На проведените избори Демократическата партия получава чувствително мнозинство в парламента. Съставеното от лидера на партията Александър Малинов правителство не скрива определени русофилски настроения, които княз Фердинанд подкрепя с готовност. След възстановяването на приятелските отношения с Петербург от правителството на Стоилов, Русия заема основно място в стратегическите прогнози на княза за решаване на националното обединение.
Поведението на новото правителство идва като добра алтернатива за княза. В този период Фердинанд 1 е в определена степен на изострени отношения с австро-унгарските управляващи среди. Австро-Унгария проявява недвусмислени намерения да използва долината на Вардар, за да достигне пристанището на Солун и бреговете на Бяло море. От друга страна, Русия се опитва да осъществи стратегически важния за нея южнославянски съюз между България и Сърбия.
Проследил много внимателно промените на руската дипломация от освобождението насетне, нарастващото значение на Сърбия в политиката на Петербург, като противодействие срещу реализацията на австрийските намерения, княз Фердинанд решава, че всяко закъсняване повече на разрешаването на общонародното обединение с подкрепата на Русия ще бъде все по-трудно и по-неблагоприятно за България.
Тъкмо затова правителството на Малинов установява незабавен контакт с Петербург в този смисъл. Предхождащите правителства са подготвили вече бойния и материален потенциал на една наистина първокласна армия за освободената само преди три десетилетия България.
За да се осъществят реални стъпки обаче, в които България може да участва като равностоен партньор, е необходимо обявяване на независимостта на страната. Заветна мечта на народа и правителството.
Обявяването на независимостта на България ще бъде второто знаменателно събитие след Съединението и крачка напред към третата и последна фаза на обезсилването на Берлинския договор и обединението на Македония и Тракия към майката-родина.
Основание за подготовката на този акт са и взетите решения при срещата на английския крал Едуард VII и руския император Николай II в Ревал (Талин) през шии 1908 г., които предлагат мерки за реформи в Македония (останали обаче толкова неефективни, колкото и предхождащите).
Дипломатическите сондажи от София до столиците на великите сили показват, че почти никоя от тях няма да подкрепи (а дори ще се противопостави) на такава решителна стъпка от страна на България.
През юли 1908 г. Европа е изненадана от още едно събитие. Извършен е преврат на младотурските политически сили, представени от комитета „Единение и напредък“. Въстаналите турски гарнизони в Македония и Тракия поставят на власт младотурското правителство. Възстановена е конституцията от 1876 г. Гръмко е обявено равноправие и свобода на всички народности в Отоманската империя. Този ход дава основание на великите сили отново да прекратят натиска си за въвеждане на реформи в поробените български земи. Българските чети, които досега водят сражения не само срещу турските гарнизони, но и срещу все по-нарастващите и подкрепяни дори от турците, нахлуващи от север и юг сръбски и гръцки чети, слизат в градовете и предават оръжието си на новата младотурска власт. Яне Сандански дори активно сътрудничи на новата турска власт при заемането на възлови учреждения в турската столица по време на преврата.
Излезлите от затворите или слезли с четите български революционери в Македония и Тракия са обезоръжени и превърнати в мирни граждани, се стремят да започнат нов легален политически живот, който младотурците им обещават. „Десницата“ се обединява в „Съюз на българските конституционни клубове“ (СБКК), по-късно групировки на „левицата“ създават своя организационна форма „Народо- федеративна партия“. Едновременно с това под влияние на проникващата отвсякъде пропаганда са създадени „социалистически“, „анархолиберални“, „учителски“ и най-различни други дружества. На практика могъщата сила на ВМОРО престава да съществува. Под зоркото наблюдение на младотурците, новите български политически партии в Македония заменят практическата си цел за политическа автономия с хилава програма за „областно самоуправление“ в състава на вече „конституционна“ Турция.
