Активирайки вниманието си към Сърбия и насърчавайки нейните попълзновения в Македония, руснаците ще се опитат да отвлекат интересите на България от Цариград към изконните български интереси по долината на Вардар, явно застрашени вече с инвазия от север. Втората причина е стремежът да се откъсне Сърбия от опеката на Австро-Унгария и да се превърне в бариера против стремежите на Виена към Албания и Солун. През 1908 г. след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария това наистина става и по този начин се отваря още по-широко вратата за влиянието на Русия спрямо Сърбия.
Всичко това очертава един безспорен факт от политическата ситуация на Балканите. България е драматичен център на пресичащите се интереси на две велики империи във втората половина на XIX и началото на XX в. — Русия и Австро-Унгария. Деликатно и много често критично кръстовище, активирано съответно от поведението на Турция и останалите велики сили, особено Англия и Франция. Десетилетия наред Фердинанд I балансира външната ни политика чрез понякога виртуозно лавиране между Виена и Петербург единствено заради интересите на България. Понякога той достига парадоксални ситуации в това лавиране (води антируска политика чрез русофилски кабинети и про-руска с русофобски). Тази дипломатическа виртуозност му спечелва прозвище в европейските имперски дворове и е достойно зачетена от забележителни летописци на епохата.
За съжаление голяма част от дирижираната историография на България, особено през последните десетилетия, мълчи по този въпрос, и за да отклони вниманието си от него предава опростенчески, примитивно и едностранчиво външнополитическата дейност на българския цар до войните. С Франция и Англия Фердинанд I кокетира само тогава, когато това е в интерес на България (разбира се, не винаги постигайки положителни резултати). Всеки обективен историограф не може да отрече, че в отношенията си и с Австро-Унгария и Русия той е изхождал изключително именно от тази константа. Затова своеобразно фалшифициране и преиначаване на външнополитическата дейност на Фердинанд I до войните от дирижираната и партократска историография у нас е едно от най-големите бели петна в съвременната ни история.
Така, в началото на 1910 г. България е изправена пред вземане на важни решения за осъществяване на националните идеали — освобождаването на останалото под чуждо робство българско население и обединението му към отечеството.
При тези обстоятелства отново и отново се поставя въпросът: с кого и как да започнат преговорите за съюз. Вярно е, че правителството на прогресивнолибералите е сключило военна конвенция с Русия още през 1902 г., но в него се визира евентуално общо действие само срещу Румъния и се изключват общи действия срещу Турция. С една дума — къс хартия, който не само не ползва интересите на България, но показва, че Петербург ревниво пази аспирациите си за Цариград и Проливите и вижда в България реална заплаха за тях. Военна конвенция, подписана в края на XIX в., съществува и с Австро-Унгария. Но нещата през 1910 г. са се променили. Фердинанд е обтегнал значително отношенията си с Виена. Австро-Унгария е престанала да бъде покровителка на Сърбия и това място е заето от Русия. Хабсбургите са разширили интересите си на Балканите и лишени от възможност за разширяване на империята си на север и изток, погледът им трайно се е насочил към адриатическото крайбрежие на Албания, долината на Вардар, а чрез нея към Солун. Казано накъсо, отношенията й с България, готвеща се да освободи Македония, се сблъскват неминуемо.
В началото на 1910 г. цар Фердинанд прави заедно с министър-председателя посещение в Петербург, за да проучи изгледите за основния вариант — съюз с Русия. В руската столица обаче дават ясно да се разбере, че няма да сключат съюз срещу Турция (желанието им за доминиране върху Цариград и Проливите са непроменени). В замяна на това насърчават българския цар и правителство да потърсят съюз със Сърбия, към който ще бъдат изключително благосклонни.
Ходът е ясен за Фердинанд. Оста Белград-София ще бъде балансирана от Русия и всеки опит на българите да овладеят контрола върху Цариград и Проливите ще бъде възпиран по един или друг начин в гърба им от Белград, по указание на Петербург.
През септември 1911 г. започва итало-турската война за завладяване на Триполитания от превърналата се вече в европейска сила, но останала без колонии, Италия. Опитите за търсене на взаимодействие обаче срещат негативно отношение на Рим. Явно италианците, след завладяване на Триполитания, ще обърнат поглед към владените вече няколко века острови в източно Средиземно море и към Албания (отдавнашна италианска мечта).
