това, което може да настъпи. Те налагат незабавно спиране на огъня на 1 април и подновяване преговорите за мир в Лондон. Съюзниците на България, имайки намерения да се утвърдят в заетите български земи, необосновано протакат преговорите в английската столица. На 30 май с енергичната намеса на британския министър на външните работи сър Едуард Грей, договорът най-сетне е подписан.
Тъкмо по това време, подготвеният още от средата на февруари (когато българските войски проливат кръвта си за сломяване на Одринската крепост) таен договор между Гърция и Сърбия за подялба на българските земи в Македония, е бил също така парафиран. С това фактически подло се унищожава Балканският съюз. Провинение, в което именно България по-късно ще бъде обвинена пред света.
Лондонският договор утвърждава, че Турция се лишава от земите западно от линията Енос-Мидия. Великите сили поемат задължението по определяне границата на Албания и разпределението на беломорските острови, но не поемат никакво задължение по разпределение на освободените територии между балканските съюзници.
Съвсем ясно е, че Гърция и Сърбия, зад гърба на понасящата основната тежест на войната България, разкъсват още по-жестоко българската народност в Македония и присвояват вековни български земи.
Веднага след подписването на Лондонския договор става ясно, че официално е подписан противобългарски договор между Сърбия и Гърция. Започват провокационни престрелки между сръбски и гръцки войски от една страна, и български от друга, на мястото на тяхното съприкосновение. При гр. Нигрита и река Злетовска се стига до истински сражения, предизвикани умишлено от сръбски и гръцки части. Сондажите в Петербург показват, че императорът все-русийски Николай II има намерение да предложи някои отстъпки от страна на България от „безспорната зона“. Става известно, че и сръбската и гръцката армия са в пълна бойна готовност.
Каквито и спекулации да се правят от определени среди с „16 юни“, от достъпните досега документи е ясно — при сложилите се обстоятелства и неискреното поведение на Петербург (а и на другите велики сили) по поетите задължения на руския цар като арбитър, войната между съюзниците е била неминуема. Въпросът е бил да се изчака тяхното нападение, което щеше да ни осигури определени морални преимущества. Военните ни специалисти обаче са били на мнение, че такова изчакване ще се окаже пагубно. Изпреварването в неминуемата схватка е давало според тях реални преимущества. Нямало е също така никакви гаранции, че след започването на войната от страна на съюзниците срещу България, Румъния и Турция щяха да запазят коректна сдържаност. Напротив, държанието и на двете страни по време на Лондонските преговори говорят недвусмислено, че дори и при благоприятно за България развитие на нещата те ще търсят териториални компенсации. По-важното е друго. Пропусната е все пак възможност за по-настойчив опит за преговори и евентуално сключване на съюзен договор с Румъния и Турция веднага след подписване на Лондонския договор и постъпилите сведения на разузнаването, че Гърция и Сърбия са сключили антибългарски съюз (иначе идеята лансирана от Вилхелм II за съюзен договор само с Турция не е задоволителна за България, тъй като няма къде конкретно да се реализира турската военна помощ, освен да премине през България).
Най-после няма никаква гаранция, че някоя от великите сили в непосредствена близост с Балканите — Русия, Австро-Унгария или Италия — би се намесила в защита на справедливата българска кауза. Преди всичко поради реалната опасност при намеса на която и да е от великите сили в конфликта да избухне Европейска война, за която Тройният съюз, а още по-малко Съглашението, не са били готови.
Фаталната дата „16 юни“ обаче (както и всяко по-неблагоприятно събитие в съвременната ни история) се приписва от тенденциозни историографи единствено и само на цар Фердинанд, лансирайки го дори като становище на широката общественост.
Погледнато обективно, вината за първата национална катастрофа е колективна и преди всичко на отговорните от първа величина ръководители от българската дипломация и от генералщабната сфера (включително и на цар Фердинанд). Всеки опит обаче за натрапване на еднолична отговорност е исторически неверен и обслужва само политиканстващи спекулации.
