— Изпратил съм ги в Ямагата — Цучия държеше здраво с две ръце чашата, сякаш се страхуваше да не я изтърве, и лекичко се поклащаше напред-назад. — И ние не сме се виждали близо един месец. Странно е… Когато започна всичко това, бях някак неспокоен. И ги отпратих — той млъкна неочаквано и след малко промърмори като че ли на себе си:
— А знае ли човек какво може да му дойде на главата, че да има повече деца…
— Ние преживяхме една война — намръщи се Танабе. — Тогава умряха много хора, деца също…
Цучия бавно поднесе чашата към устата си, но не можа да преглътне и кафето се разплиска, потече по брадичката му, заля врата и яката му. Но той не усещаше нищо.
— Къде си бил по онова време?
— На границата между СССР и Манджурия — Танабе разтърка очи. — После в плен в Сибир… Няколко години.
Цучия отново се заклати напред-назад. Танабе се учуди — колегата му изведнъж се състари с десет- петнадесет години. Прегърбен от нечовешката умора, стиснал чаша в ръце, той приличаше на маймуна. Кожата му бе придобила землист цвят, очите бяха потъмнели, а бузите му — хлътнали, обрасли с черна брада. Над мътните му очи нервно потрепваха клепачите.
— Защо не полегнеш малко — предложи Танабе.
— Не, така ми е по-добре.
— Да натроша ли гликоза?
— Не, благодаря.
Танабе запали цигара. Дръпна един път и я задържа в устата си.
— Знаеш ли — най-сетне замислено продума той, — и в лабораторията на медицинския институт Н. се занимават с проблема на грипа. В дробовете и в горните дихателни пътища на болните открили жълти стафилококи.
— Същото беше и при „азиатския“ грип — каза Цучия. — Тогава, ако си спомняш, грипът завършваше с пневмония и ние не можехме да направим нищо. Защото антибиотиците не действуваха срещу тези стафилококи.
— Изобщо странна работа — подхвана Танабе, — сегашните стафилококи действуват по друг начин, не се размножават до такава степен, че да предизвикат пневмония, и сякаш изчезват някъде. И все пак умрелите от пневмония изобщо не са малко.
Цучия леко кимна:
— Така е. Сегашният грип е някак си неразбираем. Има нещо неясно.
— Значи и ти мислиш така, колега — Танабе изгаси цигарата си и се изкашля. — Аз съм от ония, които смятат, че това е нова, непозната за нас болест. А ние я вземаме за грип.
— Идеята ти е интересна… — каза бавно Цучия. — Но все пак, ако е вирусно заболяване, трябваше досега да го разберем…
— Определено още от самото начало и у нас, и в чужбина възникнаха такива съмнения — продължи Танабе. — Ние притежаваме най-мощния в света електронен микроскоп с разделителна способност 2,35 ангстрьома. Аз вярвам, че ще открием причинителя на тази болест.
— Да, Япония е кралството на електронните микроскопи — промърмори Цучия със сънен глас. Клепачите му бавно се спускаха.
— А може да се окаже, че този причинител съществува заедно с вирусите на грипа и се крие под тях.
— Интересно — промърмори Цучия, а от крайчеца на устата му се проточи слюнка. — Интересно е…
— Не съм съгласен такова ужасно бедствие да се определя като грип и ние да стоим така безпомощни — повиши глас Танабе. — Трябва да се намери истинската причина…
— Не — прекъсна го Цучия, — при това положение ние вече нямаме време.
— Колега — силно обезпокоен, Танабе се приближи до прозореца. Чистото небе се заоблачаваше. — Как мислиш, колко още ще продължава всичко това?
Но не получи отговор. Извърна се и видя, че Цучия, както беше стиснал чашата, така бе и заспал, дишайки леко в съня си. Ноздрите му се повдигаха и се отпускаха като хриле на умираща риба. Изведнъж той ясно изрече насън:
— Всяко нещо има своя край. Но въпросът е какъв ще бъде този край.
Танабе изгледа Цучия и се измъкна от канцеларията.
