на Русия) даване действителна автономия на Македония. Русия и Австро-Унгария обаче запазват пасивно отношение. Те знаят, че такова разрешаване на въпроса може да се надява на резултат, само ако бъде подкрепено от трите велики сили.
За българската общественост и правителство, а така също за поробеното население в Македония и Тракия, става все по-ясно, че при сложилата се обстановка освобождението може да се осъществи само с военна сила.
Предварителните условия за обсъждане на такъв въпрос обаче изискват обявяване независимостта на българската държава.
ОБЯВЯВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА
Княз Фердинанд за разлика от своя предшественик Александър I Батенберг влиза в държавния живот на България предпазливо и внимателно. Основна причина за това е не само фактът, че изпълнителната власт се намира в ръцете на един показал само в няколко месеца превъзходни управленчески качества държавник — Стефан Стамболов, но и поради вродената съобразителност на новия владетел. Роля играе тук и обстоятелството, че докато княз Александър встъпва на българския престол като любимец и протеже на императора всерусийски, княз Фердинанд пристига почти „инкогнито“ в България, непризнат от никоя велика сила и от никоя европейска държава.
Докато княз Александър още с встъпването си на престола предприема една след друга решителни, но не добре обмислени стъпки (пренебрегване либералното мнозинство, непризнаване резултатите от парламентарните избори, суспендиране на конституцията), княз Фердинанд внимателно наблюдава и изучава както новата си родина, така и отношенията на външния свят към нея. Това съвсем не значи нерешителност на амбициозния кобургски принц. Напротив. Именно по решителност на позициите и действията си, той ще се окаже най-решителният монарх на Балканите. По време на правителството на Константин Стоилов, князът продължава възприетия (а и наложен му от обстоятелствата) принцип „царят царува, но не управлява“.
След оставката на Стоилов обаче, прозрял психологията на българския политик, на котериите и партийните страсти в нашата страна, придобил ясна представа за сложното положение, в което се намира България, княз Фердинанд влиза решително в управлението на страната. Докато в цялото първо десетилетие на заемане на българския престол Фердинанд I ще се ограничава само в даване на становища за лицата, заемащи постовете във военното министерство и дипломатическия корпус, непосредствено след оставката на Стоилов князът все повече определя (а и налага) отношението си по избора на министър- председателя. Това става винаги по начин, който не противоречи на конституцията и в този смисъл т.нар. „личен режим“ на Фердинанд през мирния период на неговото управление е служил главно за предотвратяване на безконечни кабинетни кризи и отстраняване на един кабинет, след като практически е изразходвал възможностите си. Фердинанд I се стреми винаги към създаване на хомогенни, дори при възможност еднопартийни кабинети, което увеличава личната отговорност, но и осигурява ефективност на управлението в един период, когато България показва забележителен възход във всички сфери на своето развитие.
В началото на нашето столетие обаче основен въпрос за народа, княза и правителството си остава обединението на единната българска народност. Събитията след поражението на Илинденско- Преображенското въстание налагат все по-интензивно търсене на българско лоби и добре защитени позиции всред великите сили. Развитието на търговските отношения с Австро-Унгария, Франция, все повече нарастващият стоков обмен с Германия определят до известна степен насоката на интересите на България към външния свят, а и на Европа към България.
Поражението на Илинденско-Преображенското въстание довежда до засилване репресиите на турските власти. Едновременно с това настъпва отдавна тлеещ разкол в македонското революционно движение. Така наречената „левица“ — Яне Сандански, Христо Чернопеев, Димо Хаджи-димов — се противопоставя на основната линия на ВМОРО и започва агитация за „Балканска федеративна република“, което в един изключителен критичен момент елиминира българския характер на освободителната борба в поробена Македония. Този момент е сякаш „отключващ“ за засилване на сръбската и гръцката пропаганда и четническа дейност. Създават се условия за намеса в съдбата на тази хилядолетна българска културно- етническа общност на нови и чужди сили. За това спомага и определено етническо разнообразие на Македония, значително по-пъстро (независимо от ясно преобладаващото българско население) от онова, което съществуваше в другите освободени вече области на България. По всички официално публикувани в Европа етнографски и социологически изследвания основното население на Македония се състои от българи. Никой не оспорва това до този период. Заедно с това обаче в южната област на Беломорска Македония е проникнало и прониква гръцко население, а в доста от големите селища определен брой от българите се гърчеят. На много места населението все още се дели на екзархисти (привърженици на Българската екзархия) и патриаршисти (привърженици на Вселенската патриаршия). Това разделение става още по- чувствително след поражението на Илинденското въстание. От запад към Дебер, Тетово, Гостивар и на север, дори към Поморавието, все по-чувствително става албанското етническо присъствие. Подложили на яростна асимилация българите в Поморавието, сърбите сега се опитват да се промъкнат дори към Куманово и Скопие. Без да реализират особени успехи, те разчитат повече на щедро платени добре въоръжени терористични чети. Турското правителство, считайки като реално най-опасни и потенциално най-активни българските чети, подпомага пряко, а понякога и открито гръцките и сръбските формирования с определена цел да нанесат решителен удар на респектиращата ги вече десетилетия българска революционна организация.
На коварния разкол на „левицата“ в македонското революционно движение се противопоставя по- значителната и авторитетна част на ВМОРО, наричана условно „десница“, ръководена от д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Иван Гарванов, Борис Сарафов и др. Тяхната линия е основната цел на ВМОРО за осигуряване автономия, но при определена трайна връзка с българския народ и свободната част на майката-родина.
До пролетта на 1908 г. ВМОРО не успява да преодолее вътрешните си противоречия. Напротив, улеснени от вътрешното противоборство в българското революционно движение, гръцки и сръбски чети реализират на места определени успехи. В това направление действат чрез въоръжени акции и живеещите в югозападна Македония т.нар. „ару-мъни“ или „куцовласи“, които често подпомагат гръцките чети. Не бива да се избягва и фактът, че турското и помоха-меданченото население в някои райони на Македония надхвърля 20-25% от общия брой.
Всичко това дава ясна представа за сложния възел, който все повече представлява Македония в българската съдба.
Общо взето съдбата на македонските българи и положението на Македония безпокои Европа. Усложняване положението в тази част на Балканския полуостров заплашва реално мира в континента. Не е тайна за европейските правителства и интензивното въоръжаване на българската армия.
Междувременно правителството на „стамболовистите“, оглавено най-сетне от лидера на партията Димитър Петков, се насочва определено към създаване на най-потенциалната армия на Балканите. Министър-председателят подхваща с привичната си енергия развитието на нов възход в българската промишленост, ж.п. строителството и земеделието. Тъкмо тогава обаче едно незначително събитие се оказва фатално за съдбата на Петков.
При откриване новата сграда на Народния театър на 3 януари 1907 г., студенти освиркват пристигането на княз Фердинанд. Въпреки че няма никакви данни за подчертано политически характер на акцията, князът приема демонстрацията много болезнено. Димитър Петков взема крути мерки по този повод, затваря Университета и уволнява всички професори. Именно в известна степен това е повод за готвеното отдавна отмъщение към верния приятел и съратник на Стамболов. На 26 февруари 1907 г. едноръкият и безкомпромисен министър-председател е застрелян на бул. „Цар Освободител“.
Неговият приемник Петър Гудев, вместо да се опита да успокои положението, налага редица ограничителни мерки в обществения живот, което засилва още повече общественото недоволство. Въпреки икономическите и културните постижения в страната, реализирани от това управление на „стамболовистите“, княз Фердинанд е принуден, макар и с неудоволствие, да се раздели с него.
