Пресегна се и пъхна една визитка в джобчето на Краснър, после го потупа нежно.
— Местният ми номер е записан на гърба. Дрънни ми една шайба. Защото науча ли това, което ми трябва, от някое друго място и разбера ли, че и ти си разполагал със същата информация, ще бъде безмилостен, господин адвокат. Можеш да заложиш задника си.
После се дръпна назад, за да може адвокатът свободно да се върне в залата на съда.
Върнахме се обратно на тротоара и едва тогава Торсън проговори:
— Как мислиш, дали вдяна?
— Да, вдяна го. Аз бих останал на телефона. Той ще се обади.
— Ще видим.
— Мога ли да те запитам нещо?
— Какво?
— Наистина ли си направил проверка за него при местните ви хора?
Торсън се усмихна в отговор.
— А оня лаф, че е педофил? Откъде го научи?
— Просто направих предположение. Педофилите обичат да работят в мрежа. Умират да се обграждат с такива като тях. Имат си телефонни мрежи, компютърни мрежи, цели системи за поддръжка. Гледат на себе си като на бунтовници срещу обществото. Неразбраното малцинство! Предположих, че може да е взел името на Краснър от някакъв списък с препоръки. Опитът си струваше. Мисля, че попаднах в десятката, като гледам реакцията му. Нямаше изобщо да си даде документите по трансфера на парите, ако не беше така.
— Може би. Може би казваше истината, че не е знаел кой е Гладън. Може би просто е бил съзнателен и не е искал да вкара някой друг в беда.
— Явно нямаш много познати от адвокатското съсловие.
Десет минути по-късно, докато чакахме асансьора пред кантората на „Краснър & Пийкок“, Торсън разглеждаше бланката за прехвърлянето на сумата от 6000 долара.
— Това е банка в Джаксънвил — каза той, без да вдига поглед от документа. — Ще трябва да, известим Рейч за това.
Отбелязах си употребата му на умалителното й име. Имаше нещо интимно в думите му.
— Защо нея? — запитах.
— Защото е във Флорида.
Той вдигна поглед от бланката и ми се ухили.
— Ама аз не ти ли казах?
— Не, не ми каза.
— Да, Бакъс я изпрати тази сутрин. Отиде да се срещне с Хорас Хипнотизатора и да поработи с екипа във Флорида. Хей, дай да се отбием във фоайето и да използваме телефона, дано да хвана някого да й предаде номера на сметката.
По пътя към Санта Моника не разгова-ряхме много. Мислех си за Рейчъл във Флорида. Не можех да проумея защо МУ е било на Бакъс да изпраща именно нея, когато фронтовата линия очевидно беше тук. Реших, че имаше две възможности. Едната беше, че й затягаха дисциплината, вероятно заради мен, и затова я издърпваха от предната линия. Другата беше, че са открили нещо, за което яе бях осведомен, и то съвсем целенасочено. И единият, й другият вариант бяха неприятни, но аз тайно се надявах, че е първият.
Торсън изглеждаше потънал в мисли, докато шофираше, а може би просто беше отегчен от присъствието ми. ро когато паркирахме пред сградата на полицейското управление на Санта Моника, той ми отговори на въпроса още преди да съм го задал.
— Трябва да приберем вещите, които са конфискували.
От Гладън при ареста му. Трябва да вземем всичко.
— А те ще ти позволят ли да го направиш?
Знаех колко бяха чувствителни малките участъци, дори всички, когато биваха притискани най- безцеремонно от Големите Джи.
— Ще видим.
Дежурният ни каза, че Констанс Делпи била в съда, но партньорът й Рон Суитцър ще дойде веднага. Това „веднага“ на Суитцър се проточи десет минути. Торсън не го понесе много леко. Започнах да проумявам, че ФБР в лицето на Гордън Торсън най-малкото не обичаше да изчаква когото и да било, особено някакъв си детектив от незначителен участък.
Когато Суитцър най-сетне се появи, той застана зад преградата и ни запита с какво може да ни бъде полезен. На мен ми хвърли само един поглед, вероятно преценявайки, че брадата и дрехите ми много не се връзват с представата за агент на ФБР. Не каза нищо, нито направи някакъв жест, който да можем да изтълкуваме като покана да влезем в офиса му. Торсън отговори по съответния начин с кратки изречения, обилно гарнирани с обичайната му грубост. Измъкна сгънат бял лист от вътрешния си джоб и го разгъна върху плота.
— Това е списъкът с имуществото от ареста на Уилям Гладън, известен също под името Харолд Бризбейн. Тук съм да приема вещите му.
— За какво става дума? — запита Суитцър.
— Което ви казах. ФБР се е заело със случая и води Национално разследване за Уилям Гладън. Вещите му са ни нужни, за да могат експертите ни да ги изследват.
— Почакайте малко, господин агент. Ние си имаме експерти и имаме заведено дело срещу този тип. На никого не можем да предадем доказателствата по случая. Не и без заповед от съда или одобрение от областния прокурор.
Торсън си пое дълбоко дъх, но на мен повече ми се стори като заучена сцена, изпълнявана безброй пъти пр ди това. На бивола връхлетял в градчето и премазал бедното воловарче.
— Първо — започна той, — и двамата знаем, че делото ви си е чиста купчина лайна. И второ, тук изобщо не става дума за свидетелства. Имате някаква камера и торба с шоколади. Това не е доказателство за каквото и да е. Той е обвинен в бягство от полицейски служител, вандализъм и замърсяване на обществен водоизточник. Какво общо има камерата с всички тия обвинения?
Суитцър понечи да каже нещо, но после спря, очевидно затруднен с отговора.
— Бихте ли ме изчакали? — и се дръпна от преградата.
— Хей, детективе, нямам цял ден на разположение — провикна се след него Торсън. — Опитвам се да хвана вашия юнак. Много лошо, дето е още на свобода.
Суитцър гневно се извъртя.
— Какво означава това? Какво, по дяволите, искате да кажете?
Торсън вдигна ръце в успокоителен жест.
— Означава точно това, което казах. А сега иди извикай шефа си. Трябва да говоря с него.
Суитцър излезе и две минути по-късно се върна с един десет години по-възрастен мъж, тридесет килограма по-тежък и два пъти по-гневен.
— Какъв е проблемът? — излая той.
— Никакъв проблем, капитане.
— Лейтенант съм.
— Добре, лейтенанте, вашият човек тук ми изглежда объркан. Вече обясних, че ФБР е започнало разследване на Уилям Гладън и работи съвместно с полицията в Лос Анжелес и други полицейски управления в цялата страна. Бюрото също така протяга ръка и на Санта Моника. Детектив Суитцър обаче, изглежда, мисли, че задържайки вещите, иззети от господин Гладън, подпомага следствието и дори евентуалното залавяне на господин Гладън. В действителност той спъва усилията ни. Честно казано, поведението му силно ме изненадва. С мен водя човек от националните медии и не съм очаквал, че и той ще стане свидетел на подобна сцена.
Торсън ме посочи със замах и Суитцър и шефът му хубаво ме огледаха. Усетих как гневът се надига в мен. Лейтенантът отново се обърна към Торсън.
— — Това, което не разбираме, е защо ви трябват тези вещи. Аз вече съм ги оглеждал. Фотокамера, слънчеви очила, сак и торба с шоколади, това е. Няма филм, няма снимки. Защо е нужно това на ФБР?
