Такива съобщения се появиха със светкавична бързина на първите страници на вестниците. Тази ужасяваща промяна показа страшната истина, която се таеше под думата „просто“…
Наистина йероглифите или готическият шрифт, подредени върху груба, сивкава вестникарска хартия нямат нито вкус, нито мирис. Също и новините, предавани сухо, механично по радиото ни показват световните факти като през стъкло. Те превръщат цялата информация в нещо далечно, омекотяват нейната безмилостност. Затова и съобщенията за транспортните произшествия, за самоубийствата, които изпълват страниците на вестниците, се възприемат покойно. Обаче за съжаление понякога настъпват моменти, когато реалността „крещи“ преди информацията и от вестникарската хартия с мирис на мастило, от радиото и телевизионните апарати идва направо при нас. В такива моменти страшното и далечното става близко и опасно, превръща се в твоя беда. Четете вестник — от атомната бомба, хвърлена над Хирошима, в миг са загинали седемдесет хиляди души, а ако се прибавят и умрелите след това в продължение на пет години, общият брой е над двеста хиляди. Добре! На 6 август 1945 година в 8 часа сутринта не сте били в Хирошима. Броят на загиналите е седемдесет, двеста или триста хиляди. Банални цифри. Като число не е чак толкова голямо. Може да се изрази само с няколко знака. По-малко от годишните доходи на мнозина от нас. Не е чак толкова потресаващо. Затова веднага се забравя. Било е толкова отдавна, нали сега, тук, гледайки тези цифри, знаем, че не сме включени в тях. Действително е ужасно. Наистина онази война е била жестока. Но ни провървя. И не искаме да размишляваме над тези неща.
Четем коментар във вестника. От „испанския“ грип през 1918 година в целия свят са се разболели петстотин милиона души. Приблизително една трета от цялото население на земното кълбо по онова време. Двадесет милиона са умрели. Двадесет милиона?! Толкова, колкото сега са телевизорите в Япония. Или една пета от населението на Япония. А ако се сравни с населението на земното кълбо — капка в морето. Било е преди половин век. Оттогава медицината се развива бързо. Е, всичко е наред. Още сме млади, здравето ни още не е чак толкова разклатено. Има много неща да се вършат, още трябва да се живее…
Как би се почувствувал човек, след като прочете в някоя статия, че броят на заболелите от „тибетския“ грип вече е надхвърлил тридесет милиона души, а броят на умрелите се очаква да достигне двадесет и пет процента. Изведнъж разбираме, че тези цифри са напълно реални, конкретни и засягат и нас. Една трета от населението на Япония вече е болно, а от заболелите една четвърт вече ги няма, тоест ако се вземат дванадесет души и ако от тях четирима са се заразили, един от заразените умира. И изведнъж усещате болка в подутите си очи, усещате, че главата ви тежи, цялото ви тяло е изтръпнало, ставите ужасно ви болят, всичко говори, че вие вече сте попаднали в тази обречена четворка. Грабвате термометъра, температурата ви е само 37,5°. А имате хрема, главоболие, тресе ви.
Ето че пред вас се изправя голяма въпросителна… Все пак се надявате: „Едва ли!… Но всичко става…“ Но така или иначе сте обзети от безпокойство, искате да отидете до аптеката. Обаче на вратата се сещате, че вече сте пили лекарството срещу грип, пуснато на пазара. Може би си спомняте за някой от познатите ви, който също е вземал това лекарство, но то не му е помогнало. Обхванати от ужас, започвате да търсите наслуки лекари и болници. Където и да се обадите, дава непрекъснато заето. Трескаво хващате големия телефонен указател, отваряте раздела „Лекари, болници“. Започвате да набирате номерата поред. Навсякъде линиите са заети. Дори и в най-големите болници в града. Неочаквано от жилището на някакъв лекар, който живее много далече, ви отговаря женски глас. И точно в момента, когато искате да обясните за какво сте позвънили, женският глас, ужасно прегракнал, прекъсван от кашлица, ви отговаря рязко:
— Извинете! Сега имаме неприятности! Преди малко господин докторът почина. От преумора и грип…
Телефонът се затваря. Не издържате, тичате към близката болница. И какво виждате там? Болницата К. в района Шитамачи вече е обкръжена от тълпа хора, дошли за преглед. Имате чувството, че само да хвърлите камъче, сред тях изведнъж ще настъпи паника и всички, изплашени, блъскайки се за предимство, ще нахлуят в сградата. Но за голямо учудване става точно обратното, всички изчакват реда си, няма никаква паника, нито блъсканица. На човек му се струва, че този ред е въдворен от самите хора. Ако в края на опашката има майка с малко дете, веднага я отвеждат отпред. Ако притича задъхана жена с бебе, веднага от опашката се чува: — Хей, там отпред, пропуснете я. С бебе е…
Очите на повечето хора са насълзени, лицата са трескаво зачервени. Всички кашлят неприятно. Много мъже и жени носят санитарни маски на устата. За разлика от друг път хората не приказват помежду си. Сковани от ужас, те мълчат.
