очи на пясъка. Знаеше, че го е улучил в гърба, може би дори в гръбначния стълб. Зачака да види дали ще се раздвижи. След секунди раненият зарита с крака и се претърколи. Но очевидно не можеше да се изправи.
Карч потърси гилзата и я вдигна. Все още пареше. Той я прибра в джоба си, върна се при линкълна и отвори багажника. Свали си сакото, остави го върху бронята и си облече торбест черен гащеризон, предназначен за работа нощем.
После извади лопатата и се запъти към Палц. В средата на гърба му имаше кърваво петно. Цялото му лице беше в пясък и пръст. По устните и зъбите му също имаше кръв. Това означаваше, че куршумът е пронизал белия му дроб. Дишаше учестено и дрезгаво. Не се опитваше да говори.
— Добре, достатъчно — каза Карч, наведе се и притисна дулото на пистолета под лявото му ухо. С другата си ръка хвана лопатата и постави работната й част така, че да го скрие от струята кръв. После стреля и Палц се отпусна неподвижно. Гилзата изтрака в лопатата и падна на пясъка. Карч я вдигна и я прибра при другата в джоба си.
Сложи оръжието в кобура и вдигна поглед към небето. Не обичаше да го прави денем. Не само защото трябваше да се пържи под слънцето в този черен гащеризон. Понякога „Маккарън“ се задръстваше и докато чакаха разрешение за кацане, самолетите кръжаха ниско над района.
Въпреки всичко започна да копае, като се надяваше, че това няма да се случи, и се чудеше дали по някакво съвпадение лопатата му няма да удари в кост, която отдавна лежи в земята.
24
Карч стоеше пред огледалото и си наместваше вратовръзката, когато пейджърът му сигнализира. Изписаният на дисплея номер беше на Винсънт Грималди. Карч закачи пейджъра на колана си и донагласи връзката си. Нямаше намерение да телефонира на директора. Лично щеше да отиде при него, за да му съобщи за откритията си.
Когато свърши с вратовръзката, отиде при бюрото и се зае с оръжията си. Прибра „Зиг Зауъра“ в кобура и закопча ремъка. После взе малката „Берета“, която се побираше в дланта му. Отново се завъртя към огледалото и свободно отпусна ръце. Направи няколко движения, като криеше „Беретата“ от поглед. „Дясната ръка на Давид-помисли си той. — Дясната ръка на Давид.“
Като жестикулираше с наглед празните си ръце, сякаш разговаряше с някого, Карч внезапно насочваше пистолета към огледалото. След като свърши с това упражнение, прибра миниатюрното оръжие в черния копринен магьоснически джоб, който бе накарал да му пришият от вътрешната страна на пояса на панталона му-на всичките му панталони. После протегна ръце напред и ги сключи като за молитва. Поклони се и отстъпи назад от огледалото. Край на представлението.
По пътя за гаража се отби в кухнята, извади от шкафа един стъклен буркан, отвъртя капачката и пусна двете гилзи при другите, после вдигна буркана и го погледна. Гилзите стигаха почти до половината. Джак го разклати и се заслуша в дрънченето. Накрая го върна на мястото му и взе кутия корнфлейкс. Цял ден не бе слагал нищо в уста, а и физическото усилие в пустинята го беше изтощило. Започна да яде корнфлейкса с шепи направо от кутията.
След това влезе в гаража, който използваше за кабинет, и седна зад бюрото. Заради характера на работата си нямаше нужда от офис в бизнессграда, както повечето частни детективи. Негова специалност бяха изчезвания-та. Плащаше петстотин долара месечно на двама детективи от отдел „Изчезнали лица“ в полицейското управление в Метро, за да му пращат клиенти. Полицията не можеше да направи нищо до четирийсет и осем часа след изчезването. Тази практика беше възприета, защото повечето хора се скриваха нарочно и често след ден-два се появяваха сами. В Лас Вегас обикновено се случваше така. Хората идваха на почивка или на някакъв конгрес и се развихряха в град без никакви задръжки. Тръгваха със стриптийзьорки и проститутки, изгубваха парите си и бяха прекалено засрамени, за да се приберат вкъщи, или пък спечелваха много пари и не искаха да се приберат вкъщи. Имаше безброй причини и затова полицията прилагаше тактика на изчакване.
