това ново и поредно нарушение на Берлинския договор, но българският цар и неговото правителство знаят, че това ще бъде постигнато сега значително по-леко, отколкото признаването му за легитимен български владетел след избирането от Великото народно събрание през 1887 г., мимо волята на Русия.
Най-големите трудности все пак са „пазарлъците“ за компенсацията, която Турция поставя като задължително условия за признаване на независимостта. Определена отначало от Цариград на баснословната сума 650 милиона златни франка, тази компенсация среща твърдата съпротива на българското правителство. Турция намалява стойността й постепенно на 150 милиона. България застава твърдо на сумата 82 милиона. В Русия разбират, че ходът за обявяване на българската независимост в съгласие с Австро-Унгария е чувствителен минус за намеренията на Петербург да сформира южнославянски блок на Балканите, затова в крайна сметка тя предприема завършващия ход в „пазарлъците“, като дава на България заем от 82 милиона зл. франка и изплаща разликата по турското искане с част от дълга, който Цариград има към Русия още от войната 1877–1878 г.
Това дава възможност на правителството на демократите да предприемат отново сондажи за създаване на Балкански съюз под покровителството на Русия.
БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ И БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
Осъществил заедно с правителството на Александър Малинов и народа си втората голяма стъпка за заличаване пречещите за единството и просперитета на България клаузи на Берлинския договор, цар Фердинанд замисля пристъпването към трета съдбоносна стъпка — присъединяването към отечеството на останалите под робство Тракия и Македония.
Двете първи стъпки — Съединението и обявяване на независимостта са постигнати практически без чужда помощ. България разчита в тези случаи само на себе си и успява! Явно е обаче, че освобождението на поробените български земи е трудно, или направо казано почти невъзможно да се осъществи с успех, основавайки се само на собствени сили. След неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание и при настъпилата криза във Вътрешната македоноодринска революционна организация, единственият път, по който реално е могло да бъде осъществена тази съдбоносна за бъдещето на България акция, е безсъмнено военната интервенция.
Това обаче, при заобикалящите апетити на съседните държави (България добре помни сръбското коварство от 1885 г.) и твърдата позиция на европейските велики сили да запазят „статуквото“ на Балканите, представлява не само за цар Фердинанд и правителството му, но и за всеки здравомислещ човек истинска авантюра, която има всички изгледи за печален край.
Както княз Александър I, така и княз Фердинанд в сравнително кратък период след встъпването си на българския престол възприемат като основен мотив на политическата си дейност осъществяване на идеалите на българската националноосвободителна революция — освобождаване на всички поробени българи и обединяване на народа в една държава.
При Фердинанд I обаче това национално въжделение намира своеобразна почва в един тщеславен и амбициозен характер, склонен при някои условия да излиза извън реалните възможности на определена ситуация. Обстоятелство, което ще има сериозни последствие в критични моменти от предстоящите събития в царуването на Фердинанд I.
В този смисъл е необходимо да подчертаем някои особености във възгледите, характера и темперамента на този български владетел. Несъмнено е, че Фердинанд Сакскобург-готски идва в България със стаената дълбоко в сърцето си мечта за възкресяване величието на Европейския Югоизток, за „раждането на една нова Византия“. Младежките мечти на един широко запознат с историята на Европа принц и великите сенки на дедите му са благоприятен катализатор на такива видения. Най-многочислената народност на Балканите, миналото й историческо величие и очевидната разруха на феодалната турска империя със столица Цариград са реална база за такива въжделения.
Идеята за възкресяване на Югоизточната империя, зародила се в съзнанието на още младия Фердинанд, има своите субективни и обективни основания. Фердинанд е добре запознат с апетитите на Русия към Константинопол и Проливите, видял е на място икономическата и държавна разруха на разпадащата се държава на султаните и е бил напълно уверен, че в най-скоро време трябва да се появи „наследник“ на империята. Според неговия братовчед, белгийския крал Леополд II, чието мнение по държавните въпроси Фердинанд изключително много цени, този наследник далеч не е задължително да бъде Русия, а много по-естествено е да бъде някоя от балканските страни — както това е било с Византия и Българската средновековна империя, осигурявали за векове баланса между Изтока и Запада.
