затихва. Мисля, че дори и сега е вече доста късно. Освен това по време на такива, да речем, стихийни бедствия се прибавят и опасни безредици. Мисля, че в административните задължения на правителството трябва да влиза и вземането на извънредни мерки. Щом за това е необходимо и съгласието на парламента, трябва веднага да се свика извънредно заседание. Още утре.
— Не можем да разчитаме на това — промърмори заместник министър-председателят. — Вчера… едва се е събрал необходимият кворум, а за утре изобщо не можем да се надяваме.
— Тогава излиза, че ние тук сами незабавно трябва да вземем решението — каза председателят на Комитета за държавна сигурност. — Има моменти, когато ние като политици трябва да пренебрегнем формалностите и сами да вземем екстрени мерки. И ако евентуално последват обвинения, ще отговаряме всички. Може би някои от нас ще бъдат съдени, но все едно, сега трябва да се вземе решение.
Заместник министър-председателят затвори очи. Има моменти, когато държавниците са длъжни да поемат отговорността върху себе си. А дали в случая това се е налагало или не, може да се разбере само след като се видят крайните резултати. И няма друг начин, освен в трудния момент наслуки да се прибегне до действия, които ти сам смяташ за най-подходящи.
— Добре — каза той. — И така решаваме.
— Но… — обади се началникът на силите за самоотбрана. — Най-добрите ни войници са двеста хиляди и от тях са боеспособни едва половината. Войниците живеят в казарми, затова и процентът на заразяването е много висок. Нали „испанският“ грип отначало е пламнал сред войниците на действуващите армии…
На следващия ден в Камарата на народните представители все пак се събра необходимият кворум, защото дойдоха и депутатите, които бяха болни. Беше взет решение: „На правителството се дават извънредни пълномощия при създалото се особено опасно положение.“
Но в Камарата на съветниците кворумът не беше събран и правителството започна да действува само с одобрението на присъствуващите депутати. Но не можа да осъществи нищо особено, освен контрол върху снабдяването и стоките. Броят на болните бе надвишил броя на болничните легла тридесет пъти, а броят на лекарите, които бяха в състояние да работят, намаля наполовина. Затова колкото усилия и да полагаше правителството, всичко беше напразно.
Един ден в средата на юни служител от някаква фирма, който искаше да напусне полумъртвата столица и да отиде в родното си село, влезе в токийската гара. Вътре видя огромна тълпа хора с разтревожени лица, които се връщаха, защото не бяха успели да се качат във влака. Във въздуха се чувствуваше някакво необичайно вълнение.
— Влакът няма да тръгне — каза му един мъж със зачервени от високата температура очи. — На централната линия е станало произшествие, а линията Токайдо, кажи-речи, цялата била разкъсана. Преди малко чух на гарата в Уено, че линията Тохоку работела. Пък всички междуградски бързи влакове са спрени. Пътнически има по три на ден.
— Защо така?
— Питате ме защо — каза учудено мъжът. — Нима не знаете, че машинистите умират по време на пътуването и влаковете непрекъснато катастрофират. Още не е оправен пътят след една катастрофа, става друга. Поради опасността влаковете се движат едва-едва. И някой друг влак ги настига и ги блъска.
„След няколко минути ще замине извънреден влак за Офуна — екна високоговорителят на гарата. Гласът на говорещия беше прегракнал. — Няма изгледи за възстановяване на железопътната линия на запад от Офуна. По централната линия, на гара Хино в момента стана катастрофа…“
Тълпата се втурна към изхода. Виковете, стоновете се сляха с гласовете на служителите на гарата и се разнесе бучене:
— Ааа!…
Изведнъж отекна изстрел. Над тълпата се показа войник, който държеше димяща карабина, насочена към тавана. Тълпата за миг спря, а после се втурна в обратна посока. Някой хвърли бутилка от сок и тя улучи войника по главата. Каската падна и се показа загорялото, съвсем младо лице. Войникът леко се олюля, пребледня и отново хвана оръжието. Пак го насочи към тавана и стреля.
