Предоставяше воденето на мен. Втория и третия път чаках някаква промяна, дори колебаейки се над собствените си движения и действия, за да И позволя да поеме активната роля, но тя не го направи. Д°ри и в най-свещения момент, когато прониквах в нея, аз бях този, който се суетеше. И трите пъти. Нито една от вените, с които бях лягал до този момент, не го беше правила.
В това нямаше нищо тревожно и не ме притесняваще ни най-малко, но въпреки това го намирах за крайно любопитно. Защото пасивността й в хоризонталното на положение беше коренно противоположна на поведението й, когато бяхме далеч от леглото. Тогава тя определено упражняваше или полагаше усилия да упражнява контрол. Сигурно беше едно от онези незначителни противо-речия, които според мен я правеха толкова вълнуваща.
В мига, в който се спрях, за да пресека булеварда, долових някакво движение от лявата ми страна, когато се оглеждах за идващи коли. Зърнах някакъв човек да се скрива в тъмния вход на един затворен магазин. Ледени тръпки пробягаха по гърба ми, но не помръднах. Няколко секунди не откъсвах поглед от мястото, където се беше скрил. Входът беше някъде на двайсетина метра от мен, Усетих глуха увереност, че това беше мъж, който сигурно още беше там и ме наблюдаваше, докато аз се оглеждах.
Направих няколко решителни крачки и внезапно се заковах. Това беше блъф, но когато никой не изскочи от входа, разбрах, че съм блъфирал само себе си. Сърцето ми заби силно. Най-вероятно беше някой бездомник, който е търсел къде да се подслони. Знаех, че може да има стотици обяснения. И в същото време бях уплашен до смърт. Може да е бил просто минувач. Може да е бил и Поета. Имаше хиляди възможни обяснения. Бяха ме показали по телевизията. Поета е гледал телевизия. Той е направил избора си. Тъмният вход се намираше между мен и хотел „Уилкокс“. Не можех да се върна по същия път. Бързо се обърнах и стъпих на улицата, която ме делеше от бара.
Писъкът на автомобилен клаксон ме стресна и аз отскочих назад. Нямаше никаква опасност. Летящата по булеварда кола мина на две ленти от мен. От нея се носеха писъци и смях. Младите хора вътре може би бяха видели израза на лицето ми и бяха решили да се позабавляват с мен.
На бара си поръчах още една халба тъмно пиво и се насочих към автомата за продажба на цигари. Забелязах, Че ръцете ми треперят едва когато драснах клечката кибрит да запаля цигарата си.
Останах до последната покана да си тръгваме в два часа и после излязох от „Кет & Фидъл“ с решимостта на готов да умре герой. Вече бях решил, че най-добре ще се чувствам в по-голяма компания. Повъртях се малко сред тълпата, измъкнала се от бара и в един момент видях малка група от трима пияни да се отправят на изток към „Уилкокс“ и закрачих на няколко метра след тях. Подминахме въпросния вход, който сега се намираше от другата страна на булеварда, но разстоянието ми пречеше да разбера дали в тъмната ниша имаше някой. Аз обаче нямах намерение да проверявам. Вече до „Уилкокс“ зарязах компанията си и прекосих булеварда до хотела, поех с цели гърди въздух едва когато се вмъкнах във фоайето и видях познатото любимо лице на дежурния на рецепция.
Въпреки късния час и изпитата бира след преживения страх бях съвсем бодър. Отидох в стаята си, съблякох се и легнах. Загасих лампата, но знаех, че няма да мога да заспя. Десетина минути обмислях случилото се и после включих лампата.
Трябваше да ангажирам ума си с нещо. Нещо, което да ме успокои, за да мога да заспя. Направих това, което бях правил и преди при безброй подобни ситуации. Сложих компютъра върху леглото си. Пуснах го, включих жака на стайния телефон във входа на модема ми и набрах номера на мрежата в „Роки“. Нямах новопостъпили съобщения и всъщност не очаквах, но обичайните действия започнаха да ме отпускат. Прегледах малко репортажите и улучих материала си, излъчен в съкратена форма по националната линия на „Асошиейтед Прес“. Утре щеше Да излезе и да избухне като бомба. Всички редактори от Ню Йорк до Лос Анжелес щяха да познаят името ми под заглавието. Поне така се надявах.
