мравките и пчелите създали своя организация, само че доста по-нерационална и по-непоследователна. Както мравките развъждали листните въшки, така и те започнали да развиват скотовъдството, отглеждали и растения, както някои видове мравки отглеждат гъби. Тези същества започнали да убиват другите и да се борят помежду си. Те разменяли информация с несъвършени знакови системи, но не успели, дори и да са имали желание за това, да издигнат индивидуалното съзнание до равнището на колективното.
Земното кълбо направило още няколко хиляди обиколки и тези същества започнали бързо да се размножават и се пръснали по цялата му повърхност. Възникнали различни култури, различни раси, които или се унищожавали взаимно, или измирали от болести. Умирали и когато Земята раздрусвала в гърчове своята кора. От деня, в който тези същества започнали да броят обиколките на Земята, тя се била завъртяла само пет хиляди пъти. И тогава се появила една група от тези живи същества, която обиколила водната повърхност на Земята. След това те отново продължили да се убиват, да воюват помежду си — допреди няколко десетки хиляди години само с тояги и каменни брадви.
Тези живи същества се обединили, след като Земята направила четиристотин обиколки. И обичаят да се убиват и да воюват, само че сега с по-развити оръдия, се съхранил в същите мащаби.
Култура ли? Откакто се появило нещо, подобно на култура, изминали само десет хиляди години и се сменили най-много четиристотин поколения. Те нарекли онова, което създавали, култура. Само преди четири-пет хиляди години по-голямата част от човечеството — деветдесет процента, а може би и повече — се измъчвало от глад, епидемии, стихийни бедствия и войни, било дрипаво, въшлясало и подобно на дивите животни живеело в землянки в постоянен страх, с непрекъсната грижа за утрешния ден.
Култура ли? Спомнете си за ужасните наказания преди неколкостотин години! Колко процента от населението в света можело да чете? А безумието на кръстоносците? А жертвоприношенията на боговете? А зверските убийства на малки деца? А действията на конквистадорите в Южна Америка? А последните две войни? Огромното количество оръжия, концентрационните лагери? Чудовищният Освиенцим? Много ли е „по-културно“ човечеството на XX век от неандерталците? Ужасяващите челюсти на тиранозаврите, зъбите на саблезъбите тигри, отровното докосване на физалията и съвременното оръжие. Каква е разликата между тях? Защитаваме се и убиваме. При завист — убиваме. Когато ненавиждаме — убиваме. Човечеството притежавало нещо, което заслужавало да се нарече култура много отдавна, когато хората още не се били осъзнали като вид. Дори не били достигнали до стадийната първобитна хармония между личността и колектива. Още в животинското състояние, от което излезли едва преди няколко хиляди години, хората вършели братоубийства, воювали. Може би ако живеят още няколко хиляди години, те ще придобият нещо, което би могло да се нарече култура. Но само докато си млад, имаш безгранични възможности. Културата на пчелите е вече завършена и непоклатима. Може би и човечеството, тъй като още не е завършило растежа си, има надежда за по-добро бъдеще. Но само ако оцелее…
Мъничкият кръгъл къс със скален произход — вече малко остарялото земно кълбо, продължава своето пътешествие пет милиарда и стотици милиони години. За него фактът, че на повърхността му са се зародили органични съединения, които започнали да се размножават и по този начин го направили по-различно от другите осем отломъка, няма никакво значение. Колко ли видове живи организми са се зародили и колко ли са загинали на повърхността му за три милиарда години? Какво значение има за него гибелта на тези дребни органични съединения, които гъмжат върху му? Какво значение имат и тези по-развити живи същества, които преди три-четири хиляди години са започнали бързо да се размножават…
Когато за кой ли милиарден път земното кълбо започна своето пътешествие около Слънцето, изведнъж със страшна сила започнаха да се размножават микроскопично малки живи организми и да унищожават разумните същества. Колко ли хиляди пъти са се случвали подобни неща върху неговата повърхност? Червеното течение се образува, когато морският планктон разрасне в огромни количества в резултат от прииждането на речните води и вливането им в морето. Тогава кислородът в морето рязко намалява и планктонът се набива в хрилете на рибите. Рибите, мидите и другите морски животни, които обикновено се хранят с планктон, се задушават и загиват. Такива неща често са се случвали на Земята. Така е станало и с някои видове гигантски влечуги от мезозойската ера. С някои видове птици и бозайници такива неща също са се случвали често. Това стана и сега в един момент от безкрайното пътуване на земното кълбо…
2
Втората седмица на юли
— Защо не постъпиш в болница? — мъчително кашляйки, каза вицепрезидентът на САЩ.
