проблемите, от които беше раздиран, ще се убедиш, че той е едно високо-интелектуално същество. Искам да ти кажа, че повечето от ония, които интервюирахме, бяха като животни. Машини. Правеха всичко почти само по инстинкт или като програмирани, сякаш не можеха да не го правят. Като го вършеха почти без да се замислят. Гладън беше различен от тях. Така че в отговор на въпроса ти, да, мисля, че той притежава всички онези качества, които му приписваме, ако не и повече.
— Знаеш ли, ти току-що каза нещо доста странно. Че бил обременен. Това не ми звучи много убедително по адрес на този, когото преследваме. Човекът, когото търсим сега да заловим, притежава точно толкова съвест, колкото и Хитлер.
— Ти си прав. Ние обаче сме виждали предостатъчно доказателства за промяна и еволюция сред тези хищнически типове. Ако не беше лекуван, нищо чудно някой с миналото на Уилям Гладън да се превърне в подобие на Поета. В крайна сметка хората се променят. След интервютата той прекара повече от година в затвора, преди да спечели обжалваното дело и да излезе на свобода. Педофилите са обект на най- жестокото отношение в затворническото общество. Поради тази причина те винаги проявяват склонност да се събират на групи, също както и на свобода. Ето това е причината за близкото познанство на Гладън с Гомбъл, както и с другите педофили в Райфорд. В крайна сметка за мен не е изненада, че човекът, когото съм интервюирала преди толкова години, се е превърнал в онова, което сега наричаме Поета. Виждам как се е случило.
Внезапно силен смях се разнесе близо до една от мишените за стрелички и ме откъсна от мислите ми. Изглежда, тазвечерният шампион по мятане на стрели беше коронясай.
— Стига вече с тоя Гладън — каза Рейчъл, когато върнах погледа си върху нея. — Тази тема е адски потискаща.
— Добре.
— А ти?
— И аз съм потиснат.
— Не, искам да кажа какво става с теб? Ти разговаря с редактора си, каза ли му, че си се върнал в екипа?
— Не, не още. Сутринта трябва да му се обадя, за да му кажа, че продължение на статията ми няма да има, но че съм се върнал в следствието.
— Как ще го приеме?
— Няма да е във възторг. Ще настоява за продължение на всяка цена. Историята набира скорост като локомотив. Националните медии вече са наострили уши и трябва да хвърляш непрекъснато нови продължения в котела на локомотива, за да поддържаш скоростта му. Но какво пък, по дяволите! Нали си има и други репортери. Може да пусне някой от тях и да чака да му занесат нещичко, което няма да е кой знае какво. И в този момент Майкъл Уорън по всяка вероятност ще хвърли следваща бомба в „Лос Анжелес Таймс“ и на мен няма да ми остава нищо друго, освен да пия една или две чаши студена вода според случая.
— Ти си циничен.
— Аз съм реалист.
— Не се тревожи за Уорън. Гор… който и да е бил източникът му, няма да го повтори. Ще поеме вече прекомерен риск, защото ще намеси и Боб.
— Чичко Фройд би се изказал за изтърваването ти.
Както и да е, ще поживеем, ще видим.
— Как си станал толкова циничен, Джак? Мислех си, че само онези обрулени от живота и занаята ченгета на средна възраст са такива.
— Сигурно съм се родил такъв.
— Навярно.
На връщане ми се стори, че е станало още по-студено. Исках да я прегърна, но знаех, че няма да ми разреши, тъй като по улиците имаше ченгета. Не направих дори и опит. Вече наближавахме хотела, когато се сетих за една История и й я разказах.
— Нали знаеш, когато си в гимназията, все се намира Някой, дето разгласява кой кого харесвал и кой кого е свалил?
— Да, разбира се.