След като приключих и издърпах жака от входа на Модема, изиграх няколко пасианса на компютъра, но непрестанните неуспехи ме отегчиха. Имах нужда от допълнително разсейване. Пъхнах ръка в калъфа на компютъра за сметките от хотела във Финикс, но не ги открих. Проверих всеки джоб и отделение на сака, но сгънатите листове ги нямаше никъде. Сграбчих калъфката за възглавница и я разтърсих, но отвътре изпадаха само [???]
— Проклятие! — изругах на глас.
Затворих очи и се опитах да извикам представата какво бях направил с листовете в самолета. В един миг бях пронизан от ужас при спомена, че по едно време ги бях напъхал в джоба на седалката пред мен. После обаче си припомних, че след разговора си с Уорън ги бях измък-нал оттам, за да проведа още няколко телефонни разговора. Малко преди самолетът да започне да се снижава за кацане, ги бях върнал в калъфа на компютъра. Не ги бях забравил в самолета.
Другият вариант беше някой да се е вмъкнал в стаята ми и да ги е задигнал. Направих няколко нерешителни крачки, без да съм сигурен как да постъпя. В съдебната терминология за такива случаи се казваше крадено имущество, отнето от крадеца. На кого бих могъл да се оплача?
Гневно блъснах вратата и отидох във фоайето до дежурния. Той се бе зачел в списание „Висшето общество“, на чиято корица гола жена умело бе закрила с ръце всички онези части от анатомията си, позволявайки по този начин списанието да се излага по сергиите.
— Хей, да си виждал някого да влиза в стаята ми?
Той повдигна рамене и поклати глава.
— Никой?
— Единствените, които видях, беше онази дама с вас, и вие. Това е.
Изгледах го за момент, но той нищо повече не каза.
Върнах се в стаята си и огледах ключалката за евентуални следи от шперц. Не можех да бъда сигурен. Ключалката беше стара и издраскана, но явно си беше такава от доста години. Не знаех как да различа дали една ключалка е била отваряна с шперц или не, дори и животът ми да зависеше от това, но въпреки това се опитах, Бях направо извън себе си от гняв.
Изкушавах се да събудя Рейчъл и да й кажа за случилото се, но дилемата ми беше там, че не можех да й обясня за откраднатото. Не исках да й казвам какво бях направил. Споменът за онзи ден в спортната зала и други уроци, получени оттогава, ме възпряха. Съблякох се и се върнах в леглото.
Сънят постепенно идваше, но не и преди да си представя как Торсън се вмъква в стаята ми и рови сред вещите. И когато накрая клепачите ми натежаха, гневът още искаше да отшуми.
37.
На сутринта се събудих от силно чукане по вратата. Отворих очи и видях светлината да се процежда през завесите. Слънцето вече бе отскочило значително над хоризонта и внезапно проумях, че отдавна трябваше да съм станал. Нахлузих панталоните си и докато закопчавах ризата си, отворих вратата, без дори да погледна през шпионката. Не беше Рейчъл.
— Здравей, пич. Ставай и сияй. Днес сме двамката с теб и трябва да излитаме.
Загледах го примигвайки. Торсън протегна ръка и почука още веднъж по отворената вече врата.
— Ало? Има ли някой вкъщи?
— Какво искаш да кажеш, че сме двамата с теб?
— Точно това, което казах. Приятелката ти има да върши някои неотложни неща, при които няма нужда от компания. Агент Вакъс ме е прикрепил към височайшата ти персона днес.
Лицето ми изрази всичките ми мисли относно прекарването на деня в неговата компания.
— Да ти призная откровено, и мен тръпки ме побиват — отвърна той. — Но няма накъде да мърдам. Виж, ако искаш да се търкаляш в кревата цял ден, нямам нищо против. Само искам да ти…
— Веднага се обличам. Дай ми пет минути.
— Имаш ги. Ще те чакам в уличката до колата. Не си ли там след пет минути, сърди се единствено на себе си.
Изчаках го да излезе и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше осем и половина, не чак толкова късно. Ьяха ми нужни десет, а не пет минути. Държах си глава под душа и си мислех за компанията на Торсън през я ден, изпитвайки истински ужас. Но най-вече си за Рейчъл и се чудех каква ли задача й е възложил Бакъс и защо тя не е включвала и мен.
След като излязох, отидох до стаята й и почуках ца вратата. Никой не се обади. Няколко секунди
