Докрай, докрай, за да помня цял живот гласчето на това дете.
— Елате — детето започна да плаче. — Няма ли някой, някой да отговори? Елате да ме спасите. И татко, и мама са мъртви. И Бангрофтови от съседната къща също, чичко и леличка, и кучето, и конят Аткинс… умира — плачейки, нареждаше момчето в далечните планини на Ню Мексико. — За-що никой не от-го-варя? Аз ще се самоубия.
Йошидзуми се вкопчи в Тацуно, който искаше да се хвърли към ключа на предавателното устройство. В тясната стаичка двамата започнаха да се борят. Столът се преобърна, падна и полицата. От носовете на двамата потече кръв, дрехите им се изпокъсаха, но те не спираха. Докато се биеха, от очите им рукнаха сълзи. Когато най-накрая привлечените от шума членове на екипажа притичаха и ги разтърваха, от говорителя, който досега мълчеше, се дочу слаб звук:
— Паф…
Двамата се вцепениха с окървавени лица и впиха очи в радиоапарата. Но оттам се носеше само леко бучене.
— Нали момчето каза, че конят умира, може би… — плахо каза Йошидзуми. — Сигурно го уби… — И изведнъж се изправи, блъсна ръката на Тацуно и със страшна сила го удари.
5
Втората седмица на август
„Драги радиослущатели, пред микрофона е Юджин Смирнов, професор по история на цивилизацията в Хелзинския университет. Знам, че едва ли са останали някои от тези, които ме познават. А ако все пак има такива, те едва ли ме слушат сега. И въпреки това искам да говоря. Днес е редовната ми лекция по радиото. Тя ще бъде и последната. Имах шанс, че благодарение на резервния електрогенератор студиото още работи. Служителите бяха подготвили всичко за настоящото предаване, но тях вече ги няма. Наоколо няма жива душа, аз съм с температура, предполагам над 40°С, сърцето ми на моменти прескача. Не знам колко ми остава да живея. Но най-голямото ми желание като учен винаги е било да умра по време на лекция. И струва ми се, точно сега имам възможност да осъществя тази мечта.
Може би някой все пак чува моите думи? Но да не се надявам напразно. Отпреди десет дни във Финландия не съществува правителство, а не са останали и хора. Живи са само няколко души, но те не са вече нация, а жители в страната на мъртвите.
Основната тема на днешната ми лекция не е сложна. Десет години четох лекции в различни европейски университети, но нито веднъж не съм говорил за това! Природата винаги си остава природа, тя е само начало, една отправна точка и няма да се промени. Мисля, че настъпи крайната точка в историята на цивилизацията, с която се занимавах. Факт е, че хората също така са само живи същества и нищо повече.
Наистина не знам какво да ви кажа. Всъщност няма за какво вече да говоря. Безсмислено е да оплаквам тримилиардното човечество. Но ме гнети една мисъл. Не мога да не я изкажа пред този безлюден свят, да не я изпратя по радиовълните, които вече няма кой да приеме. Пред мен се простира само чернота — черното нищо. Защото ги няма и боговете. Хората сами ги унищожиха в края на XIX век. Човешкото съзнание, което изчезва, не представлява вече нищо. Мракът на далечното минало отново ще покрие тази прекрасна, но вече лишена от разум планета. Дали някога Земята отново ще роди разумни висши същества с друго съзнание и отново ще засияе чрез него? След колко стотици милиони години ще стане това? И дали именно човечеството е единственият шанс за тази планета, носеща се като прашинка в огромния космически океан?
