— Изчакайте момент — отвърна телефонистката.
„Момент“ вероятно означаваше около минута. В следващия миг зад него се разнесе гневен клаксон и това го принуди да пресече кръстовището, да направи обратен завой и да спре под сянката на един гигантски евкалипт. Изтекоха почти две минути, преди в слушалката да се чуе остро прещракване.
— Тактически — каза мъжки глас.
— Агент Уолинг, ако обичате.
— Изчакайте момент.
— Добре бе, разбрах — промърмори Бош след познатото изщракване.
Този път връзката беше установена веднага. За пръв път от почти година и половина в ухото му прозвуча познатият глас на Рейчъл Уолинг. Той се поколеба за секунда и тя за малко да затвори.
— Рейчъл — каза Бош. — Обажда се Хари Бош.
Сега пък тя се поколеба.
— Хари?
— Какво означава „тактически“?
— Нищо особено.
И той разбра. Рейчъл работеше в секретен отдел и този разговор вероятно се записваше.
— Какво има, Хари?
— Искам да ми помогнеш. Стига ти да искаш, разбира се.
— За какво става въпрос? В момента съм доста заета.
— Е, в такъв случай… Мислех, че… Няма значение, Рейчъл. Става въпрос за дреболия, с която вероятно ще се справя и без чужда помощ.
— Сигурен ли си?
— Да, да. Няма да те задържам повече. Върши си работата в твоя „тактически“, каквото и да се крие зад това. Чао.
Прекъсна връзката и направи опит да прогони гласа й от съзнанието си. Неуспехът на това начинание неминуемо щеше да се отрази върху изпълнението на задачата, която си беше поставил. Извърна глава към кръстовището и установи, че най-вероятно се намира точно на мястото, от което Гонзалес и Фенъл бяха засекли микробуса на Уейтс. Гигантският евкалипт със сигурност предлагаше добро укритие не само през деня, но и в късните часова на нощта.
Червата му изкуркаха и си спомни, че не е обядвал. На връщане трябваше да мине през китайския квартал и да си вземе нещо. Запали мотора и се поколеба дали да не звънне в службата и да попита дали някой не иска китайска храна. В същия момент телефонът му изжужа. Погледна екрана, но насрещният номер се оказа блокиран.
— Ало?
— Аз съм.
— Рейчъл?
— Исках да се прехвърля на личния си телефон.
Бош замълча. Предположението му за записваните разговори се оказа вярно.
— Как я караш, Хари?
— Нормално.
— Така твърдеше и преди време, когато ми съобщи за намеренията си да се върнеш в полицията. Четох във вестника за онова твое разследване в Долината миналата година…
— Да, това беше първото ми разследване след завръщането. Оттогава всичко е извън обсега на радара. С изключение на това, с което съм се захванал в момента.
— Затова ли ме търсиш?
Той отбеляза промяната в тона й. Все пак бе минала година и половина. Засякоха се случайно в края на една напрегната седмица. Той работеше по едно частно разследване — последното преди връщането му в полицията, а тя се опитваше да възкреси кариерата си в Бюрото. Начинанието се оказа успешно и за двамата — Бош си върна синята служебна карта, а Уолинг получи назначение в оперативното бюро в Лос Анджелис. Нямаше как да се разбере дали този „тактически“ е някакво повишение, сравнен с предишната й длъжност в Южна Дакота. Всичко, което му беше известно по онова време, на практика съдържаше съвсем малко информация: преди да изгуби доверието на висшестоящите и да бъде изпратена в трета глуха — някъде между двете Дакоти, Рейчъл Уолинг беше работила като експерт по поведенчески науки в Куонтико.
— Потърсих те, защото си помислих, че може би ще ти е интересно да използваш част от някогашните си умения — рече Бош.
— Имаш предвид профилирането?
— Нещо такова. Утре ми предстои пряк сблъсък с един доказан сериен убиец, но нямам представа какви може да са мотивите му. Изявил е готовност да признае за девет убийства, за да избегне спринцовката. Искам да съм сигурен, че не ни разиграва. Преди да се свържа с близките на жертвите, трябва да знам дали казва истината и дали действително е извършителят.
Замълча за миг, очакваше някаква реакция. Не я получи и продължи:
— Разполагам с престъпленията, извършени на точно установени места, плюс заключенията на криминалистите. Разполагам с резултатите от обиска в дома му и няколко снимки. Но не разполагам с подход към него. Помислих си, че ако ти покажа част от уликите, може би ще успееш да ме насочиш към правилния подход.
Мълчанието се проточи. После тя попита:
— Къде си, Хари?
— В момента ли? Отивам в Китайския квартал да хапна едни скариди с пържен ориз, защото пропуснах обяда.
— Аз съм в центъра, но мога да се присъединя към теб. И аз не съм обядвала.
— Знаеш ли къде е „Китайски приятели“?
— Естествено. След половин час?
— Ще поръчам и ще те чакам.
Бош затвори телефона. Изпитваше нетърпеливо очакване, което съвсем не идваше само от мисълта, че Рейчъл Уолинг вероятно ще му помогне за предстоящия разпит на Уейтс. Последната им среща беше свършила зле, но времето беше успяло да притъпи разочарованието. Той пазеше спомен за единствената им любовна нощ в някакъв ласвегаски хотел, когато си беше помислил, че най-после е срещнал сродна душа.
Погледна си часовника и подкара към Китайския квартал. Спря пред ресторантчето, прецени, че все още разполага с достатъчно време, и отново измъкна телефона. Преди да предаде папката Жесто на Оливас, си беше направил труда да вкара в него всички номера, които можеше да са му от полза. Извика на екрана телефона на родителите на Мари и натисна бутона за връзка. Знаеше, че обаждането му няма да ги стресне — предупреждаваше ги при всяко изваждане на делото от архива. Правеше го с мисълта, че им вдъхва някаква надежда със самия факт, че все още продължава да работи по случая.
Обади се майката.
— Здравей, Ирене, аз съм Хари Бош.
— О!
Когато го чуваха, в гласовете им винаги се долавяше някаква надежда.
— Все още нищо, Ирене — побърза да каже. — Имам един въпрос към теб и Дан, нищо повече.
— Разбира се, разбира се. Просто се зарадвах да те чуя.
— На мен също ми е приятно.
Познаваше се със семейство Жесто вече тринайсет години. След първите две те изгубиха надежда, че ще открият дъщеря си, и престанаха да идват в Лос Анджелис. Но Бош продължаваше да им се обажда.
— Какъв е въпросът ти, Хари?
— Едно име. Чували ли сте Мари да споменава името Рей Уейтс? Или може би Рейнард Уейтс. Името Рейнард е доста рядко, може би сте го запомнили.
Долови начина, по който тя си пое дъх, и веднага разбра, че е допуснал грешка. Новините за