можете да влезете практически в първата банка, изпречила се на пътя ви в страната и да ги изпратите телеграфически, стига да имате номера на банковата сметка на крайния клиент и да платите цената за услугата. Вярно, трябва да дадете все пак някакви данни за подателя, но не сте длъжни да показвате документи за самоличност. Хората, купуващи детска порнография, е възможно да използват и фалши ви имена.
— Вярно.
— Какво има още, Рейчъл? — запита Бакъс.
— Има пощенска кутия за пощата по сметката. Местна е и по всяка вероятност е само пощенски адрес. Ще го проверя сутринта.
— Добре. Искаш ли да докладваш за Хорас Гомбъл или да го оставиш за после, когато обмислиш добре нещата?
— Не, ще ви кажа само най-основното, което всъщност не е чак толкова много. Старото ми приятелче Гомбъл не беше във възторг от срещата ни. Правихме известно време спаринг и накрая егото му надделя. Призна ми, че двамата с Гладън са обсъждали практиката на хипнозата, когато са били в една килия. Призна накрая, че направили бартер — Гладън му изнесъл няколко лекции върху юридическите тънкости по апелациите срещу точна информация за прилагането на хипноза. Но това беше всичко, След това сякаш онемя. Усетих, че… Всъщност не знам.
— Какво има, Рейчъл?
— Не знам, сякаш се възхищаваше на това, което върши Гладън.
— Ти каза ли му?
— Не, не съм му казала нищо, но на него му беше ясно, че съм отишла при него поради някаква важна причина. Стори ми се, че знае повече. Може би Гладън е споделил плановете си с него, преди да напусне Райфорд. Да му е казал за Белтран. Не знам. Може и да е гледал днес Си Ен Ен. Те подхванаха бомбата на Джак Макавой. Гледах ги на летището. Разбира се, нямаше нищо, което да свърже Поета с Гладън, но Гомбъл може и да е загрял. Си Ен Ен още веднъж излъчи записа от Финикс. Ако го е гледал и после се появявам и аз, на него му е станало ясно.
За пръв път някой споменаваше за статията ми. В действителност след днешните събития съвсем бях забравил за нея.
— Има ли някаква, макар и теоретична, вероятност Гладън и Гомбъл да са поддържали връзка? — запита Вакъс.
— Не мисля — отвърна тя. — Проверих при охраната на затвора. Пощата на Гомбъл още се проверява. И входящата, и изходящата. Той е успял да си извоюва доверието на затворническото началство, работи в затворническата артелна. Предполагам, че винаги има вероятност сред получаваните запаси да се намира и по някое съоб-щение за него, но се съмнявам. Съмнявам се също така, че Гомбъл ще се осмели да рискува извоюваното си до този момент положение. Направил е добра кариера в затвора за изминалите седем години. Сдобил се е с чудна службичка и малка стаичка. Явно отговаря за зареждането на затворническата артелна. В едно затворническо общество това му осигурява и престиж, и власт. Сега обитава самостоятелна килия, има телевизор. Не виждам причина да излага на опасност всичко това, рискувайки безразсъдно с евентуалната си връзка с Гладън.
— Добре, Рейчъл — каза Бакъс. — Това всичко ли е?
— Всичко, Боб.
Известно време всички мълчаха, размишлявайки над получената до този момент информация.
— Това ни доведе накрая до модела — обади се Бакъс.
— Брас?
Очите ни отново се устремиха към масата.
— Да, Боб. Психологическият портрет вече се оформя, дори Брад в момента добавя още няколко щрихи. Мисля, че това е всичко, с което разполагаме. Можем да се окаже, че сме се сблъскали със ситуация, където престъпникът се връща при човека, тласнал го по този път, блудствайки с него, и по този начин е подхранвал отклоняващите се от нормалното фантазии, които по-късно той изпитва нужда да осъществи вече като възрастен.
