— Не те виждам — президентът рязко се наведе напред и силно удари главата си в бюрото. — Ще умра, без да зная дори, как се нарича болестта, от коя го умирам, без да видя близките си, без да ме прегледа лекар.
— Аз съм тук.
— Дай вода.
Вицепрезидентът протегна ръка, но събори каната. И неговото дишане с всеки мит ставаше все по- тежко, сърцето му се стягаше от болка, но той успя да се овладее.
— Стой до мен, Джонс.
— Тук съм.
Изведнъж президентът широко разтвори очи и извика:
— Отвратително е да умираш!
— Президенте! — успя да изрече неговият заместник.
— Не, не исках да кажа такова нещо — оловносивото лице на президента гореше. Събирайки сетни сили, той се мъчеше да си припомни какво искаше да каже. — А, да… има нещо, което забравих да довърша.
— Мисля, че сега вече не може да има такива неща.
— Не… Слушай, можеш ли още да се движиш?
— Горе-долу… — отвърна вицепрезидентът, като затвори очи и задиша тежко през устата си. — Но сигурно и аз ще си отида веднага… след вас…
— Извади ключа от сейфа… знаеш ли номера на комбинацията?
— Какъв ключ?
— На АСР… — в гърлото на президента нещо заклокочи. — Ти знаеш, Джонс. Пусни резервната електростанция и асансьорът ще тръгне. Слез долу в стаята при АСР… разруши… я… Мисля, че ключът е на „изкл.“, но все пак…
— Защо е нужно това?! — вицепрезидентът просто не разбираше какво му заповядваха. — Все едно да спираш душ в банята на потъващ кораб.
— Слушай… Ако се случи нещо… Преди една седмица генерал Гърланд… направи изявление. Каза, че противоракетната ни система не може да се използува поради отсъствието на по-голямата част от персонала. Затова трябвало да се включи АСР.
— Но това е лудост! — простена заместникът му. — Направо лудост! Все едно да се слага динамит под труповете!
— Точно това каза и Гърланд… — промърмори президентът. — Каза, че по време на войната в Корея под труповете на убитите корейци те слагали ръчни гранати. Когато корейците идвали да ги приберат… се взривявали…
— Президенте!
— Тази система… бе проектирана по времето на Силвърланд. Имах намерение да я унищожа. Но когато разбраха какво мисля, част от военните и политиците се възпротивиха. Аз исках да започна цялостното унищожение на ядреното оръжие… след време. Сега трябва да сме готови за всякаква изненада. Защото ако се задействува системата… За да не могат да я използуват тези типове… Мисля, че едва ли, но все пак… може да възникне нещо непредвидено… — тялото на президента пак се наклони напред, а след това като пружина се изопна назад. — Тежко, тежко ми е — разпра ризата си той, като че ли искаше да разкъса гърдите си. После широко отвори очи, сякаш се учуди.
— Колко е часът сега? — и издъхна.
Малко след като президентът почина, неговият заместник падна на килима до бюрото и загуби съзнание. Когато най-после дойде на себе си, стана, хвана се за стола, довлече се до сейфа и отвори вратичката. Това му отне доста време. Извади връзка малки ключове. Когато се обърна, видя висок военен, който, клатушкайки се, приближаваше към него с пистолет в ръката.
— Гърланд — простена вицепрезидентът. — Какво търсиш тук?
— През цялото време си мислех за това… — отговори генерал Гърланд с прегракнал глас. Оловносивото му лице бе обринато, очите му горяха като на умопобъркан. — Ключовете…
— Ти…
— Като военен аз съм отговорен за отбраната на страната — прекъсна го генералът. Зад него стояха двама офицери с бляскави от температурата очи. — Слушай, кой ще ми докаже, че и руснаците не мислят същото за нас. Те са упорити като магарета. И ако сега нанесат ракетен удар, няма да можем да им отговорим.
