малко помещение с два щанда и няколко неразопаковани кашона, струпани до тях имаше две кръгли маси с компютърни терминали и действащи монитори заедно с купчини от каталози за заявка на компютри. Пооплешивял мъж с дебели очила в черни рамки седеше зад един от щандовете и вдигна глава при влизането ни. На другия щанд нямаше никого и изглеждаше неизползван.
— Вие ли сте управителят? — запита Торсън.
— Да, освен това съм и собственикът. — Той се изправи със собственическа гордост и ни се усмихна широко.
— Аз съм и първият наемен работник.
Ние положихме усилия да вникнем в чувството му за хумор, а той ни запита с какво може да ни бъде полезен. Торсън му показа вътрешността на портфейла си. — ФБР? — Той ни загледа в недоумение.
— Да. Вие продавате сИ^гТаКе 200 [???], нали така?
— Да. Върхът на цифровите камери. В момента обаче нямам в наличност. Продадох и последната миналата седмица.
Изпитах огромно разочарование. Бяхме безнадеждно закъснели.
— Мога да доставя една след три-четири дни. Всъщност, след като виждам, че и ФБР проявява интерес към стоката, мога да я доставя за два дни. Без допълнително заплащане, разбира се.
Той се усмихна и кимна, но очите му продължаваха да Ни гледат озадачено зад дебелите стъкла. Не беше особено приятно човек да си има работа с ФБР, особено след като не знае за какво точно става дума.
— Как се казвате?
— Олин. Куумбс. Аз съм собственикът.
— Да, вече го споменахте. Вижте, господин Куумбс, не сме дошли да купуваме. Имате ли името на човека, на когото сте продали последната с11д1Та1се? [???]
— Аз… — Той смръщи чело, вероятно питайки се дали има право да иска подобна информация. — Разбира се, че си водя документация. Мога да ви го намеря.
Куумбс седна и отвори едно чекмедже в бюрото си, Прехвърли съдържанието на една папка, докато открие каквото търсеше, измъкна лист хартия и го сложи върху бюрото. После го завъртя, така че на Торсън да не му се налага да го чете обратно. Агентът се приведе, огледа документа и видях как направи лек жест на отрицание. Погледнах на свой ред бланката и видях изброени многобройни позиции с принадлежности, закупени заедно с цисрровата камера.
— Не, това не ми върши работа — каза той. — Търся човек, който според нас е закупил само цифровата камера. Това единствената ви продажба ли е за последната седмица?
— Да, всъщност, не. Тази е единствената с доставка на място. Продадохме и две други, но те трябваше да се заявят.
— И още не са доставени?
— Не. Утре. Очаквам да ги получа утре сутринта.
— И двамата клиенти ли заявиха само камера?
— Камера?
— Нали разбирате, без никакви други принадлежности. Софтуер, кабел, целия комплект.
— О, да. Всъщност има…
Той направи пауза, докато отваряше повторно чекмеджето, и измъкна един клипборд с няколко розови бланки върху него. Започна да ги отмята.
— Тук има един господин Чайлдс10. Поиска само камера, нищо друго. Плати авансово в брой. Деветстотин деветдесет и пет долара плюс калифорнийския данък върху продажбите. Възлезе на…
— Остави ли някакъв адрес или телефон?
Дъхът ми спря. Бяхме го пипнали. Не можеше да е друг, освен Гладън. Името, което бе използвал беше доказателство. Усетих нечии студени пръсти да плъзват по гърба ми.
— Не, нито номер, нито адрес — отвърна Куумбс. — Само си отбелязах, че господин Уилтън Чайлдс ще се обади да провери дали е пристигнала поръчката му. Казах му да се обади утре.
— Значи той ще дойде да си я получи?
— Да, ако бъде тук, за да си я вземе. Както вече казах, нямаме ли адрес, не доставяме на място.
— Спомняте ли си го как изглеждаше, господин Куумбс?
— Как изглежда ли? А, да, предполагам, че да.
— Можете ли да го опишете?
— Беше бял, това си спомням със сигурност. Той…
— Руса коса?
— О, не. Беше тъмна. И си пускаше брада, сега си спомням.
— На колко години?
— Между двайсет и пет и трийсет.
За Торсън това беше съвсем достатъчно. Всичко пасваше. Той посочи към свободното бюро.
— Някой да работи на това място?
— В момента не. Нямаме много клиенти.
— Тогава имате ли нещо против, ако го използваме?
38.
Въздухът в залата за конференции с изглед за милиони забележимо жужеше.
Докато хората се стичаха вътре. Подпален от телефонното обаждане на Торсън, Бакъс бе решил да придвижи командния си пост от хотел „Уилкокс“ в оперативната служба на ФБР в Уестууд. Събрахме се на седемнадесетия етаж на Федералното здание в една зала за конференции с панорамна гледка на града. Виждах остров Каталина да плува сред златен океан от сияния, отразявайки особеното тъмнооранжево и червено начало На поредния залез.
Беше четири и половина тихоокеанско време и срещата беше назначена късно, за да дадат на Рейчъл максимум време, през което да получи и предяви разрешение За проверка на състоянието на банковата сметка на Гладън в Джаксънвил.
В залата за конференции се намираха Бакъс, Торсън, Картър, Томпсън, шестима агенти, на които не бях представен, явно местни, и аз. Куантико и всички останали оперативни служби, участващи в разследването, също бяха на откритата телефонна линия. Дори и тези, които не присъстваха пряко, изглеждаха възбудени. Брас Дорац непрекъснато питаше по високоговорителя: „Започваме.“
Седнал на централното място, накрая Бакъс призова всички към внимание. Зад него се виждаше груба скица в първа проекция на магазина „Дейта Имиджинг Ансърс“ и отсечката от булевард „Пико“, където се намираше.
— И така, колеги, нещата претърпяха промени — започна той. — Нали за това работихме толкова усилено, Така че нека си поговорим, след което да си свършим работата, и то както трябва.
Той се изправи. Може би моментът го беше развълнувал, както и останалите.
— Имаме вече сигурна следа, върху която работим, и искаме да изслушаме Рейчъл и Брас. Първо обаче ще дам думата на Гордън, за да ви обясни какво сме подготвили за утре.
Докато Торсън завладяваше вниманието на аудиторията със свършеното от нас през деня и откритията ни, умът ми блуждаеше на друго място. Представих си Рейчъл някъде в Джаксънвил, на четиристотин