За княза, българските държавници и огромната част от европейските политици, превратът в Цариград не е нищо повече освен отчаяна стъпка за спасяване на разпадащата се Отоманска империя, превръщайки гражданите й в едно единно отоманско население. В това постепенно се убеждават и дейците на революционното освободително движение в Македония. По един или друг повод, младотурците започват преследване на все повече от бившите революционери, превърнали се сега в лидери на легални партии. Твърде скоро тези партии престават съществуването си.
Ходът на нещата във втората половина на лятото на 1908 г. се преценява от княза и правителството на Малинов като благоприятен за обявяване на независимостта. Направените отново дипломатически сондажи обаче показват същата непреклонност към обявяване на българската независимост. Дипломатическите стъпки се затрудняват от шума, който чуждите дипломати и журналистите в София вдигат периодично, предричайки съвсем близо обявяването на българската независимост.
Склонен към сложни, но добре премислени ходове, княз Фердинанд заминава в средата на лятото за Европа, за да извърши сам необходимите проучвания, а заедно с това да отклони вниманието на света, че се готви непосредствено действие. При това положение почти всички дипломатически представители в София са вече сигурни, че „опасността“ от обявяване на независимостта е преминала, щом като князът е вън от България.
От сондажите княз Фердинанд разбира, че всички европейски велики сили са категорично против обявяване на българската независимост. Опитите му да промени становището поне на Русия в това отношение остават напразни. При това положение единствена Австро-Унгария „приема“ да подкрепи българската акция и то поради обстоятелството, че срокът, определен от Берлинския договор за австроу- нгарската окупация на Босна и Херцеговина изтича (империята на Хабсбургите трябва да ги върне на Турция), а всъщност Виена има намерение да ги анексира.
Князът и министър-председателят Малинов се срещат в Карпатите в края на август и решават принципно обявяването на независимостта да стане около датата, в която Австро-Унгария ще обяви анексията на Босна и Херцеговина.
В началото на септември младотурското правителство извършва един гаф, известен в дипломатическата история като „аферата с пилафа“. Външният министър на Турция поканва дипломатическите представители на традиционния прием-информация за състоянието на страната. На това протоколно събрание обаче, младотурците си позволяват да не поканят българския дипломатически представител в Цариград Ив. С. Гешов, под претекст, че България е васална на Турция страна.
Скандалът избухва веднага, но Фердинанд задържа ефекта му, за да го използва малко по-късно.
Подготовката за събитието в България започва тихомълком.
На 8 септември 1908 г. в кралския дворец в Буда, където се чества шестдесетгодишният юбилей от възкачването на Франц Йосиф на престола, нещата се съгласуват в подробности. По пътя си към България княз Фердинанд се спира при крал Карол Румънски, без обаче да издава намеренията си.
На 21 септември княжеската яхта „Цар Крум“ акостира на русенското пристанище, посрещната от министрите. Князът ги поканва в салона и след размяна на любезности, заявява: „Утре ще обявим независимостта“. Впрочем всички са били вече готови за такова изявление.
През нощта специалният влак пътува към старата българска столица, където ще стане тържествената церемония. На гара Търново огромно множество с национални знамена посреща влака. Князът обаче го няма. Майстор на психологическо въздействие, Фердинанд е слязъл незабелязано на спирка „Трапезица“ и се е отправил пеш към историческата църква на българските царе „Свети четиридесет мъченици“. Тук именно го посрещат прииждащото човешко множество и официалните лица. Оттук всички се отправят към Царевец. След тържествен молебен е прочетен манифестът на княза за обявяване на независимостта. „С благословията на Всевишния — завършва манифестът на държавния глава — прогласявам съединената на 6 септември 1885 г. България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрение от великите сили и съчувствие на целия просветен свят.“
Под звъна на камбаните и тържествения салют на оръдията, Търновският митрополит коронясва на историческия хълм първия след 512 години български цар.
След като е повел решително България, доскорошната турска провинция, към европеизация и изграждане на съвременна държава, Фердинанд I осъществява първата си голяма мечта — провъзгласяване на независимостта. Наистина предстои отново „ходене по мъките“ из европейските столици за признаване на