— Ти си полудял… — сепна се вицепрезидентът. — Нима и след гибелта на човечеството ще остане твоят илюзорен свят на ненавистта и ужаса?
— Руснаците и китайците не знаят милост — кресна Гърланд. — Онези непременно ще ни ударят, когато ние тук си мислим: „Ето го решителния момент“, и ония там непременно мислят същото. Щом ние тук ще мрем, защо да ги жалим?!
— Престани! Махни се оттук, Гърланд! — извика вицепрезидентът. — Ти наистина си луд.
Гърланд понечи да дръпне спусъка на пистолета, но преди да го стори, вицепрезидентът се строполи на пода и издъхна.
В действителност Гърланд нямаше вече сили да дръпне спусъка. А ако го бе направил, щеше да изтърве пистолета и в усилията си да го задържи, самият той щеше да умре.
Генералът взе ключовете и обезумял се огледа наоколо.
— Включете електростанцията — заповяда той на своите подчинени. — Пуснете асансьора.
След малко в залите на Белия дом посред бял ден светна ослепително лампите. Гърланд влезе в асансьора и натисна копчето. Седми подземен етаж… осми… на деветия асансьорът спря, вратата се отвори. В коридора се валяха трупове на цивилно облечени полицаи. Гърланд се препъна в един и падна. За да се изправи, му бе нужно доста време. Отвори автоматичното устройство на вратата и клатушкайки се, влезе в специалната стая на президента на САЩ. Тук нямаше никого. На стената висеше матирана стъклена карта на целия щаб на американската военна отбрана в Колорадо Спрингс. По нея не трепваше нито една светлинка. Имаше и радиоапаратура, свързваща цялата система за отбрана, директен телекс с Кремъл и телефон. Гърланд хвана телефона и го хвърли на пода. След това тръгна към лоста-превключвател на АСР, който бе скрит в стената зад канапето. Искаше да отмести канапето, но силите му секнаха.
Дълго време той лежа на пода, дишайки тежко, на пресекулки. После отново се надигна. Вече не си даваше сметка какво върши. Болният му мозък сега бе обсебен единствено от налудничавата ненавист, превърнала се в сляп инстинкт, развит у него през дългите години войнишки живот. Само този инстинкт му даваше сили и го водеше към скривалището в стената. И когато го отвори с четирите ключа, непрекъснато бъркайки номерата им, и дръпна последния капак, той се строполи на пода. Пулсът му отслабна, дробовете спряха конвулсивното дишане, а лицето придоби мъртвешки цвят. Изглеждаше мъртъв. Но след десетина минути неочаквано отвори очи и бавно насочи ръка към скривалището. И когато най-после едва-едва докосна лоста, боядисан в червено — най-обикновен лост, на който не бе означено нищо освен АСР, спазъм стисна сърцето му. Ръката му се плъзна по лоста, разнесе се сухо щракване и лостът превключи на „вкл.“…
3
Четвъртата седмица на юли
Влажен вятър задуха по улиците. Афишите се разлепваха, шумолейки, и жиците простенваха тъжно — досущ като флейти. Навсякъде се търкаляха полуразложени, набъбнали, замърсени от урина тела. Нетърпимата миризма се разнасяше от вятъра. Но вече нямаше кой да се оплаче от това…
Вятърът донесе дъжд. От време на време през облаците проблясваше слънчев лъч и от замрелия град се вдигаше гъста пара. Отново и отново валяха дъждове, а потоците вода размиваха органичните вещества и ги отнасяха в морето.
От някаква стая в претъпкана с мъртви тела болница — те се валяха в коридорите, в болничните стаи, в кабинетите, в кухнята — се чуваше хълцане. Млад лекар — целият в кръв, брадясал, мръсен, в изпокъсана лекарска престилка, се бе отпуснал на един стол.
— Защо плачеш? — надигна се от някакво легло жена в червена бархетна пижама. Досега лекарят я бе