На осми юли по заповед на правителството бяха спрени всички търговски авиолинии. Поради внезапната смърт на пилотите и членовете на екипажа катастрофите бяха повече от дванадесет. Държавните железници, градският транспорт и извънградските линии работеха едва-едва. Но независимо че машинистите бяха винаги по двама, а за по-голяма сигурност влаковете се движеха много бавно, и това не можеше да предотврати злополуките. Навсякъде по пътищата горяха преобърнати коли. Шофьорите умираха зад кормилото. И тъй като нямаше кой да разчисти останките от изгорелите коли, пътищата постепенно бяха парализирани. Правителството прекрати продажбата на бензин, като по този начин целеше да нормализира движението. Сега главно транспортно средство станаха корабите. При тях опасността бе много по-малка, защото екипажът е голям, а скоростта на движението — ниска. Но възникна нов проблем — трудностите в пристанищата, затова движението през нощта беше забранено. Почти всички кораби се използуваха за транспортиране на стоки от първа необходимост и не превозваха граждани. В страната по чудо все още се поддържаше някакъв ред. Беше направо невероятно, защото се чуваше, че дори в Европа и Америка царяла анархия и хаосът, грабежите и паниката се увеличавали. В Япония такива прояви бяха незначителни и се изразяваха най-вече в сблъсъци между полицията, хората, които искаха да напуснат големите градове и да отидат в провинцията, защото смятаха, че там ще бъдат по-спокойни, и хората от провинцията, които не желаеха да ги приемат.
Лекарите най-после се увериха, че под названието „тибетски“ грип се крие някаква друга епидемия от непозната и наистина ужасна болест. Но сега трудно можеше да се създаде нова организация на медицинското обслужване. Две трети от специалистите вече ги нямаше и откриването на причинителя „ММ–88“, чийто механизъм за предаване на болестта беше неизвестен, стана безнадеждно. Но дори за късмет да го откриеха, какви ли мерки можеха да се предприемат? В Англия онези, които се занимаваха с бактериологичното оръжие и знаеха тайната, бяха починали в първата десетдневка на юни. По този начин както Япония, така и светът изгубиха шанса да узнаят за бедствието, което ги бе сполетяло. Безплодните, но героични усилия в това направление обаче продължаваха.
Опустошението настъпваше неумолимо. На 10 юни в няколко района на Япония се въведе режим на енергоснабдяването, а на следващия ден, 11 юни, режимът се въведе в цялата страна, като през деня беше спряно подаването на електроенергия за домовете. Поради това се вдигнаха цените на транзисторните радиоприемници и телевизорите. Във всички райони на големите градове бе ограничено и водоснабдяването, а на 14 юни бе спряно движението по всички железопътни линии. Вестниците, радиото и телевизионните станции отчаяно се стремяха да продължат своята работа. Вестниците, които само преди един месец излизаха сутрин и вечер и при това в обем от десетки страници, изпълнени с реклами и различни дребни съобщения, сега намалиха своя обем до осем страници сутрин и вечер. При това тиражът им бе съкратен наполовина, защото при доставянето им също имаше трудности поради намалелия брой на пощенските служители. Но все пак журналистите правеха всичко възможно непрекъснато да информират населението за създалото се положение. Като се започна от печатните органи, постепенно целият обществен механизъм загуби своя пищен външен блясък и се показа сухият функционален скелет, скелетът на тъй наречения екзистенц-минимум. Съобщенията, които пристигаха от всички краища на света, от всички райони на Япония, бяха отчайващи. И понеже всички падаха духом, бе предложено да се спре по- нататъшното издаване на вестници. Но журналистите се оказаха упорити. Те не само даваха информация и окуражаваха хората, но и вярваха, че сега вестниците играят изключително важна роля и независимо че се публикуват само песимистични новини, ако се спре тяхното издаване, хората ще изпаднат в пълно отчаяние. И докато те продължават да излизат, ще се създава впечатление, че „редът“ и „обществото“ съществуват, и това ще помага на хората, а вестниците ще се превърнат в символ на надеждата за оцеляване. Като живееха с тази почти инстинктивна вяра, журналистите, прекрачвайки труповете на колегите си, продължаваха своята работа.
„Япония сигурно ще загине“ — никой не изрече тези думи, но мнозина от журналистите, които бяха свикнали да мислят в по-широки мащаби, предчувствуваха най-лошото. Но както хората, които, претърпели корабокрушение, носени от вълните, биха предпочели да загинат, въодушевени от някаква идея, така сега и журналистите вярваха, че облекчават края на своите сънародници. И телевизията, и радиото също полагаха усилия да поддържат програмите. Макар че вече тридесет процента от местните радиостанции мълчаха и почти всички централни станции съкратиха своите предавания общо до 4 часа дневно, радиовълните
