— Приличате на Омар Шариф, защо и да не се държите като него?
— Не съм арабин, грък съм.
— Знам. Никога не бих се качила в колата на арабин.
— Как разбрахте, че съм грък?
Тя извади от чантата си пудриера и се огледа.
— Не знаех какъв точно сте, просто се вижда, че не сте арабин — щракна пудриерата. — Приятно ми е, казвам се Лин — и подаде официално ръка. — А вие сте?
— Нико Константин.
— Говорите като американец, мистър Константин.
— Да, от десет години живея в Лос Анджелис. Къде да ви оставя?
Лин направи физиономия.
— Бързате ли да се отървете от мен?
Нико се засмя.
— Съвсем не.
— Май чух да казвате на шофьора „Ламонт“.
— Там съм отседнал.
— Единственото хубаво нещо там са бърканите яйца, нали?
— Така ли?
— Ако още не знаете, трябва да ги опитате.
— По това време ресторантът ще е затворен.
— Но рум-сървисът работи.
Ванеса, Ленард и още няколко души пристигнаха в „Хобо“. Фонтен наблюдаваше реакциите на жените спрямо Стийв.
— Харесва ли ти? — попита тя Ванеса.
— Не е Тони.
— По дяволите Тони. Писна ми да слушам за него. Той не е единственото парче в града — Фонтен пресуши чашата си и поиска още.
— Готин е — помирително каза Ванеса.
— Готин! Господи! Едва ли „готин“ е това, от което имам нужда.
Вечерта премина бурно под въздействието на шампанското. Фонтен си позволи да се напие, от което се почувства леко и приятно. Граф Паоло я сграбчи в прегръдките си и й засвидетелства безумната си страст.
— Трябва да си легнем възможно най-скоро — шепнеше й запъхтяно той. — Тялото ми крещи за теб.
Потриваше се в нея, а тя предпочиташе вече да се е прибрал в Италия. Отиде да танцува с Ленард.
— Какво ще кажеш някой ден да обядваме заедно — само ти и аз? — предложи той.
Боже опази от благопристойни съпрузи на средна възраст, които я смятат за приличен улов!
В ранните часове на следния ден гостите се сбогуваха на тротоара. Рики послушно държеше вратата на ролса отворена, докато Фонтен, Поли и граф Паоло се качат.
— Остави първо мис Бранд — нареди Фонтен, — после ще закараме граф Рисполо.
— Да, мисис Халед.
Поли успя да му смигне многозначително, преди да слезе, а той отвърна на сигнала й.
Граф Паоло се жалваше на висок глас, докато го караха към хотела му.
— Мислех, че ще прекараме нощта заедно — нареждаше той. — Дойдох тук само за да те видя, а ти се държиш с мен като с лайно.
— Уморена съм — сдържано отвърна Фонтен. — Утре може би, обади ми се.
След като го оставиха пред хотела му, Фонтен нареди да карат към къщи.
Рики хвърли поглед на часовника си. Беше четири сутринта. По дяволите! Надяваше се да не го кара да идва в десет да я чака.
Когато пристигнаха, той изскочи да й отвори вратата. Тя не прикри прозявката си. Слънцето вече изгряваше. Погледът й се спря върху него.
— Ще се качиш ли за една чаша чай, Рики?
Количката на рум-сървиса с две чинии застинали бъркани яйца стоеше забравена в средата на стаята.
Лин беше прекрасна, съвършена и очарователна, сексът с нея бе много приятен. Но сега на Нико му се искаше да не го бе правил. Беше просто една непозната с красиво тяло, но на него му бяха омръзнали приключенията за по една нощ. Спомни си Фонтен, черните копринени чаршафи и как си говориха.
— Беше хубаво — каза Лин, докато се изправяше от леглото.
— Много, да — съгласи се той, надявайки се тя да се облече и да си тръгне.
— Падаш ли си по връзване?
— Моля?
— Връзване. Завързват те и те бият. Любимото забавление на арабите.
— Казах ти, че не съм арабин.
— Знам. Ти си грък, който говори с американски акцент — започна да се облича. — Освен това си тъпо копеле и ще е най-добре да се изплатиш на Фоницети, иначе няма да можеш да си познаеш физиономията. Ясно ли се изразих?
— Моля? — Нико се изправи шокиран в леглото.
Лин се опитваше да си закопчае ципа.
— Чу ме добре — тя потърси обувките си. — Имаш една седмица да върнеш парите — седем дни — и нито ден повече. Ясно? — взе чантата си и тръгна към вратата, където спря и се усмихна. — До последния цент, Нико, или ще ти отрежат ташаците.
Излезе и тихо затвори вратата след себе си.
— Не е ли забавно? — Фонтен наблюдаваше Рики с премрежен поглед.
Не знаеше дали да й отговори или е по-добре да си мълчи. Всъщност изобщо не знаеше какво да прави.
— Знаеш ли — дълбокомислено започна тя, — не изглеждаш никак зле. Защо не се сетих да те използвам за клуба?
— Захар, мисис Фонтен?
— Не, благодаря.
Тя стана, обърна се и го погледна през рамо.
— Донеси ми чая в спалнята, Рики. Твоя също.
За миг остана като треснат. После светкавично извади един поднос и сложи двете чаши отгоре.
— Рики, приятелю — промърмори на себе си, — май ти излезе късметът.
— Рииики — пияният й глас се изви от стълбището, — идваш ли?
Разбира се, че идва. Поли можеше да почака.
16
Бърни, Сузана и Чери седяха мълчаливо в частния самолет на Карлос Брент, всеки потънал в собствените си мисли.
Сузана едва доловимо се усмихна. Лайното беше запратено, както имаше навика да се изразява Бърни, но не в нейната посока.
Чери хлипаше и от време на време бършеше бебешко сините си очи с копринена кърпичка с монограм, взета от някое чекмедже на Дино.
Бърни се държеше стоически. Мистър Падение, имаше късмет, че е свързан, макар и слабо, с Карлос