Псевдоисториците на българската народна съдба правят всичко възможно (премълчавайки и преиначавайки историческите факти) да обявят, че в цялата си политика Фердинанд I е „привързал“ България за „колесницата“ на Австро-Унгария и Германия. Тъкмо фактите обаче опровергават тази тенденциозно внушавана неистина. Встъпвайки в периода на подготовката на военно освобождаване на поробените български земи (или по-точно по време на управлението на кабинета на Малинов), Фердинанд I не се улавя веднага за една от възможностите за намиране най-ефикасна формула за съюзничество в предстоящата и все по-налагаща се решителна операция за обединяването на българския народ. Търсени са дори най-различни варианти Ако внимателно се прегледат нашите и чужди дипломатически материали, ще се установи дори, че България, съобразявайки се с агресивните попълзновения на Сърбия (подтиквана и от определени кръгове в Русия) към Македония, е осъждала възможността за временен съюз с Румъния и Турция, като контрабаланс на сръбските апетити. Те. за едно връщане към принципите на Стамболов за освобождението на поробените български земи и осъществяване на националното обединение поетапно.
Познавайки добре двуличността на руската политика спрямо България след Съединението и дори след осъщественото, именно от него, рязко подобряване на отношенията с Петербург в края на миналия век, Фердинанд опитва да си осигури подкрепата и на друга велика сила от Съглашението — Франция. В 1910 г. той извършва официално посещение във Франция, триумфално посрещнат с церемонии за император. След официалната част той остава инкогнито във Франция и води интензивни разговори с френски политици. Въпреки че осигурява превъоръжаването на българската армия от френския концерн „Шнайдер-Крьозо“ българският цар остава дълбоко в душата си с убеждението, че Франция, отдалечена на хиляди километра от Балканите, няма да си позволи да влияе върху ходовете на руската политика в тази зона. Не намира и никаква възможност за използване австроунгарски ангажименти в това отношение при също така неофициалното си посещение във Виена (Дунавската империя определено е насочила погледа си към Солун и Бяло море).
При това положение най-реалната възможност си остава перспективата предложена от Русия, която комбинативният ум на цар Фердинанд се надява, че може, при определени условия, да обърне в полза на българските интереси или още по-точно казано в осъществяване на собствените си мечти за поставяне основите на нова могъща държава на Балканите.
За да бъде по-убедителен при започващите преговори се налага демократите (които всъщност започват първите контакти по въпроса със сърбите), да отстъпят място на коалиционно правителство на народняците и прогресивно-либералите, водени съответно от Иван Ев. Гешов и д-р Ст. Данев. Изборът едва ли е най- подходящия. За разлика от предшествениците си и от твърдо провежданата в продължение на десетилетия българска позиция (и тази на българите под робство в Македония) за автономия на Македония (в смисъла на чл. 23 и 67 от решенията на Берлинския конгрес), сега коалиционното правителство, а с него безспорно и цар Фердинанд, „пришпорвани“ от събитията и ловко създаваната от сърбите атмосфера на напрегнатост, се отказват твърде скоро от изключително важния принцип за обявяване автономия на единна Македония (единствената реална възможност за тази изконна българска земя да се съедини, при определени условия, с майката-родина). Преговорите достигат до още по-неблагоприятен компромис — приемат се сръбските предложения за разделяне на Македония, за „спорна“ и „безспорна“ зона. „Спорната“ зона представлява неголяма територия включваща Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър с размер отначало на 6000 кв. км, а по- късно 8000 кв. км. Сърбия настоява за тази територия не поради претенции за наличие на сръбско население в нея (такова няма там и Белград официално признава това). Претенциите изхождат от факта, че след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, това е единствения път, по който Сърбия може да получи морски излаз на Адриатика. В замяна на това Сърбия признава правото на България върху Константинопол, излаз на Бяло море и останалата част на Македония. На пръв поглед приемлива основа за преговори, но приета без задълбочен анализ (принципите са приети от министър-председателите на България и Сърбия — съответно Ив. Ев. Гешов и Милованович „във влака“ на път от Белград към