Това е вариация на отцеубийския модел, който всички сме виждали и по-рано. Съсредоточили сме се основно върху случаите във Флорида. При нашия случай това е в действителност престъпникът, който търси своя заместник при развратителя си. Тоест момчето, Гейбриъл Ортис, което е било обект на вниманието на Клифърд Белт-ран, олицетворение на бащата, който го е развратил и после го е изритала. Това е чувството на отритване, с което се е сблъскал престъпникът, възможният мотив за всичко сторено от него. Гладън убива сексуалния обект на собствения си развратител и после се връща, като убива и самия развратител. На мен лично това ми изглежда като екзорсизъм, ако го приемете, катарзисният стремеж да премахне причината за всичките нещастия в живота си.
Последва продължителна тишина, докато през това време според мен Бакъс и останалите изчакваха да видят дали Брас ще продължи. Накрая Бакъс наруши мълчанието.
— Значи според теб излиза, че той непрекъснато повтаря едно и също престъпление.
— Точно така — отвърна Брас. — Той всеки път убива Белтран, фигурата, тласнала го по този път. Така възвръща покоя в душата си. Но, разбира се, покоят не трае дълго. Той трябва пак да излезе и да убива. Другите жертви — детективите — са невинни. Те не са му причинили нищо, професията им е единствената им вина пред него.
— Добре, какво ще кажеш тогава за убийствата-примамки в другите градове? — запита Торсън. — Не всички от тях се вместват в архетипа на първото момче.
— Не мисля, че убийствата-примамки ще имат някакво голямо значение — каза Брас. — Важното е това, четой отстранява един добър детектив, един опасен враг. Така залозите са високи и пречистването, от което той има нужда, също присъства като елемент. Що се отнася до самите убийства-примамки, те може просто накрая да са еволюирали от цел в средство. Той използва убийствата на децата, за да прави пари. Чрез фотографиите им.
Вместо радостта, че най-после се е появил истински, реален шанс да бъде заловен убиецът, дълбоко униние завладя залата. Това беше унинието, породено от мисълта, че светът е завладян от насилие. А това беше само един отделен случай. Винаги щеше да има и други. Винаги.
— Продължавай да работиш, Брас — изрече накрая Бакъс. — Бих искал да видиш доклада за психопатологията колкото може по-бързо.
— Непременно. О, и още едно нещо. Това е вече наистина добро.
— Давай тогава.
— Току-що извадих папката с досието на Гладън, което беше събрано, след като някои от вас ходиха да се срещнат с него преди шест години по проекта за изследване на извършителите на изнасилвания. Няма нещо, което да го нямаме в компютъра. Но има фотография.
— Правилно — вмъкна се Рейчъл. — Сега си спомням, охраната ни пусна да влезем в блока, след като затвориха всички останали, за да снимаме Гладън и Гомбъл за едно в килията им.
— Да. И на снимката се виждат три лавици с книги точно над тоалетната чиния. Предполагам, че книгите са били и на двамата. Така или иначе, гръбчетата на книгите се виждат ясно. Повечето са юридическа литература, предполагам използвана от Гладън, докато е подготвял обжалването на присъдата си, както и на тези на съкилийниците му. И така, наред с другите присъстват заглавия като „Съдебномедицинска патология“ от Ди Майо и „Методики за разследване сцената на местопрестъплението“ от Фишър, и „Обрисуване на психопатологични типове“ от Робърт Бакъс Старши. Познавам тези книги и мисля, че е възможно Гладън да се е учил от тях, особено от книгата на бащата на Боб, до степен, позволяваща му да осъществи всяко от убийствата-примамки и сцените на местопрестъпленията така, че да се различават една от друга, за да избегне откриването на всякаква връзка между тях.
— По дяволите! — изръмжа Торсън. — Да го… каквое правил с тия книги?
— Предполагам, че по закон затворническата управа е била длъжна да му позволи достъпа до тях, за да може да си подготви обжалването — отвърна Доран. — Не забравяй, че той е бил ргозе. В съда е бил адвокат на самия себе си.
— Добре, Брас, чудесна работа си свършила — каза Бакъс. — Хубава помощ.
— Почакай, това не е всичко. На рафта му е имало още две книги. Поеми от Едгар Алан По и Пълни
