оставал открит. Можели да излязат от стаята и да оставят камериерката да открие трупа. Или да докарат количка за мръсно бельо, да натоварят мъртвеца и да го спуснат със сервизния асансьор до служебния вход, където да ги чака кола. Всички следи от престоя на куриера в хотела можели да бъдат изтрити от компютрите и записите и нямало проблем през нощта да изхвърлят тялото в пустинята.
— Ще трябват четирима души, за да вдигнат тоя чувал с лой — рече директорът.
— Колкото повече разширяваш кръга от хора, които знаят за случая, толкова повече се излагаш на риск-отвърна Карч.
— Но ако оставим камериерката да го открие, официално ще се намесят ченгетата от Метро и това ще навреди на репутацията на хотела. Не си спомням кога за последен път в града е имало самоубийство. Ще се нахвърлят на случая така, както Тайсън се нахвърли на ухото на Ивендър.
— Вярно е. Но така нашият човек може да се изнерви и да допусне грешка.
— Ами ако отдел „Убийства“ в Метро се докопа до него преди теб?
Карч само го погледна. Изражението му показваше, че идеята е абсурдна.
— Ти решаваш, Винсънт. Губим си времето. Искам да изгледам записа и да се залавям за работа.
Грималди кимна.
— Добре, никакви ченгета. Ще повикам няколко души да се погрижат за нещата.
— Чудесно решение, Винсънт — отвърна Джак по начин, който накара директора да се зачуди дали говори сериозно. — Да идем да видим записа.
Излязоха от стаята. Карч закачи на бравата отвън табелката „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“.
21
Карч не идваше за пръв път в офиса на Грималди на втория етаж на казиното. Той имаше таен договор за консултант по охраната с „Клеопатра“ — никакви документи, плащане в брой — и като такъв най-често се срещаше с директора в кабинета му, макар че задачите, които му възлагаха, нямаха нищо общо с казиното. Джак обикновено се занимаваше със случаи, които Грималди наричаше „второстепенни въпроси по сигурността“. Това положение го устройваше. Знаеше, че никога не би облякъл доброволно синия блейзър с профила на египетската царица на джоба.
Офисът бе просторен и разкошно мебелиран — освен бюрото имаше диван, фотьойли и дори бар. Влизаше се през огромната зала на охраната, в която десетки служители седяха пред екрани, показващи постоянно променящите се образи от стотиците камери в казиното. Вътре беше сумрачно и температурата никога не надвишаваше осемнайсет градуса заради деликатната електроника. Повечето хора тук носеха под униформите си пуловери. Когато видеше някой в Лас Вегас, облечен с пуловер през лятото, човек разбираше, че работи в охраната.
Прозорците на едната стена в офиса гледаха към залата. Точно зад бюрото имаше врата, която водеше към наблюдателния пост. До него можеше да се стигне само оттук и Грималди никога не му беше предлагал да излезе на балкона, за да погледне към казиното. Това ядосваше Карч, още повече че директорът го знаеше.
— Какво открихте? — попита Грималди, докато спускаше щорите на прозорците към залата.
— Изненада — без да откъсва очи от четирите екрана, активирани на видеостената, отвърна мъжът зад бюрото.
— Обясни ни.
Думата „ни“ накара служителя да вдигне поглед. Той кимна на Карч и отново заби очи в екраните.
— Според мен този тип е бил обран от жена.
— Покажи.
Джак остана от отсрещната страна на бюрото и погледна през стъклената врата, която водеше към балкона. Грималди не си направи труда да му представи другия мъж.
През следващите пет минути служителят им показа записите, проследяващи последната вечер на Идалго в казиното. Там имаше достатъчно камери — както във всяко казино в Лас Вегас, — които не изпускаха човек от поглед, щом влезеше в така наречената видеомрежа. Най-добрите служители помнеха квадрантите на мрежата и само с няколко удара по клавиатурата можеха да прескачат от една камера на друга и да следят даден обект.
Човекът на Грималди постъпи точно така, само че не беше на живо. Просто бе сглобил кадрите на Идалго от предишната вечер. Дебелакът игра бакара и двайсет и едно, дори няколко пъти заложи на рулетка. На каквото и да играеше обаче, той почти не разговаряше с другите играчи и със служителите на казиното. Накрая, когато в долния ъгъл на екрана се виждаше, че часът е 22:38, той се насочи към ВИП- рецепцията и взе алуминиевото си куфарче от сейфа. Там го пресрещна човек от охраната, който тръгна заедно с него към асансьорите.
— Кой е този? — попита Карч.
— Казва се Мартин — отвърна Грималди. — Началник смяна е. Работи тук от две години, премести се при нас от „Нугит“. Наредих му да охранява дебелака цяла седмица.
— Ще трябва да поговорим с него.
— Не знам с какво ще помогне това, но няма проблем.
Служителят посочи един нов кадър. Идалго и Мартин влизаха в един от асансьорите. Дебелакът извади електронната си карта от джоба, Мартин я взе, пъхна я в отвора на таблото и натисна бутона за двайсетия етаж. Макар записът да беше без звук, ясно се виждаше, че двамата не разговарят.
— Това е всичко — каза служителят.
— В коридорите няма камери, така ли? — попита Карч.
— Не. След слизането му от асансьора губим следите му.
— Ами когато по-късно се е задействала алармата за пожар? — каза Грималди. — Някаква следа от него?
— Нищо. Проверих всички камери от асансьорите и стълбището. Не се е еваку…
— Почакайте малко — внезапно го прекъсна Карч. — Върнете назад. Записа от асансьора.
Служителят погледна Грималди, който кимна, върна записа и го пусна отново. Тримата безмълвно го изгледаха. Сега забелязаха, че преди Идалго да бръкне в джоба си и да извади електронната карта, Мартин му казва нещо.
— Винсънт, Мартин е началник смяна, нали така?
— Да.
— Той не трябва ли да има собствена карта?
Грималди помълча малко, замислен едновременно над видяното и над смисъла на въпроса.
— Копеле. Взе картата на Идалго, въпреки че можеше да използва своята.
— Защото може да не я е носил.
— Защото може да я е дал… къде е оная жена, за която приказваше?
Служителят натисна няколко клавиша и на екрана се появи залата за бакара. Играеше само Идалго. С помощта на вградената в пулта мишка мъжът превъртя записа напред и посочи една жена, която стоеше облегната на перилата, отделящи салона от останалата част на казиното.
— Ето я. Прави се на разсеяна, но го наблюдава.
Той продължи да превърта записа. Тримата мълчаливо гледаха екрана. Жената като че ли си почиваше. Носеше през рамо раничка и в едната си ръка държеше черен сак. Сякаш току-що беше пристигнала в хотела и чакаше съпруга си, отишъл да изиграе набързо няколко ръце на двайсет и едно преди да се качат в стаята си. Но погледът й на два пъти крадешком се плъзгаше към салона и очевидно попадаше право върху Идалго. На Карч му се стори странно, но това не бе достатъчно.
— Той е единственият играч в залата — каза Джак. — Кого другиго да гледа?
— Вярно е. Но аз проследих и нея.
Служителят извади касетата и зареди нова. Грималди се наведе, за да вижда по-добре. Карч опря длани върху бюрото и също се наведе. На екрана се появи жената с двете чанти. Кадърът показваше влизането й в казиното в 20:00. Тя се насочи към ВИП-рецепцията, където получи някакъв плик.
— Това трябва да е ключът — рече директорът. — Скапаният ключ на Мартин!
Джак си мислеше същото, но не каза нищо. Мислеше си също, че тъмните къдрици, които обрамчваха —
