Накрая докосна нещо плоско и твърдо и разбра, че го е намерила. Бавно повдигна одеялото и видя куфарчето.
Върна се в гардероба и пак отвори сейфа. Забеляза, че е оставила пистолета върху него. Взе го, внимателно извади ключовете и ги разгледа. Бяха пет и Каси имаше достатъчно опит с белезниците, за да знае кой е за тях. Отдели го от другите, за да не вдигне шум, и отново влезе в спалнята.
Ернандес не помръдваше. Каси остави пистолета на леглото и безшумно пъхна ключето в ключалката на белезниците. Когато го завъртя, се разнесе металическо изщракване. Тъкмо понечи да свали куфарчето, когато Ернандес, навярно обезпокоен от звука, се размърда.
Каси тихо взе куфарчето, после грабна пистолета. Мъжът въздъхна и започна да рита под завивките. Събуждаше се.
Тя вдигна оръжието. Ако се наложеше, щеше да го направи. Можеше да го отдаде на иззвъняването на телефона, странстващата луна или просто на съдбата. Нямаше значение. Но щеше да направи каквото трябва.
ВАЛЕ ПИКА
19
Първото нещо, което забеляза в казиното, беше пустият наблюдателен пост. Джак Карч знаеше, че Винсънт Грималди не може да е там. Знаеше и къде е. Но още от откриването на „Клеопатра“ бяха установили правилото на балкона винаги да има някой. Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Карч разбираше, че всичко е въпрос на въображение. Фокус. Илюзията за сигурност пораждаше сигурност. Но в момента отгоре не наблюдаваше никой и това означаваше, че Винсънт го е повикал заради нещо важно. Тази мисъл му подейства по-ободряващо от термоса кафе, което бе изпил, докато шофираше.
Докато крачеше между игралните маси и заобикаляше пияните комарджии, които сляпо се изпречваха на пътя му, Карч не откъсваше поглед от вратата на балкона и почти очакваше припряно да влезе някой от охраната, като в движение поправя вратовръзката си. Но не се появи никой и когато стигна до асансьорите на „Юфрейтиз“, той най-после сведе очи.
Тук нямаше хора. Само една жена, която държеше пластмасова чашка с печалбата си от казиното. Тя погледна мрачното му лице и бързо се извърна, като покри чашката, сякаш за да предпази съдържанието й. Карч небрежно се приближи до сандъчето за фасове до стената, стъпи на него и се наведе с гръб към жената, като че ли искаше да си завърже обувката. После бръкна с пръст в черния пясък и извади електронната карта, която търсеше. Изправи се точно в момента, в който се разнесе сигналът за пристигането на асансьора.
Той влезе в асансьора след жената, издуха пясъка от картата и я вкара в отвора, за да натисне бутона на двайсетия етаж, след като жената натисна този за шестия. Чашата й бе пълна с петцентови монети. Жената беше от най-нещастните комарджии и или не искаше той да го разбере, или наистина се страхуваше от него. Бе приблизително на неговата възраст и имаше дълга коса. Карч предположи, че е дошла в Лас Вегас от някой южен щат. Жената стоеше със сведена глава, но той разбираше, че наблюдава отражението му в полираната дървена врата. Знаеше, че лицето му плаши хората. Имаше остър нос и брадичка. Кожата му винаги изглеждаше жълтеникава, въпреки че живееше в пустинята. Косата му беше черна като лимузина. Но най-смущаващи бяха очите му, ледени и мъртви.
Карч бръкна в джоба за цигарите си. Като държеше притиснати един до друг четирите пръста на дясната си ръка, той извади две цигари и задържа в дланта си едната, докато другата прехвърли в лявата. Почти очакваше жената да възрази още при самия вид на цигарите, но тя не каза нищо. После опитно направи фокуса, на който толкова отдавна го бе научил баща му. Като държеше втората цигара с края на четирите си пръста и палеца на лявата си ръка, той създаде илюзията, че я пъха в ухото си и с дясната ръка, а после я вади от устата си и я захапва.