Но този четирийсет и осем часов период и основанията за него не успокояваха засегнатите и понякога истерични близки на изчезналите. Тук се намесваха Карч и другите частни детективи. Ченгетата от Метро, на които плащаше, даваха на близките името и номера му.
Джак внасяше петстотинте долара в банкова сметка, до която имаха достъп и двамата полицаи. Месечно го търсеха десетина души. Взимаше им по четиристотин долара на ден плюс разходите. Често откриваше изчезналия само за един час, като проследяваше кредитната му карта, но никога не обясняваше това на клиентите. Просто ги караше да прехвърлят парите в сметката му преди да им съобщи местонахождението на близкия им. Възприемаше го като съвсем друг вид фокус. Да контролираш положението със заблуда. Никога да не разкриваш картите си.
Кабинетът му представляваше храм на някогашния Лас Вегас. По стените висяха снимки на изпълнители от петдесетте и шейсетте години. Имаше много фотографии на Франк, Дийн и Сами, на прочути танцьорки и поставени в рамки афиши на боксови мачове.
Пощенски картички представяха казина, които вече не съществуваха. Тук бе и колекцията му от чипове — по един от всяко казино, открито през петдесетте. На голяма снимка се виждаше „Сандс“ в момента на взривяването му, за да направи място на новия Лас Вегас. Много от фотографиите бяха с автографи и посвещения, но не на Джак Карч, а на „Удивителния Карч“ — неговия баща.
Централно място заемаше най-голямата рамка със снимка на огромен неонов надпис, който някога се беше издигал пред „Сандс“. Той гласеше:
Преди да започне работа, Джак дълго гледа снимката. Беше деветгодишен, когато видя името на баща си пред „Сандс“. Една вечер баща му го взе със себе си, за да гледа представлението иззад кулисите. Наблюдаваше как изпълнява фокус, наречен „Изкуството на пелерината“, когато някой го потупа по рамото. Той вдигна поглед. До него стоеше Франк Синатра. Това бе най-неизличимият спомен от детството му. Това, и случилото се с баща му няколко години по-късно в „Цирк, цирк“. Франк Синатра се престори, че си нанася удар под брадичката, и усмихнато попита дали и след неговото име има удивителен знак.
Карч извърна очи и провери телефонния секретар. Имаше три съобщения. Той върна записа и взе молив, готов да си води бележки. Първа го беше търсила жена на име Марион Рътър от Атланта. Искаше да го наеме да открие съпруга й Клайд, който не се прибрал вкъщи от среща на производителите на кухненски съдове в Лас Вегас. Много се страхувала и искала незабавно да започне издирването. Джак си записа името и номера й, но не й телефонира, защото в момента имаше друга работа.
Следващите две съобщения бяха от Винсънт Грималди. Гласът му звучеше сърдито. Нареждаше му веднага да му позвъни.
Карч изтри съобщенията и се облегна в кожения си стол. Загреба нова шепа корнфлейкс и докато дъвчеше, се загледа в двете пачки върху бюрото. От пустинята бе отишъл в апартамента на Палц, за да вземе парите от сейфа му. В едната пачка имаше осем хиляди в стодоларови банкноти, в другата — четири хиляди четиристотин и осемдесет в двайсетачки. Джак реши, че по-дебелата пачка принадлежи на Грималди. Като се приспаднеха разходите му, които до този момент възлизаха на петстотин и петдесет долара. Даже на шестстотин, заради бензина. Другата пачка щеше да задържи за себе си. Тя нямаше нищо общо с обира в „Клеопатра“. Очевидно това бяха личните спестявания на Палц.