Ето хронологически поведението на Фердинанд I и хода на нещата от подписването на Лондонския мирен договор в края на май 1913 г. до започване на военните действия между съюзниците на 16 юни с.г. Основавайки се на все по-често пристигащи сведения за въоръжени стълкновения и провокации по линията на съприкосновение с гръцките и сръбски войски, а така също и на сведения на разузнаването, че между Гърция и Сърбия тайно е подготвен и вече подписан договор за съвместни действия срещу България, цар Фердинанд поканва всички шефове на политически партии в двореца и им задава основния въпрос: „Как трябва да постъпи България с неверните съюзници?“ Отговорът на всеки един от присъстващите е бил категоричен: „Да се употреби сила за налагане изпълнението на съюзните задължения по отношение на «безспорната зона» и ако се наложи да се води война до пълна победа.“
В края на май и първата половина на юни 1913 г. общественото настроение в България срещу бруталната несправедливост от страна на бившите съюзници Сърбия и Гърция достига невероятно висок, почти неудържим предел. Достатъчно е да се прегледа пресата от тези драстични седмици, описанията на митинги, събрания, демонстрации, резолюции, за да се убедим за критичното състояние, до което е стигнало общественото настроение като цяло. Обвинението в национално предателство е грозяло всяко управление или личност, които биха застанали на противно становище.
Иван Ев. Гешов (направил вече доста отстъпки на сърбите под влиянието на Русия) подава оставка в същия ден, когато е подписан Лондонският договор, „по здравословни причини“ (боляло го ухо), което всъщност прикрива решението му да не залага авторитета си в настъпващите тежки дни. Типичният страх на български политически лидер от поемане отговорност при свръхкритична ситуация (единствените, които правят в това отношение достойно изключение, са Стамболов и Малинов).
Чувствайки, че е изправен пред съдбовни събития, Фердинанд I внушава необходимостта от създаването на по-широко коалиционно правителство. Това обаче не се осъществява. Новият министър-председател д-р Стоян Данев (проявяващ в началото невероятно самочувствие и бързо променяща се смешна самоинициативност) успява да състави правителство пак от старата коалиция — народняци и прогресивнолиберали.
На призивите към руския император да се намеси като арбитър в предотвратяване на готвещия се балкански катаклизъм, Петербург запазва мълчание. Това е още по-тревожно при наличието на достоверни данни, че Русия ще подкрепи корекции на „безспорната зона“ по искане на Сърбия. Най-после на 7 юни от руската столица пристига покана до министър-председателите на съюзните държави за общо съвещание в Петербург. На 9 юли, неделя, Министерският съвет се събира на извънредно заседание. Д-р Данев докладва за поканата на Петербург и заявява, че ще я приеме, но счита, че ако за изпълнение на договора по „безспорната зона“ трябва да се воюва, това трябва да стане още сега, преди да е демобилизирана армията. (Впрочем това е становището-ултиматум на генерал Савов.) Всички министри на това най- русофилско правителство се съгласяват с позицията на своя министър-председател.
Премиерът Стоян Данев допуска още една, не твърде достойна за министър-председател на суверенна държава, постъпка. За да бъде сигурен, че царят ще одобри заминаването на министър-председателя за Петербург, той се отправя в Двореца за докладване на поканата, придружен не само от Теодор Теодоров (заместил Ив. Ев. Гешов на поста лидер на Народната партия), но и от руския пълномощен министър Нехлюдов (изглежда Фердинанд наистина е имал право да нарича понякога някои от министрите си „каналии“). Независимо от това царят се съгласява безрезервно министър-председателят да замине за Петербург.
Данев обаче научава, че един от основните проблеми, които ще се разискват в Петербург, се отнася до претенцията на Румъния за териториални компенсации от България, заради неутралитета си по време на войната. Претенции, които явно се подкрепят от Русия, стремейки се да създаде своя „контрапост“ в Румъния, отклоняваща я постепенно от тенденцията за присъединяването й към Тройния съюз и, заедгю с това, като противодействие на показващата вече десетилетия самостоятелна инициативност България.
Министър-председателят влиза във връзка с Белград, за да получи уверения, че Сърбия ще зачита решенията на арбитъра в Петербург (което по всичко личи няма да бъде неблагоприятно за Белград). Пашич обаче дори не дава и уверения за това, Междувременно Сърбия мобилизира активно последните си резерви. Изготвен е и манифест на крал Петър за започване на войната срещу България. Оставено е място само за датата.
Като слухове или като съобщения на пресата, тези данни достигат до българската общественост и