Извинете, температурата може би малко обърква мислите ми… Простете. Не… Пред очите ми притъмнява. Вече усещам как мускулите ми изтръпват и нямам сили да говоря. Пред лицето на смъртта съм и тя ще настъпи може би след няколко минути. Извинете ме, че говоря, каквото ми дойде наум…
Какъв чудовищен край за човечеството! Дали някой от хората от XX век е предполагал такъв завършек. Това е край, който просто не може да се осъзнае, край на великолепното човечество, изпълнено с енергия, човечество, което достигна върховете на цивилизацията. И сега настъпва напълно безсмислен край, край, който можем да наречем абсурден. Унизително безнадежден. Хората бяха връхлетени от бедствието ненадейно, точно когато възторжено вървяха към бъдещето. Объркани, те дори нямаха време да се изплашат. Всичко свърши така внезапно. А може би е добре, че се е случило? И изобщо възможна ли е такава глупост? Може ли да се каже, че гибелта на човечеството е вече факт? Но както и да е… не бе ли прекалено нещастно това човечество? Какъв смисъл има сега да плачем? Но може би именно в това се заключава човешкото невежество — да скърбиш, да се бунтуваш пред лицето на смъртта? Може би именно това е най-човешкото? Макар че измина повече от половин век, откакто Ницше написа: «Човешко, прекалено човешко…» Присъдата над боговете беше произнесена още в края на XIX век от Лиладан54, от Достоевски. А техният последовател, болният от сифилис Ницше, предсказа появата на един свръхчовек в материалния космос, където няма бог, няма спасение, няма спокойствие… появата на свръхчовека, отправящ предизвикателство към целия свят. Оттогава измина повече от половин век, а човекът си остава все същото слабо, крехко, с други думи, съвсем човешко същество, което няма мъжеството да проникне в бездните на истинската си същност, стояща тъй близо до небитието. Дребнав и благороден, всичко и нищо, всесилен и слаб, изпълнен с жестокост и с безгранична добрина… Всичко това е човешко, прекалено човешко… Мъчителната любов, прекрасният, лъхащ на пот, секс, сладникавият хуманизъм, наслажденията, безвредните спектакли, всекидневието, изпълнено с приятна умора, която на тихи вълни идва и отминава, красотата, която може да облагороди човека. Разцъфтявайки, тя можеше да забули истинския облик на ужасния свят… Славата, похвалите, нищожната ревност, суетността, дребнавите кавги, достойнството, наслажденията, антагонизмът между държавите, алчността, експлоатацията, ненавистта, расовата дискриминация, безпричинното чувство за превъзходство, сектантството, глупостта, недоверието, страхът, самодоволството и самовлюбеността, стремежът към удоволствия, непочтената антипатия спрямо хората; които те превъзхождат, безусловният оптимизъм, който идва от прекалената вяра в цивилизацията… Оо! Все пак и сред тези толкова човешки качества имаше такива, които бяха ценни. Дори и в природата — това лишено от разум небитие — е отразена собствената ни доброта, а невежеството, умората, любовта към живота, кавгите, които убиват най-благородните пориви на хората, отживелият бюрократизъм и формализъм — с какви незначителни неща човекът унищожава самия себе си. Заради какви дребнавости човек разпилява своите чувства. Наистина е достойно за съжаление.
Господа! Вие чувате, аз… плача. Не мога да спра сълзите си. Човечеството… хората би трябвало да бъдат по-други, по-различни. Действително те напредваха стъпка по стъпка, но напредъкът им бе прекалено бавен. Защото присъдата им бе отложена, отложена може би от съдбата, витаеща някъде из великата Вселена. И ако това отлагане продължеше поне още хиляда години… човечеството може би щеше да се издигне на значително по-високо равнище… Господа… непоносимо ме боли заради гибелта на едно от земните същества, наречено «човек», същество, пред което се откриваха толкова много възможности. Аз, нищожен учен… в последния миг от Своя живот не мога да не плача, защото не мога да не чувствувам и своята вина… Тя е в това, че избягвах отговорността. За тези сълзи вече няма кой да ме възнагради. И все пак не мога да не плача. Защото аз съм отговорен като учен…
Очите ми вече не виждат. Гърдите ме болят… стяга ме сърцето… Но все още съм жив! Все още съм жив! И така, искам да говоря за дълга на учените. Ние, интелектуалците, би трябвало да знаем какво в действителност представлява човечеството — разумните същества на тази трета поред планета от Слънчевата система. И те… и аз знаехме това. Но, от друга страна, и интелектуалците са хора. Този факт не се нуждае от доказателство. Но ние затваряхме очи, не виждахме онова, което ни сочеше нашият интелект. Знаейки, повечето се носехме безмълвни по течението. Следователно не изпълнихме дълга си на учени. Съзирайки бедствието, ние не предупредихме хората. Виждайки как постепенно човечеството затъва, ние не отронихме и дума. За разлика от останалия свят хората не са съвършени, но те носят надеждата. В тази огромна Вселена интелектът е нищо, тоест той принадлежи към друга, по-различна система, по-различна от великата Вселена, и на този интелект не му е предоставено определено място. Роден и поддържан от живота, той все пак се различава от него. И човекът като биологично същество сред огромния материален космос се мята между вечното отлагане на присъдата и небитието, което ще дойде изведнъж — тези прости и очевидни неща са разбрали Емпедокъл, Аристотел, Кант, Нютон, Достоевски, Ницше, Буда, джайнистите