„Въпросът е какъв ще бъде този край“ — така е. Ще дойде някога краят и на това бедствие. Но какъв ще бъде той? А болните и умрелите се множат. Докъде ли ще се разпространи епидемията? Може би тя като мека, зловеща пелена ще покрие цяла Япония и земното кълбо? Ако се приеме, че всички японци са заразени от този грип и че смъртността е тридесет процента, това са тридесет милиона… От гърлото на Танабе се изтръгна някакъв звук, устата му пресъхна. Бе потресен. Тридесет милиона?! Толкова. Усети как пред него зейва бездна. За миг му притъмня пред очите. Ако продължи така още два месеца, процентът на смъртността ще стане невероятно голям. Стреснат, Танабе по навик бръкна в джоба на мръсната си престилка и понечи да извади цигарите. Даде си сметка, че бе забравил кутията в канцеларията. Бързо се върна, за да я вземе, и забеляза, че доктор Цучия е в същата поза, стиснал с две ръце чашата. Искаше пак тихичко да излезе, но изведнъж усети нещо зловещо.
— Докторе — пошушна Танабе и му се стори, че ще стане по-лошо, ако го събуди, — може би ще е по- добре да наредим столове и да легнеш? Докторе?
Леко го докосна по рамото и разбра, че доктор Цучия вече не диша.
Когато настъпи юни и заваляха дъждовете, в квартал Гиндза45 започнаха да се забелязват много умрели мишки. Те лежаха като огромни сиви дъждовни капки в канавките, до отворите на канализацията. В крайните улички на Гиндза, където бяха струпали няколко хиляди малки къщички, барове и закусвални, мишките бяха нещо обикновено. Мръсните малки дяволчета намираха истинска райска градина в гъстата канализационна мрежа тук, защото тръбите й бяха пълни с хранителни отпадъци и имаха подходяща температура. Тук мишките се раждаха, създаваха поколение и умираха. Неведнъж се случваше да се шмугнат право в краката на хубавите жени, които излизаха от някой ресторант, понякога дори се опитваха да ги ухапят и цялата улица се огласяше от викове. Случваше се дори хората да се запитат дали човечеството днес няма да бъде унищожено от мишките. Но ето че скоро труповете на тези зловредни малки твари започнаха да се валят по улиците. Чистачите, които работеха рано сутрин или късно вечер, след затварянето на заведенията, се чудеха:
— Защо ли мрат така? — и дори не ги прибираха вече.
Един ден огромен плъх изскочи насред широкия булевард и издъхна. Същия следобед децата забелязаха на железопътната линия десетки мъртви мишлета… И от следващия ден броят на умрелите мишки започна бързо да се увеличава. Те изпълзяваха, клатушкайки се пред очите на хората, които чакаха да пресекат кръстовищата, изведнъж се преобръщаха, тънките им мустаци потрепваха няколко пъти и мишките издъхваха.
— Да не е чума? — чудеха се хората.
Министерството на здравеопазването проучи случая, но предположението за чума не се потвърди.
— Да не би случайно и мишките да са се разболели от „тибетски“ грип? — шегуваха се някои.
А в това време по улиците започнаха да се виждат и умрели котки и кучета. Една ранна дъждовна утрин в началото на юни добре облечен мъж на средна възраст се свлече на тротоара пред очите на минувачите. Същия ден бе намерена мъртва и една жена. И оттогава полицаите от служба № 110 трябваше да се нагърбят с още една задача — да прибират труповете по улиците. А те се увеличаваха с всеки изминат ден. Мъже и жени внезапно падаха и умираха по станциите на метрото, по автобусните спирки, по време на работа в канторите. Когато на последната станция служителите от метрото се мъчеха да събудят някой пътник, мислейки го за заспал, оказваше се, че е мъртъв. Вечер хората си лягаха с мисълта: „Дали ще се събудим живи, дали отново ще видим слънцето?“ Смразяващ ужас ги пронизваше до болка и не им позволяваше да заспят. За да избягат от страшната мисъл, те до късно се веселяха. Във всеки град в кварталите с увеселителни заведения светлините оставаха запалени много по-късно от часа, в който се прибираха полицаите от нощната смяна. Хората бягаха от съня и искаха да забравят за времето. Ограниченията, които се опитваше да наложи полицията, предизвикаха невиждани протести. Обаче когато