От сутринта до вечерта броят на болните се увеличава. От една седмица пред входа е опънат временен навес, поставени са и пейки. Сега всички места са заети от възрастни и деца, останалите стоят и търпеливо чакат под жарките лъчи на майското слънце. От време на време някои падат като от слънчев удар. И щом ги докоснат, разбират, че са мъртви. Без да вдигат шум, изпращат някого в стаята на сестрите, а лицата на умрелите покриват със случайно попаднала подръка носна кърпа.
В ясното майско небе, полюшвайки се от лекия ветрец, се носят коинобори43, постоянно се чува воят на полицейските коли и на линейките. По-възрастните мъже имат чувството, че започва война. А и вътре в болницата положението е същото както по време на война. Ваксинации, лекарства за сваляне на температурата, лекарства за поддържане на сърдечната дейност, инжекции с антибиотици — всяко кътче е претъпкано от болни в тежко състояние. Заети са всички помещения — от отоларингологията до хирургичното, родилното и отделението за очни болести. Дори диваните в коридорите са превърнати в легла. Почти всички лекари работят без почивка, поддържайки силите си с различни биостимулатори и витамини. Не спят по цели нощи, заети с прегледи на болните. В хирургичното отделение непрекъснато докарват пострадалите при автопроизшествия, чийто брой застрашително нараства. Затова хирурзите са заети, а в борбата с „тибетския“ грип се включват терапевтите, отоларинголозите, специалистите по кожни болести. От лекарите в болницата К. трима вече са починали. И сред сестрите има тежко болни, независимо че са ваксинирани. Оределият персонал е принуден да върши почти тройно по-голяма работа. Дори се налага да прибягват до помощта на доброволци и студенти медици.
Доктор Цучия, заместник-завеждащ терапевтичното отделение, докато инжектираше болните с лекарства за сваляне на температура, непрекъснато си повтаряше:
— Наистина това не е просто грип. Това е някаква нова, чудовищна болест.
Тази мисъл бе обсебила съзнанието му. Всички болни са с много висока температура — от 39 до 40°С, — един от признаците на „тибетския“ грип. Симптомите ужасяват хората. Отначало болните имат само хрема, после изведнъж вдигат много висока температура. Така продължава около две седмици. Постепенно състоянието се влошава и хората умират. Повръщане, разстройство, менингит, апатия, гърчове, сърдечносъдова недостатъчност, тромбоза — всичко това съпровожда основното заболяване. Увреждането на сърцето е един от признаците на „тибетския“ грип. Умрелите от сърдечна парализа надхвърлят седемдесет процента. Изглежда, ваксината не е ефикасна, защото и при ваксинираните състоянието не се подобрява. Така е и в тази болница, така е и според данните на Министерството на здравеопазването.
— В този грип има нещо странно — мислеше доктор Цучия, който сам се занимаваше с болните, инжектираше ги и ги преглеждаше. — Това, което познавахме досега, протичаше по съвсем друг начин. — От три дни преумореният лекар почти не бе спал. — Странно! Това заболяване не прилича просто на грип… — той по навик заби иглата и направи инжекция. — Следващият. Елате насам. Да, да, елате. Температура? Защо не сте я премерили вкъщи? Покажете си езика. Да видя и ръцете ви. Така… Следващият.
И докато следващият пациент сядаше, доктор Цучия остави спринцовката и започна леко да разтрива пръстите си. Не си спомняше колко болни бе инжектирал вече. Забрави. Но страшната болка, която го пронизваше от дясното рамо към тила, набъбналите и отекли пръсти, натежалите като олово ръце…
— Да — въздъхна той. — Следващият…
Фенацетин, камфор, еритромицин, хинин, кодеин, антихистаминни препарати… Едно и също… Ако наистина не е грип, не съществуват ли някакви други лекарства? Дали и тези не ги предписват само за успокоение на съвестта. Как може човечеството, което познава грипа от хилядолетия, да не открие най- сетне някакво ефикасно лекарство? И всичко, което е пуснато на пазара, е едно и също. Не действува на
