Австро-Унгария, макар че запазва мълчание, в известна степен е също доволна ако България насочи основното си внимание към Цариград и Проливите, защото отслабва фланга по долината на Вардар, така важен за желанието на Виена да постигне излаз на Бяло море при Солун.
В тези дни, може би, единствено рутинираната английска дипломация е сигурна, че Русия няма да позволи да се помрачат с българско присъствие на Босфора вековните й мечти за Константинопол.
В това отношение Англия излиза права. Още в подножието на Чаталджанските позиции цар Фердинанд получава в спешна телеграма волята на императора всерусийски, изразена от външния министър Сазанов, че „Русия счита влизането на българската армия в Константинопол за нежелателно!“ На дипломатически език това предупреждение е и ултиматум едновременно.
То обаче показва, че и Русия е приемала като напълно възможно, реално и предстоящо влизането на българската армия в Константинопол.
Интересно какви възможности е виждал българският цар в тези напрегнати и съдбоносни дни и часове. Имайки определена представа за характера на Фердинанд I можем да бъдем сигурни, че емоциите са превалирали над хладния разум.
Онова, в което царят е виждал опасност, не е била толкова Англия (приемаща в края на краищата една по-малко, но по-потенциална бариера срещу руските имперски домог-вания към Средиземноморието и Суец). България вече е била доказала жилавата си съпротива срещу северния колос, а към южните простори, жизнено важни за Англия, тя не е могла да има никога претенции по-далеч от Проливите. Докато претенциите на Руската империя, спуснала се веднъж на юг, остават непредсказуеми и безгранични.
Така че за Фердинанд (а и в действителност) основната опасност при влизане на българските войски в Цариград, за бърза реакция и удар в гърба, си е оставала Русия и партньорите от Балканския съюз.
Неутрализатор на тези действия биха могли да бъдат обаче Германия и Австро-Унгария, евентуално целият Съюз на Централните сили. Но договор с тях (с изключение на една хилава и съвсем непълноценна спогодба от края на предходния век) България няма. Освен това, такава верижна реакция би означавала съвсем ясно започването на Общоевропейска война (щели да се сбъднат прогнозите на някои политици, че Балканската война ще прерасне в Европейска).
Така или иначе, Цариград е само на хвърлей „разстояние“ от предните позиции на българските полкове. Едва ли някой, а камо ли амбициозният български владетел, би устоял на такава съблазън.
Тревожни предзнаменования бележат навечерието на атаката. Валят проливни дъждове. Поддържащата артилерия не може да премине пътищата до Чаталджа. От пленените турци е пренесена холера всред българските бойни части. Така или иначе, на 30 октомври 1912 г. българската армия се разгръща за настъпление срещу последната преграда към Цариград — Чаталджанската укрепена позиция.
Самата атака се провежда при изключително напрегната външнополитическа обстановка за страната и армията. Заплахата на Русия, че флотът й ще се появи в Босфора и Дарданелите щом като българите достигнат предградията на Цариград (уж като отговор на „търсената“ от Фердинанд военна помощ). Двусмислени изявления биват правени и от Англия в този дух. Несъгласуваност има и в българското командване. Главнокомандващият (формално зам,-главнокомандващият) ген. Савов влиза в конфликт с началника на Генералния щаб ген. Фичев и в навечерието на атаката заминава за Главната квартира в Стара Загора. Както при случая при Люлебургаз (където ген. Фичев не иска да продължи настъплението без царят да поеме отговорността), така и сега отново н-ка на Генералния щаб проявява каприз на „подопечно лице“ и изчаква отговорността да бъде поета изцяло от цар Фердинанд.
Призори на 4 ноември четири български дивизии настъпват на фронт от 25 км под убийствения огън на неприятелската артилерия и стотици картечни гнезда. Турската империя е стоварила цялата си огнева мощ и подкрепления от Азия. Преодолявайки силно пресечения терен, отбранителни заграждения, блата (самата Карасу всъщност се оказва от дъждовете едно голямо разляло се блато) и реки, водейки кървави сражения, българските дружини и полкове овладяват до вечерта значителни и важни участъци от предния край на строената в продължение на десетилетия отбранителна линия „Чаталджа“.