— А ти… — президентът бе блед и едва се усмихваше. Той седеше зад бюрото си в кабинета на Белия дом и с мъка държеше главата си изправена. Календарът на настолния часовник сочеше 15 юли. Кръжаха мухи, кабинетът беше потънал в прах. Мухите досадно бръмчаха над старинното кресло в ъгъла. В креслото имаше труп на възрастна жена, с отпусната глава.
— Вече се е вмирисала — тежко дишайки, каза президентът. — Това е личната ми секретарка. Умря внезапно, както седеше тук. Няма хладилна камера, за да я сложа там. Няма кой да я прибере, а аз вече не мога да се движа.
— Свикнал съм с тази миризма — вицепрезидентът едва се добра до първия попаднал му стол и се строполи на него — Във Вашингтон има планини от трупове.
— Странно нещо — президентът с разтреперани ръце се мъчеше да запали цигара. — Знаем, че смъртта на един човек настъпва по неизвестен начин. На хората не им е съдено да знаят кога и как ще умрат. Дали ще бъде апендицит или транспортно произшествие, дали случайно падане от стълба или отравяне с храна. Водородна бомба или сблъскване на звезди… Имаме и няколко убити президенти. Но едва ли някога съм мислел, че един президент може да умре от грип.
— Това не е грип — каза вицепрезидентът. — Някаква неизвестна епидемия.
— Както и да е, вече е все едно — президентът с мъка се обърна и погледна през прозореца. В алеята отсреща се вдигаше черен дим. — Гори — каза той с невиждащ поглед. — А какво става с общественото спокойствие в града?
— Всички са измрели, реди да настъпи паника — отвърна вицепрезидентът. — Измряха дори без да изохкат! Потресаващо! Но нима сега имат някакво значение административните задължения, общественият ред и тем подобни неща, след като са умрели сто и петдесет от сто и осемдесет милиона население? С други думи, има ли някакво значение отговорността?
— Обикновено отговорността е нещо абстрактно — запъвайки се, изрече президентът. Дълго мълча, а после отново отвори уста, като въздъхна тежко. — И ако я няма… то… всичко става безсмислено.
— А какво ще кажете за прекаленото чувство за отговорност при военните? Защо все още между ултрадесните политици, членовете на Сената и висшите военни има солидарност? Спомняте ли си как преди около две седмици излезе писмено предложение да се възползуваме от създалата се ситуация и с един удар да унищожим Съветския съюз и Китай?
— Безумни типове… — президентът затвори очи и безсилно отпусна глава на облегалката на стола. — От времето на президента Силвърланд не е изминала и година. Още не е отмряла напълно онази налудничава идея за антикомунистически кръстоносен поход. Те не разбират какво означава човечеството. За тях на света съществуват само две раси — бяла и червена. Не искам да злословя за умрелите, но заради предишния президент историята на САЩ, пък и не само на САЩ, на целия свят, изостана с десет години.
— Но сега и това вече няма значение — каза вицепрезидентът. — Според съобщенията отпреди седмица от жителите на Земята са останали живи една петнадесета. И нашият край ще бъде такъв. Въобще ще остане ли някой жив?
— На Южния полюс… — промърмори президентът. — Преди три дни адмирал Конвей се свърза с мен. Южният полюс е отделен с ледове и още никой не се е заразил.
Отдалеч се чу изстрел.
— Пак някой се самоуби…
Листата на дърветата блестяха под лятното слънце. Наоколо не се чуваше нищо, дори стон, бе съвсем спокойно. Само далечната миризма от пожарите ставаше все по-силна. Единствено техният шум нарушаваше тишината.
— Джонс — викна президентът ужасено. — Тук ли си?
— Тук съм…