— Е, имаше едно момиче и аз бях лудо влюбен в него. А пък бях… Не помня как, но вестта се разнесе по агенция „клю-клю“, нали разбираш? Обикновено когато това стане, не ти остава нищо друго, освен да чакаш и да видиш как ще реагира въпросната личност. Това беше един от онези случаи, когато бях сигурен, че аз съм влюбен в нея. Нали разбираш?
— Да.
— Работата обаче беше там, че не бях уверен в себе си и бях. Не знам какъв бях. Един ден бях в гимнастическата зала, седях си на една скамейка. Май щеше да има някаква среща по баскетбол или нещо подобно и хората започваха да се стичат. И тогава тя влезе с една приятелка. Вървяха покрай скамейките и търсеха свободни места да седнат. Това беше един от онези моменти, които никога не се повтарят и тя… ме погледна и ми махна… Аз замръзнах. И… тогава… се обърнах и погледнах зад себе си да видя дали не маха на някой друг.
— Джак, глупчо такъв! — засмя се Рейчъл, без да взема историята прекалено насериозно, както го бях правил толкова дълго време. — А тя какво направи?
— Когато се извърнах пак към нея, тя наведе смутено очи. Разбираш ли, бях я смутил, завъртайки цялата машина на агенция „клю-клю“ в действие, а после я бях отблъснал… бях я оскърбил. Тя започна да излиза с едно момче, а после се омъжи за него. Мина много време, до като го преживея.
Последните няколко метра до хотела извървяхме в мълчание. Отворих й вратата и я изгледах с измъчен, объркан поглед. Този спомен още имаше същото онова въздействие, както тогава, след всичките тия години.
— Така че това е историята — казах, — която доказва, че през цялото това време съм бил все същият циничен глупак.
— Всеки е преживял нещо подобно през юношеството си — произнесе тя с тон, с който слагаше край на тази тема.
Прекосихме фоайето и дежурният на рецепцията вдигна глава и ни кимна. Сякаш бакенбардите му бяха пораснали още повече няколкото часа след настаняването ми в хотела. На стълбите вече Рейчъл спря и шепнешком ми каза да не се качвам при нея.
— Мисля, че трябва да се приберем по стаите си.
— Мога просто да те изпратя до твоята.
— Не, няма нужда.
Тя хвърли поглед към рецепцията. Дежурният вече бе забил глава в клюкарския таблоид. Рейчъл се обърна, целуна ме бързо по бузата и ми прошепна „лека нощ“, дроследих я, докато изкачваше стъпалата.
Знаех добре, че няма да заспя. Какви ли не мисли ми минаваха. Бях правил любов с една красива жена и бях прекарал вечерта влюбвайки се все повече и повече в нея. Не знаех какво точно представлява любовта, но пък знаех, че взаимността беше част от нея. А с Рейчъл беше точно така. Това беше нещо, което рядко ми се бе случвало в живота, и го намирах вълнуващо и в същото време обезпокояващо.
Чувството ми на безпокойство се засили и когато излязох пред хотела да изпуша цигара, обзет от други мисли. Споменаването на онази история ме накара да се замисля как биха се развили нещата, ако тогава на скамейките бях постъпил по друг начин. Не бях споделил всичко с Рейчъл за онова момиче от гимназията. Не бях й разказал края, че момичето беше Райли и че момчето, с което започна да излиза и за което после се омъжи, беше моят брат. Не зная защо го пропуснах.
Цигарите ми бяха свършили. Върнах се във фоайето да попитам дежурния откъде мога да си купя. Каза ми да се върна в „Кет & Фидъл“. Видях един отворен пакет „Кемъл“ на плота до купчината вестници, но той не ми предложи, а и аз не си поисках.
Рейчъл не ми излизаше от ума, докато крачех самотен по булеварда; не ме оставяше на мира една подробност, която бях забелязал, докато правехме любов. Всеки един °т трите пъти, когато бяхме в леглото, тя се бе отдавала напълно, като в същото време бих казал, че оставаше Преднамерено пасивна.