От 5 ч. сутринта на 5 ноември, атаката се подновява по целия фронт. Ямболският пехотен полк с вихрена атака превзема важната и централно разположена Илери табия. Осемнадесети етърски полк унищожава вече в дълбочина противниковата отбрана. Тридесет и пети врачански полк нахлува с щурм в укреплението Ескидже. Само 200–300 м остават, за да се пробие основната отбранителна верига. В този критичен момент значителен военен резерв остава неизползван. Генерал Кутинчев предлага нощна атака (същият уникален маньовър, който по-късно ще донесе победата при Одрин). Обаче командващият съединените войски при Чаталджа, ген. Радко Димитриев, след като „отчита липсата на тежка артилерия и неспирното разпространение на холерата“ дава заповед за прекратяване на атаката.
По времето, когато се провежда Чаталджанската атака и завладяването на Цариград се превръща отново от реална възможност в безплътна химера, съюзниците са се настанили здраво във Вардарска и Беломорска Македония. Въпреки протестите на подавляващото българско население и наличните съюзни договори, те започват безцеремон-но да утвърждават там своя администрация (привидно военна) и да обезоръжават десетки местни български въоръжени чети от ВМОРО, които всъщност са им помагали най- много при военните действия срещу турските войски.
След неуспеха на Чаталджанската атака става ясно, че трябва да се приемат предложенията за примирие от турска страна (предложения, които обладан от решимостта си да влезе в Цариград, Фердинанд I е забавял да донесе до съюзниците непосредствено преди атаката на Чаталджа — защото му е било ясно, че не примирието, а падането на Цариград е единственият сигурен ключ за края на войната за осъществяване на пълна победа и окончателно решаване на българските национални идеали).
Примирието е подписано на 20 ноември 1912 г. в гр. Чаталджа и на 3 януари 1913 г. в Лондон започват преговорите за мир под „надзора“ на посланиците на „европейския концерт“.
Съюзниците поискват територията до линията Мидия-Родосто. Турците (вероятно подтикнати от определени велики сили) са съгласни само за автономия на Македония и нищо от Одринска Тракия. Великите сили уверяват, че с такива условия разговори не може да има и затова посъветват Цариград да отстъпи Одрин. Българският цар обаче има твърдото намерение да владее контрола върху Проливите и затова не приема линията Енос-Мидия, а иска линията Родосто-Мидия. В такъв случай Дарданелите, а и Мраморно море ще бъдат под контрола на България. Обладан от тази мисъл Фердинанд I изтъква настойчивото си желание Родосто (Текирдаг) да се включи в българските граници, обяснявайки дори това пред посланиците на великите сили с някакъв свой далечен прадед, рицар-кръстоно-сец, паднал за правата християнска вяра при Родосто. От същия романтично-сантиментален характер е и настояването му за включване на остров Самотраки в територията на България, поради желанието си след тази победоносна за християнския свят война да изгради в древен стил дворец на върха на острова. За всеки политик обаче са ясни истинските намерения на българския цар — Родосто и о. Самотраки са ключовите позиции за контрол на Проливите.
На 10 януари 1913 г. младотурският комитет извършва в Цариград военен преврат и отхвърля всички приети от предходното правителство на Кямил паша договорености. На 21 януари военните действия започват отново. Опитът на турската Галиполска армия да се яви в тила на българските войски при Чаталджа, да деблокира обсадата на Одрин, както и опитът за турски десант при Шаркьой, след кървави сражения при Булаир, са провалени.
При така стеклата се обстановка, победоносното приключване на войната зависи само от превземането на Одринската крепост, а след това евентуално от втора атака на Чаталджа.
На 12 март 1913 г. от 3 ч. сутринта започва гигантската операция за щурмуване на една от най-добре осигурените европейски крепости. Използвайки цялата мощ на пехотата и артилерията, преодолявайки огромни телени заграждения, минни ями и отбранителни съоръжения, настъпващите войски в грохота на непрекъснат бой продължил цели 24 часа, успяват при разсъмване на 13 март да завладеят ключовия форт Айвазбаба, след което е сломена и съпротивата на останалата отбрана. Одрин е превзет. Шукри паша предава сабята си и заедно с това в плен са взети 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, 16 бойни знамена и 600 оръдия.
Приключила доблестно задачата си, Втора българска армия се насочва към Чаталджанските позиции, които, атакувани с нови сили и тежка артилерия, вероятно няма да могат да издържат. Имайки предвид реалната възможност на българската армия, великите сили сега не се оставят да бъдат неми свидетели на