Междувременно наблюдаваше отражението й и виждаше, че е забелязала трика. Тя леко се завъртя, сякаш се канеше да каже нещо, но после се отказа. Вратата се отвори и жената слезе на шестия етаж. Когато закрачи наляво, Карч извика след нея:
— Обаче ви накарах да погледнете, нали?
И се засмя. Жената се обърна, но в този момент вратите на асансьора се затвориха.
— Следващия път занеси стотинките си в „Брансън“ — прибави Карч и поклати глава. Някога „Клеопатра“ обещаваше толкова много. Сега привличаше само дребните риби, място с изтъркани килими и басейн, пълен с мъже, които носят сандали и черни чорапи. За кой ли път се зачуди какво прави и защо изобщо се е продал на Винсънт Грималди.
След десет секунди слезе на двайсетия етаж. В коридора нямаше никого. Виждаше се само количка за румсървиз, която някой бе избутал от стаята си. Когато мина покрай нея, усети неприятна миризма на застояло.
Пътьом погледна към номера на първата врата: 2001. Спомняше си тази стая. В нея за пръв път бе работил за Винсънт Грималди. Струваше му се, че е минало ужасно много време. Това го подразни. Докъде беше стигнал оттогава? Не много далеч, знаеше го. Навярно и той принадлежеше към дребните риби. Мислите му се върнаха към празния балкон в казиното и Карч си представи гледката към игралната зала, която се разкриваше оттам.
Стигна до стая 2014 и отключи вратата с картата.
Винсънт Грималди стоеше до френския прозорец и като че ли гледаше към града и пустинята, ширнала се пред шоколадовокафявата планина на хоризонта. Навън бе хубав слънчев ден.
Очевидно не го беше чул, защото не се обърна. Карч забеляза, че вратите към спалнята са затворени. Миришеше на стари пури, дезинфектант и още нещо. Опита се да се сети на какво и сърцето му се разтуптя. На барут. Може би този път Винсънт наистина се нуждаеше от него.
— Винсънт?
Грималди се обърна. Бе нисък, със сурово загоряло лице с остра брадичка и силно изпъкнали скули. Металносивата му коса беше гладко сресана назад. Носеше безупречен костюм на Хуго Бос. Винаги се обличаше така, като че ли е директор на „Мирадж“, а не на „Клеопатра“. Но това бе заблуда. Винсънт несъмнено беше капитан на стар речен шлеп в море от разкошни нови лайнери с имена като „Беладжо“, „Мандалей Бей“ и „Вънишън“.
— Джак! Не те чух. Къде беше?
Карч не обърна внимание на въпроса и си погледна часовника. Осем и десет, само четирийсет минути след спешното повикване на Грималди. Четирийсет минути не беше зле, особено след отказа на Винсънт да му обясни по телефона за какво става дума.
— Какво има?
— Какво има ли! Имаме си адски голям проблем. Той се приближи и се пресегна към електронната карта, която Карч все още стискаше в ръка. Джак му я подаде и си помисли дали да не си запали цигарата, но реши да изчака.
— Вече ми го загатна по телефона, Винсънт. Е, ето ме. Налага ли се да гадая какъв е проблемът, или ще ми обясниш?
— Не, Джак, ще ти покажа. Сам виж.
Той посочи с брадичка към вратата на спалнята. Жестът бе типичен за него. Винаги се скъпеше на движения. И на думи.
Карч продължи да го гледа в очакване на обяснение, но такова не последва. Той се обърна, отиде при вратата, отвори я и влезе.
В стаята беше тъмно. Оскъдна слънчева светлина се процеждаше през процепа между спуснатите завеси. Лъчите падаха диагонално върху леглото, върху което лежеше по гръб пълен мъж. Дясното му око липсваше, пръснато от изстреляния почти от упор куршум. Дървената табла и стената отзад бяха опръскани с кръв и белезникавосива мозъчна маса. Дупката от куршума се виждаше на петнайсетина сантиметра над таблата.