След встъпването си на българския престол Фердинанд се убеждава, че националната и държавна доктрина на разкъсаната от Берлинския конгрес най-многолюдна народност на Балканите — българската — за обединение в общо отечество съвпада с неговите собствени тайни въжделения и мечти.
За Фердинанд е повече от ясно, че най-големият етнически хинтерланд на Балканите — българският — не може да съществува като единно цяло без да владее „фортпост“ на открито море — Цариград или Солун. Провалът на Първата (X в.) и Втората (XII в.) българска империя е в това, че не може да си осигури този „фортпост“. Тъкмо с осъществяване на морски фортпост Петър Велики и Екатерина Втора през XVIII в. създават Руската империя от пръснатото из горите на Московското и Новгородското княжество руско население. Консервативните руски „староверци“ са се присмивали тогава на грандоманията на Петър Велики, но именно царят и последвалата го императрица Екатерина (която е чиста немкиня Анхалт) са излезли прави. Фердинанд знае също така добре, че Англия е уморена вече да поддържа „болния човек“ (Турция) и ще предпочете във всички случаи България (показала вече твърда независимост в политиката на държавата си към Русия) да бъде в Константинопол. Защото българите никога няма да минат на юг от Проливите, докато „руската лавина“, веднъж достигнала бреговете им, няма да има предел в стремежа си към топлите южни морета, Суец и Индийския океан. Това съображение е съществувало, по всичко личи, още по време на Съединението, когато Англия се опитва да привлече открито България в своята орбита. Фердинанд разбира добре, че и останалите европейски велики сили ще имат своя полза — всяка за себе си — от присъствието на България в Константинопол. Единствена, която ще бъде категорично и безкомпромисно против — това е Русия.
И още един факт не отбягва от вниманието на Фердинанд: че тъкмо сега, в следващите няколко години Цариград ще се окаже достъпен за вековните български въжделения. Кратко историческо мигновение, което отделя столетия на стабилност от миналото, от вероятно нови столетия на стабилност в бъдещето. Ако българите не използват най-подходящия момент — именно това звездно мигновение — държавата им ще преживява, както през всички изминали векове, периоди на кратко величие и дълги векове на безсилие. Ще бъде орязвана от всички страни и единственото, за което ще може да се задържи, ще бъде скалистия гръбнак на Стара планина.
За съжаление Фердинанд ще се увери, че всичко това зависи не само от възможностите и желанията на една харизматична личност, а преди всичко на цял комплекс от фактори — войска, съчетание на благоприятна международна ситуация, ловка дипломация и сплотени, активни и непоколебими държавници. С първия от тези фактори Фердинанд се справя превъзходно, вторият му предлага доста шансове, но и фатални минуси, в третия и четвъртия фактор обаче българският владетел търпи пълен провал.
Нека видим все пак как се развиват фактически събитията.
Фердинанд I се оказва твърде „мащабен“ за размерите и възможностите на тогавашна България. Мечтата на Византия е била вече завладяла друга велика сила и няколко години по-късно, оказал се почти до осъществяването на стремежите си, българският цар ще почувства безапелационната политика на тази велика сила като злокобно предупреждение, което нямаше реални сили да преодолее. Фердинанд надвишава интелектуално и има приоритет в произхождението си над всички останали балкански владетели и над доста много от европейските крале. Това реално обосновано самочувствие му пречи да види конкретните слабости — свои и на политическото общество, в което се осъществяваше. Наистина в България има отделни политически личности с превъзходни качества, възприели нравствеността и етиката на един хилядолетен народ, но огромното мнозинство от българските политически дейци са истински чиновнически и политически лумпениат, който в определени моменти, за да си отмъсти на върховната власт, разпалва активно анархистичните уклони в един народ, прекарал петстотин години жестоко чуждо робство. Обратно — тогава, когато е на власт, същият този лумпениат се престарава в раболепие.
