— Прилича ми на ХЛС.
— И на мен. Какво означава това?
— „Хутън Лайтинг & Съплайс“. Тяхната емблема. Нали се сещаш, фирмата, дето произвежда целия този боклук.
Той махна с ръка към пулта.
— Ясно.
Карч не знаеше какво друго да каже. Това откритие превръщаше на пух и прах измислената история, която бе разказал на Дон. За пръв път усети колко студено е в залата и скръсти ръце на гърдите си.
— Не разбирам — рече Канън. — Курва, която се вози с бус на „Хутън“. Сигурен ли си, че… хм, твоят клиент ти е казал истината?
И го погледна и Карч разбра, че трябва да се измъкне от това положение.
— Не. Но ще разбера. Ако онзи тип ме е излъгал, ще го разкарам. Благодаря ти за помощта, Дон. Най- добре да се върна в „Дезърт Ин“ и да поговоря с него.
— Да, тая работа ми се струва подозрителна. Искаш ли все пак да прегледаме досиетата на проститутките? Има няколко истински хубавици.
Джак се намръщи и поклати глава.
— Не, може би по-късно. Нека първо разбера каква е: историята. И не се притеснявай за остатъка от онова, което ти дължа.
— Остави. Можеш да ми се доиздължиш с някой фокус.
Карч се престори, че го е хванал неподготвен.
— Ами…
И затършува в джобовете си.
— Имаш ли дребни?
Канън бръкна в джоба си и извади пълна шепа монети. Джак издърпа ръкавите на сакото си до лактите, избра нова, лъскава монета от двайсет и пет цента и я взе с дясната си ръка. После изпълни вариант на класическото „Френско пускане“, съчетано с подхвърляне и изчезване, разработено от Дж. Б. Бобо. Упражняваше този фокус от дванайсетгодишен. Можеше да го направи и насън.
Вдигнал дясната си ръка с дланта нагоре на височината на гърдите си, той стисна монетата с палеца и четирите си пръста и леко я наклони напред, така че Канън да вижда лицевата й страна. После се пресегна към нея с лявата, сякаш за да я вземе. Докато лявата му ръка се затваряше, Джак я пусна в другата си длан, сви юмрук и го протегна напред. Като я стискаше така, сякаш искаше да я превърне на прах, той започна да описва с дясната си ръка кръгове над юмрука си.
— Върти се, върти се и никой не знае къде ще излезе.
Карч постепенно разширяваше кръговете. Накрая внезапно щракна с пръсти и разтвори ръце с длани към Канън. Монетата я нямаше. На лицето на Дон се изписа широка усмивка. Всички реагираха така. Номерът се криеше в двойната илюзия. Скептичният наблюдател смяташе, че монетата изобщо не е напускала лявата ръка, и се объркваше, когато се оказваше, че не е в нито една от двете.
— Фантастично! — възкликна Канън. — Къде е?
Карч поклати глава.
— Това е проблемът с този трик. Никога не знаеш къде отива монетата. Предполагам, че си струва двата стотака, които ти дължа.
Дон се засмя.
— Готин си, Джак. Кой ти показа този фокус, баща ти ли?
— Да.
— Жив ли е?
— Не, почина. Отдавна.
— И той е работил във Вегас, нали?
— Да, ту тук, ту там. През шейсетте. Една седмица загряваше публиката преди Джо Бишоп и Синатра в „Сандс“. Имам ги снимани тримата заедно.
— Страхотно! Доброто старо време, а?
— Да, понякога наистина беше добро.
Карч си спомни как баща му се бе прибрал вкъщи от болницата след инцидента в „Цирк, цирк“. И двете му ръце бяха бинтовани. Погледът му блуждаеше някъде в далечината.
Осъзна, че е престанал да се усмихва, и погледна Канън.
— Най-добре да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Дон.
Стиснаха си ръцете.
— Винаги на твоите услуги, Джак.
— Не ме изпращай.
Карч тръгна по стълбището и изведнъж спря и се подпря на перилото.
— Какво е това, по дяволите!
И повдигна левия си крак и си събу обувката. Без дори да поглежда към Канън, надникна вътре и я разклати. Нещо изтрака. Джак я обърна и монетата от двайсет и пет цента, която беше скрил вътре, падна в дланта му.
— Нали ти казах — рече Карч. — Никога не знаеш къде ще отиде скапаната монета.
И я подхвърли на Канън, който я хвана.
— Ще си я запазя, нали е вълшебна.
Карч повдигна два пръста за довиждане и продължи нагоре по стъпалата. Едва когато напусна „Фламинго“ и камерите на Дон не можеха да го засекат, бръкна в джоба на гърдите си и извади кърпичката и монетата, която бе пуснал вътре, докато описваше кръгове с ръка.
Щеше да извади другата монета от обувката си, когато имаше време да седне някъде.
23
Час и половина по-късно Карч стоеше пред оградения служебен паркинг на „Хутън Лайтинг & Съплайс“ с клетъчен телефон в ръка. Точно от отсрещната страна на оградата беше синият бус, напуснал гаража на „Фламинго“ преди шест часа. Само че сега на задната броня имаше регистрационен номер. Джак нетърпеливо се разхождаше на-сам-натам и чакаше да му позвънят. Наближаваше целта си. Парите. Жената. Той отметна глава и това като че ли подсили възбудата му.
Телефонът иззвъня и Джак незабавно натисна бутона с палец.
— Карч слуша.
— Тук е Айви. Открих го.
Айвърсън, детектив в участъка в Метро, проверяваше автомобилните номера за Карч срещу петдесет долара. Вършеше и други неща на различна цена, като използваше властта на служебната си карта, за да си осигури допълнителен доход. Джак винаги внимаваше с исканията си, дори при съвсем законни случаи. Годините го бяха научили да се отнася към всички ченгета от Метро — и най-вече към Айвърсън — със същата предпазливост и дистанцираност, с каквито и към проститутките, хората от заложните къщи и измамниците в казината.
Карч наклони глава и задържа телефона между рамото и ухото си, докато извади бележник и химикалка.
— Казвай.
— Регистриран е на името на Джеръм Зандър Палц, четирийсет и седем годишен. Адресът е Мишън Стрийт триста и дванайсет. В северен Лас Вегас. Проверих и досието му. Чист е. Между другото, последната услуга е безплатна.
Карч записа само името. Познаваше Джеръм Палц. Или поне бе почти сигурен, че го познава. Работеше на щанда в „Хутън“.
— Хей, шефе, чуваш ли ме?
Джак се откъсна от мислите си.
— Да. Благодаря ти, Айви. Това изяснява много важен за мен въпрос.
— Наистина ли? Какъв?
