неотдавнашния арест и съдебните процедури срещу Уейтс бяха стигнали и до Бейкърсфийлд. А той би трябвало да знае, че Ирене внимателно следи всичко, свързано с тази тема. Без съмнение тя беше наясно в какво е обвинен Уейтс, знаеше и прякора, с който го бяха окичили медиите — Торбалана от Ехо Парк.
— Ирене?
Можеше да си представи как се е развихрило въображението й.
— Ирене! Не е това, което си мислиш! Просто събирам допълнителни сведения, свързани с този човек. Вероятно вече знаеш за него от новините.
— Разбира се. Горките момичета. Какъв ужас! Аз…
Той знаеше какво си мисли, но не и какво чувства.
— Моля те да си спомниш за времето, преди това име да се появи в новините. Споменавала ли го е дъщеря ти?
— Не. Слава Богу, не. Поне не си спомням такова нещо.
— Там ли е съпругът ти? Би ли попитала и него?
— Няма го. Още не се е върнал от работа.
Дан Жесто беше дал всичко от себе си за издирването на изчезналата им дъщеря. Две години по-късно, напълно изтощен в емоционално, физическо и финансово отношение, се беше прибрал в Бейкърсфийлд и бе подновил работата си в един от филиалите на „Джон Диър“ — продаваше трактори и друга селскостопанска техника на фермерите от района, за да може да се изхранва.
— Би ли го попитала, като се прибере? Ако случайно е чувал това име, моля да ми се обадите.
— Добре, Хари.
— И още нещо, Ирене. Помниш ли големия прозорец в апартамента на Мари? Онзи панорамният?
— Разбира се. Първата Коледа след заминаването й за Лос Анджелис я прекарахме там, Дан сложи елхата точно до него. Лампичките се виждаха от целия комплекс.
— Точно така. А да знаеш дали е използвала услугите на фирма за почистване, която да го мие?
Настъпи продължителна тишина. Това беше сериозен пропуск на воденото преди тринадесет години следствие; една версия, която по онова време изобщо не му беше минала през ума.
— Не помня, Хари. Съжалявам.
— Няма нищо, Ирене. Нали помниш кога двамата с Дан се прибрахте в Бейкърсфийлд? Тогава прибрахте всичките вещи от апартамента й…
— Да — отвърна тя и той чу как преглъща сълзите си. За нея и съпруга й напускането на Лос Анджелис означаваше един вид предателство, отказ от надеждата да открият изчезналата си дъщеря след две мъчителни години безплодно издирване.
— Пазиш ли тези вещи? Включително платените сметки и всичко останало, което ви върнахме след приключване на следствието?
Зададе този въпрос с ясното съзнание, че не биха могли да пропуснат фактура за почистване, но въпреки това искаше да е сигурен.
— Да, всичко е в стаята й — каза Ирене. — Там съхраняваме нещата й, ако…
Ако Мари все пак се върне. Надеждата нямаше да ги напусне, преди младата жена да бъде намерена, жива или мъртва.
— Разбирам — каза Бош. — Ще те помоля да прегледаш нещата. Търси разписка или фактура от фирма за почистване на прозорци. Прегледай и чековата й книжка. Компанията се казва „Ясна гледка“ и е специализирана в миенето на прозорци. Ако откриеш нещо, обади се. Имаш ли писалка подръка? Искам да си запишеш новия номер на мобилния ми телефон.
— Казвай. Пиша.
— Три две три, две четири четири, пет шест три едно. Благодаря ти, Ирене, но трябва да приключвам. Поздрави на Дан.
— Благодаря. Как е дъщеря ти, Хари?
Той замълча. През тези години им беше разказал всичко за себе си. Като начин да поддържа връзката с тях, като един вид обещание да продължава да издирва момичето им.
— Добре е, дори много добре.
— В кой клас стана?
— В трети. Но не я виждам много често. Сега живее в Хонконг заедно с майка си. Миналия месец отскочих дотам за една седмица. Вече си имат и Дисниленд.
Не разбра защо каза това последното.
— Сигурно много се радваш, когато си с нея.
— Да. Вече започна да ми изпраща имейли. Оправя се с компютъра много по-добре от мен.
Беше странно да разговоря за дъщеря си с жена, която е изгубила своята и няма никаква представа за съдбата й.
— Надявам се, че скоро ще се прибере — каза Ирене Жесто.
— Аз също. Дочуване, Ирене. Можеш да ми звъниш на мобилния по всяко време.
— Дочуване, Хари. Късмет.
Пожелаваше му късмет в края на всеки разговор. Бош остана в колата, замислен за противоречивото си желание да живее с дъщеря си тук, в Лос Анджелис. Страхуваше се за сигурността й там, на онова далечно място. Искаше да е близо до нея, за да я пази. Но дали завръщането й в един град, в който младите момичета изчезват без следа или биват открити в чували за боклук, беше безопасно? Дълбоко в себе си съзнаваше, че мисли егоистично и че всъщност не би могъл да я пази никъде — нито в далечния Хонконг, нито тук, в Лос Анджелис. Всеки сам си пробива пътя в живота. Това е един от законите на Дарвин. А самият Бош можеше само да се надява, че пътят на дъщеря му няма да се пресече с пътя на някой като Рейнард Уейтс.
5
Видя табелката „Затворено“ едва когато посегна да отвори вратата — ресторантът беше в почивка преди вечерния наплив. Извади телефона с намерението да звънне на Рейчъл, но после си спомни, че номерът й е блокиран. Не му оставаше нищо друго, освен да я изчака. Купи един вестник от автомата на ъгъла и го отвори.
Направи бърз преглед на заглавията с чувството, че си губи времето. Интерес представляваше единствено кратката информация на вътрешните страници, според която кандидатът за областен прокурор Гейбриъл Уилямс станал член на Обединените християнски църкви в Саут Каунти. Многозначителен, но не и изненадващ ход, който ясно показваше, че малцинствата ще гласуват за Уилямс — защитник на гражданските права. Материалът предлагаше и още една новина: утре вечер Уилямс и О’Шеа щяха да участват в предизборна инициатива на друга коалиция с влияние в южните райони: Гражданското движение за съпричастие на политическите лидери. Нямало да влизат в дебат, а щели да произнесат речи и да отговарят на въпроси, след което ГДСПЛ щяло да обяви подкрепата си за един от тях. В инициативата щели да участват и кандидатите за членове на Общинския съвет Ървин Ървинг и Мартин Мейзъл.
Бош зарея поглед в нищото и си представи как се появява на този политически форум и пита Ървинг с какво полицейските му качества го правят подходящ за общински съветник.
От унеса го извади полицейски автомобил без отличителни знаци, който спря непосредствено до колата му. От него слезе Рейчъл Уолинг — с тъмни панталони и жакет, под който имаше кремава блузка. Тъмно- кестенявата й коса се спускаше свободно към раменете. Изглеждаше отлично и Бош неволно си спомни за онази нощ във Вегас.
— Здравей, Рейчъл.
— Здравей, Хари.
Не знаеше дали да я прегърне и целуне, или просто да й стисне ръката. Онази нощ във Вегас наистина беше прекрасна, но след нея дойде и денят в Ел Ей, на задната веранда на къщата му, когато нещата се разпаднаха още преди да започнат.
Тя го извади от колебанието, като леко го докосна по рамото.
— Нали щеше да поръчаш?
— Щях, ама е затворено. Едва ли ще отворят преди пет. Искаш ли да отидем някъде другаде?
