нито един от вирусите. Има само едно средство, създадено през 1962 година от Кауфман — 5-йодо–2- диоксилизин. А то действува само срещу вируса на херпеса. След това се появиха и няколко синтетични експериментални препарата, но всички излязоха несполучливи.

Каква е тази работа? Вече сме в края на 60-те години, а съществува едно-единствено лекарство. Наистина срещу вирусно заболяване — херпес на роговицата. Но то не се среща чак толкова често.

— Ваксината свърши! — отдалече се провикна с прегракнал глас санитарката. — Прекратяваме ваксинирането! Ще получим след три дни. Извинявайте.

Болните бяха прекалено много и ваксината не стигаше. Световната епидемия от кокоша чума нанесе голям удар върху яйцата — основната суровина за ваксината. Всички институти и лаборатории бързо се прехвърлиха на тъканни култури и всъщност бяха готови за масово производство. Но сега бе необходимо тройно по-голямо количество от обикновено. А пък нямаше ефект.

— Следващият!… Моля…

Следващият пациент имаше червен обрив около устата си. А по крайчеца на устните — пяна. Докторът се изненада, като видя пациент, болен от грип, с херпес. Херпесът е доста странно заболяване. Развива се независимо от това, че в кръвта има антитела, точно обратно на обикновеното заболяване. Щом е така, и при този грип ваксината може би няма да помогне…

— Докторе! — на вратата застана млада жена. — Вижте това детенце!

Тя внесе на ръце около четиригодишно момиченце с потъмняло лице и затворени очи. Цялата пребледняла, жената се подпря на вратата. По всичко личеше, че и тя самата е болна.

Докторът се стресна още щом докосна личицето на детето. То гореше.

— Откога?…

— До снощи само кашляше, а тази сутрин изведнъж легна и ето…

Пулсът бързо отслабваше, дишането беше тежко, с влажни хрипове. Гърлото просвирваше, от време на време ръцете, краката и устата се сгърчваха.

— Веднага в болнична стая — извика докторът към помощниците си. — И Такада веднага да я прегледа… Какво? Няма възможност ли? Тогава вие двамата я вземете и отидете веднага при него за указания. Не бива да се губи нито минута, това е дифтериен круп. Сърцето е засегнато сериозно. Веднага дайте витамини с камфор.

— Докторе! Моля ви! — гласът на майката трепна. — Какво ще стане сега?

— Да бяхте я довели малко по-раничко…

— Но, докторе… — майката започна да хълца. — Обаждах се, но телефоните на всички болници даваха заето. Не можах да повикам лекар вкъщи. И мъжът ми лежи и е в много тежко състояние. Аз също съм болна, с 38°С температура съм. Трябваше да се погрижа и за двамата. Всичките ни съседи също са болни…

— Разбирам ви. Сега се успокойте. Ще направим каквото можем В наше време пневмониите се лекуват… — той млъкна, защото знаеше, че положението на детето е много сериозно Но какво да й каже? Може би все пак ще успеят да спасят това детенце! В тази болница, откакто е започнала епидемията, са умрели повече ох петстотин малки деца. В родилното непрекъснато се увеличава броят на мъртвородените или умрелите веднага след раждането бебета. И какво могат да направят лекарите?! Та нали не са богове.

— Успокойте се, моля ви — изпрати я той, а после покани следващия пациент. Приготви се да го инжектира, но изведнъж ръцете му се разтрепераха. Все пак успя да забие играта. Погледна болния — съвсем млад, с късо подстригана коса, приличаше на гимназист. Цучия стисна силно устни и затвори очи. Когато изтегляше иглата, ръцете му отново затрепериха, като че имаше маларична треска. Сега не можа да ги овладее и спринцовката остана забита в ръката на момчето.

— Докторе! Починете си малко! — стажантът зад него приближи и сложи ръка на рамото му. И той беше небръснат, с хлътнали очи и мъртвешки бледо лице, уморено от безсънните нощи.

