нажежават обстановката до крайност. Опозицията прави грандиозни митинги, на които издига лозунга: „Или всичко, или нищо“. Българският народ дал огромни жертви във войната се счита измамен от съюзниците. Наелектризирана е и войската, която въпреки умората от тежките сражения е готова да защити свободата на своите сънародници. Единични неподчинения в някои полкове обаче показват, че това настроение няма да продължи дълго и има вероятност да премине в апатия. Кипи трескава допълнителна мобилизация и в Гърция.
От 10 до 14 юни правителството на Данев съчинява меморандум по въпросите разделящи България от съюзниците и ненамерили удовлетворение в подписания Лондонски договор.
По всичко личи обаче, че време за губене повече няма. На 14 юни се свиква пореден Коронен съвет, на който българските военноначалници отговарят на въпроса на цар Фердинанд, че българската армия е в състояние да разгроми както сръбската, така и гръцката армии. Не се обсъжда обаче подробно и задълбочено евентуалното поведение на Турция (разчита се на току-що подписания категоричен Лондонски мирен договор). Не се обсъжда подробно и евентуалното поведение на Румъния (разчита се сега на непосредствен натиск от страна на Австро-Унгария върху северната ни съседка). На Коронния съвет се взема решение да се действа съобразно развитието на събитията в следващите часове и дни, като евентуално се предприеме една „респектираща“ Сърбия и Гърция ограничена военна акция.
На 16 юни генерал Михаил Савов, като главнокомандващ, подписва заповед за ограничена военна акция срещу въоръжените провокации на „съюзниците“ и заемане със сила на определени за безспорно български по договора и конвенциите на Балканския съюз територии. На 17 юни започва Втората балканска война, наричана Междусъюзническа. Втора и Четвърта български армии настъпват срещу сръбските позиции в района на Брегалница. Изненадано от началото на войната обаче, правителството на Стоян Данев още на следващия ден, 18 юни, разпорежда спиране на военните действия. Настъпва объркване във върховното и армейски командвания на българската войска. Възползвайки се от липсата на съгласуваност сред меродавните кръгове в София — Сърбия и Гърция вземат стратегическата инициатива срещу парализираните по команден път български войскови съединения. Успехът на Втора тракийска дивизия при Криволак не е развит в дълбочина по десния бряг на Вардар. Часовете на бездействие от българска страна са съвсем негативни за успешното разгръщане на българските войски. Едва три дни по-късно Главното командване заповядва на Първа и Трета армии да навлязат в Сърбия. На 21 юни Пета дунавска дивизия завзема гр. Княжевац, а Първа софийска се насочва срещу Пиротския укрепен пункт. Трънският отряд получава задача да се спусне по долината на река Българска Морава и да прекъсне напълно тиловите съобщения на цялата сръбска армия в Македония. На 28 юни обаче Румъния, мобилизирала предварително, нахлува в опразнената от войски Северна България и застрашава в гръб Първа армия. Два дни по-късно Турция нарушава сключения мирен договор и нахлува в Източна Тракия, извършвайки истински геноцид на българското население в селищата, през които преминава. Правителството дава нареждане да не се оказва съпротива на румънските нашественици, които успяват като на разходка да стигнат до околностите на София.
България се озовава в огнен обръч от армиите на пет държави. Всеки опит да се потърси намесата на „арбитъра“, всерусийския император, както и преди започването на военните действия, остават безрезултатни. Опасявайки се от превръщането на Балканската война в Европейска, никоя велика сила не смее да се заангажира със становище по конфликта. Погледнато днес в дипломатическите им документи, личи, че всяка една от великите сили в този момент е имала и собствен интерес от конфликта. Единствено, на което е могла да се надява България, е била непобеде-ната й и окървавена армия. От 4 до 10 юли, цели две седмици след нахлуването на румънските и турски войски зад гърба й, Четвърта българска армия успява да спре сръбските и черногорски войски в кръвопролитни сражения на Калиманското плато. Трета армия преодолява сръбската съпротива и се устремява отново към долината на Българска Морава, за да прекъсне връзката на сръбската армия в Македония с Белград и Шумадия. Гръцката войска навлязла в Кресненското дефиле, въпреки численото си превъзходство в района, се оказва на 14 юли пред обкръжение и унищожение от настъплението на Втора и Четвърта армии. Дори в цялата трагична обстановка, в която се намира България, войската й остава непобедима.
Опитвайки спасение в бягство, гръцката армия предлага преговори за примирие (преди още българската делегация, заминала за тези преговори в Букурещ да знае за предстоящото обкръжаване и евентуално унищожаване на гръцките войски!)
С това приключва Междусъюзническата война. Нямаме никакво основание да наричаме тази война „престъпно безумие“, понятие, което се използва демагогски от политически спекуланти вече десетилетия. Отбелязахме дипломатическите, политически и военни грешки при тази война, а така също и факторите, които доведоха до нейното избухване. Неизпълнението на точно определени договорни задължения, коварните антибългарски съюзи, сключвани в тайна, въоръжените провокации и стълкновения от страна на „съюзниците“, задкулисните игри на външната политика на Петербург и останалите велики сили, положението на повсеместно преследваното българско население в Македония, отправящо горещи молби за помощ и защита, митингите навсякъде в България, обвиняващи в слабост и предателство пред народа държавната власт, довеждат до краен предел на напрежение, при което не е могло да се пристъпи към разумно съобразени, добре планирани и непоколебими стъпки при започването на тази неминуема война.
Преговорите за мир в Букурещ се провеждат при наличие на румънски войски в Северна България. Румъния, която изиграва ключова роля в изхода на тази война, и на която България изобщо не обявява война, подпомага за ограбване плодовете на българските победи в Балканската война.
Уместно е да се отбележи, че споразумението за ограбване на България беше не само коварен акт от страна на нашите бивши съюзници, но и скрити перспективни намерения на великите сили да оставят България в такова състояние по отношение решаването на националните си идеали, че всяка една да я използва при стремежа й за реванш при подготвящия се вече европейски конфликт.
Подписаният на 28 юли Букурещки мирен договор оставя само една девета част от Македония на България. Опитите за протест и съпротива от страна на българското население в окупираните от гръцки и сръбски войски части на Македония, са потъпкани безпощадно. На повсеместен геноцид е подложено българското население и специално българската интелигенция. Закрити са хиляди български училища и църкви, пръскали в продължение на десетилетия българската просвета, духовна култура и народностна свяст сред сънародниците ни във Вардарска и Беломорска Македония.
Независимо от неблагоприятния за България край на войната, в територията на Царството е включена Пиринска Македония, целият Родопски масив и Беломорска Тракия с излаз на Бяло море между устията на Места и Марица, северната част на Странджанския масив и Черноморското крайбрежие на юг от Маслен нос до устието на река Резовска. Загубена е обаче Южна Добруджа, а под чужда власт остават цяла Вардарска и Беломорска Македония. Общо територията на страната нараства от 96 300 кв. км на 111 800 кв. км.
Хронологичното излагане на горните факти е наложително поради обстоятелството, че определени политически сили спекулират с реалната ситуация при подготовката и сключването на Балканския съюз, с определени етапи от воденето на Балканската война и особено с „фаталния 16 юни 1913 г.“.
Никой държавник не може и не трябва да бъде оневи-нен за извършвани грешки, но и никоя обективна историография не трябва да допуща извращения и спекулации с истината.
За да прикрие гузната съвест на своите правителства, присвоили огромна българска етническа територия, и за да отклони вниманието на Европа от този факт, пропагандата на Гърция и Сърбия започва непосредствено след подписване на Букурещкия договор широка дезинформация в европейските вестници и осведомителни агенции, обвинявайки българските войски във всевъзможни жестокости по време на Междусъюзническата война. Този шум кара известната американска фондация „Карнеги“ (по указание на патрона й Ендрю Карнеги) да проведе чрез една комисия от най-безпристрастни западноевропейски политици, общественици и специалисти изключително задълбочена анкета за жестокостите, извършвани по време на войната както спрямо военнослужещи, така и спрямо мирното население. Обширното заключение на Карнегиевата анкета показва, че жестокости са извършвани предимно спрямо българското население и спрямо българските военнопленници. Карнегиевата анкета предоставя на Европа и точни данни за българското етническо присъствие в териториите, заграбени от бившите съюзници.
За съжаление започващата Първа световна война не можа да даде достатъчно време за популяризиране и общественополитически отзвук в европейските страни и Америка на данните от