Цучия се надигна:

— Моля ви, преглеждайте вместо мене, ще можете, нали…

— Е, добре, не толкова бързо, както вие, но ще се справя.

Цучия бавно се изправи и костите на гръбнака и на кръста му изпукаха. Ръцете му затрепераха още по- силно. Болката от дясното рамо го прониза в тила. Огледа се. Една от сестрите забеляза неговото състояние. Бързо мушна ръката си в джоба на престилката му, извади смачкана кутия цигари, сложи една цигара в устата му и я запали. Работейки без сън и почивка, без да има време да се нахрани, той изведнъж рухна. А положението е такова не само в Япония, а и в целия свят…

Цучия затвори очи, въздъхна тежко и се замисли за своите колеги — дали ще издържат. Сега в Япония има двеста хиляди лекари. Само двеста хиляди на сто милиона души население! А като прибавим и болничните служители, стажантите и медицинските сестри, може би ще станат триста хиляди. Броят на болничните легла е приблизително един милион. На триста болни се пада по едно легло, а не е само грипът, има и други заболявания.

„Прекалено малко е — помисли си той. — Всъщност колко ли лекари са необходими сега? Твърде малко сме за такава епидемия.“

Умората стисна сърцето му. Той се прегърби, като целият трепереше.

— Няма ли да пийнеш поне чай? — от гръдното отделение надникна Танабе.

— Благодаря! — успя да отговори доктор Цучия.

При това положение за почивка използуваха малката, тясна канцелария. Всички други помещения бяха превърнати в болнични стаи… В канцеларията върху изподраскана, разклатена маса стояха железни кошници с множество нащърбени чаши, безредно бяха наслагани алуминиеви чайници и чаши с недоизпит чай. Имаше и две чинии с оризови питки, едната вече полупразна.

— Като че ли тайфун е преминал оттук. Всичко е ометено — Танабе взе една питка и леко се усмихна. — Питките ги приготвят жени от женското дружество и домакини активистки. И не само за нас, а и за хората, живеещи наоколо. И благодарение на тях много болни се спасяват от глад.

Лицето на Цучия грейна:

— Япония си остава все същата. Помня, майка ми разправяше как по време на голямото земетресение в района Канто44 за една нощ омесила три хиляди оризови питки. Ръцете й били отекли, изранени до кръв.

— А тогава те не са използували електрически тенджери — подхвана Танабе, — нямали са както сега удобствата на детските традини и училищата, където децата да могат да се нахранят.

Той взе още една питка:

— По време на война, пожари, наводнения тези питки сякаш създават чувство за сигурност… Няма ли да си вземеш една?

— Не, аз ще пийна кафе.

Цучия си наля кафе от червения чайник в чаша с утайка на дъното и пийна. Топла, сладникава, с вкус на мръсна вода течност. Но все едно, тя бе като благодатен дъжд за горещите му напукани устни.

— Чу ли обедните новини? — попита Танабе, отхапвайки от питката.

— Не.

— Казаха, че броят на умрелите вече надхвърлял десет милиона.

— Толкова?!… — ръката с чашата застина.

— Направо не е за вярване — промърмори Танабе — Тридесет процента. Това не е ли повече, отколкото загубите на Япония през миналата война?

— Повече — кимна Цучия. — Още малко и ще стане двойно повече.

— А не са минали и два месеца… — гласът на Танабе прозвуча сурово. — Колега, не е ли ужасно? Тази напаст, с която се борим сега, грип ли е?

Цучия замислено гледаше кафеникавата течност. После си доля още малко:

— Танабе, а жена ти как е?

— Какво да ти кажа, вече почти един месец не сме се виждали — сви рамене Танабе и напрегнато се усмихна. — Дежури постоянно в град Канагава.

— Един месец! — приглушено каза Цучия. — Личи си. По яката на ризата ти.

— И при теб не е по-добре — отвърна Танабе. — А синът ти?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату