стандарта, на който бе свикнала, при това не винаги успяваше. В тези случаи тя, разбира се, обясняваше как добре се справя с всичко нейният татко.
И така до сутринта, в която Бърни си стегна куфара, метна го в багажника на сребристото си порше и избяга. Оттогава Сузана не беше спряла да го моли да се върне. Бърни не беше разумен мъж, но този път по изключение реши да послуша приятелите си, които го предупреждаваха, че да се върне, би означавало да поднесе на Сузана главата си на тепсия. Колкото по-далече беше от нея, толкова по-добре осъзнаваше колко е вярно това.
Беше щастлив, че има приятел като Нико Константин. Той го покани да се нанесе в къщата му и да остане колкото време пожелае. Бяха минали седем месеца, откак се настани при Нико, който му допадна дотам, че нямаше желание да си търси нова къща.
Нико беше неговият идол и той му подражаваше, макар и с незадоволителен резултат. На двайсет и девет години, Бърни бе строен и атлетичен. Спортуваше много: тенис, джогинг, гимнастика. Освен това обаче пушеше марихуана, смъркаше кокаин и пиеше на провала. Нико стоеше надалеч от наркотиците и Бърни все се заричаше да ги спре, но винаги нещо се случваше. Той имаше нужда от тях, за него дрогата бе социално задължение. Като шеф на звукозаписна компания на Западното крайбрежие нямаше как да дефилира в модното общество и да отказва това удоволствие. Би било равнозначно на професионално салтомортале.
Опитваше се да имитира стила на обличане на Нико, но костюмите му никога не прилягаха така добре, а и с ризите все нещо се случваше. Изглеждаше добре, но само докато стоеше встрани от Нико.
Не беше грозен, но не се отличаваше кой знае с какво, имаше коронки по зъбите, лош дъх, накъдрена коса и малък пенис. Беше задължен на Сузана, че дори по време на най-грозните им скандали премълчаваше този факт.
Сега Бърни пътуваше със самолета за Лос Анджелис и се чудеше как да обясни на Нико за Чери. Нико я беше оставил, и то само преди седмица, с традиционните рози, диамантено бижу и добре отрепетирана реч как я напуска за нейно добро и колко щастлива ще бъде без него. Какъв артист! Най-добрият! Неповторимият прелъстител. Винаги когато изоставяше момичето, успяваше да му внуши, че то всъщност го напуска. Колко умно! За седем месеца Бърни беше гледал представлението шест пъти. Момичетата до едно бяха млади, ослепително красиви и бляскави — и всички си отиваха, без да оставят следа. Нико беше прав, че без него ще са по-добре (макар че те не винаги го съзнаваха). След раздялата оставаха добри приятели, носеха подарените им бижута „Картие“ (обикновено пеперудка или мишле) и говореха за него с възхита.
На Бърни никога не му вървеше така с жените. Всеки път, когато зарязваше някое свое гадже, то изпадаше в истерия, наричаше го гадно копеле, кучи син и после го разнасяше из целия град. Явно бъркаше някъде.
— След колко време ще кацнем? — попита Чери.
Бърни беше с нея, когато Нико се обади от Лас Вегас, за да му каже да вземе малко пари и да хваща следващия самолет. С непоколебим тон, зад маската на невинно момиченце, тя настоя да я вземе.
— Трябва да говоря с Нико — бе заявила. — На кръстопът съм и само той може да ми помогне.
— Не можеш ли да почакаш няколко дни? — опитваше се да я отклони той. — Дотогава ще се е върнал от Лас Вегас.
— Не, трябва да го видя. Веднага.
Не само не успя да я разубеди, ами тя го остави да й плати билета — това най-много го подразни. Безобразие! Дори не посегна към чантата си, само леко го докосна по ръката и се усмихна сладко с репликата: „Благодаря ти, Бърни!“, все едно той се бе натискал да го плати. Всички смятаха, че е тъпкан с пари. Ако сам не знаеше, и той щеше да е на същото мнение. Във вестникарските колони го определяха като „милионер, шеф на звукозаписна компания“. За шефа беше вярно, за милионер, уви, не. Едва събираше да плаща абсурдно високата издръжка на Сузана. Да си зет на Карлос Брент, пък макар и бивш, означаваше непрекъснато да подписваш чекове за глезотиите на дъщеря му.
Бърни се чудеше какво има предвид Нико под „малко пари“. Странна молба от Нико, който разполагаше с доста, а и във Вегас можеше да взема кредит, колкото си пожелае. Както и да е, Бърни се отби в офиса и взе шест хиляди в брой от личния си сейф. Сети се, че откак се е нанесъл при Нико, нито веднъж не се бе опитал да плати сметка. Дори алкохолът, който поръчваше, бе за сметка на Нико. Сега се почувства малко виновен, но Нико наистина бе идеалният домакин и не очакваше от гостите си да плащат, дори от тези, които му гостуваха седми месец. Бърни усети по-скоро интуитивно, че нещо с финансите на Нико не е наред. Обстоятелствата го потвърждаваха. Преди два месеца Нико продаде къщата си, а всички в Бевърли Хилс знаеха, че ако притежаваш имот, номерът е да го задържиш. Цените непрекъснато се покачваха. Тогава Бърни се бе пошегувал.
— Искаш да се отървеш от нахалния гостенин, а?
Нико се бе усмихнал с обичайната си загадъчност и се разпореди да се преместят в новата къща, която бе наел. Всички бяха доволни.
Освен това в последно време неплатените сметки се трупаха на бюрото на Нико, а иначе той винаги стриктно бе плащал. Това бяха дребни неща, но достатъчни да накарат Бърни да се замисли, нещо, което не му се случваше често.
— Уф — въздъхна Чери, — никак не обичам кацанията.
Беше прежълтяла, така че Бърни галантно й подаде хартиената торбичка да повърне и се облегна, за да усети удоволствието от приземяването.
Нико бе загубил усет за времето. Нямаше представа откога седи на масата за бакара — два, три, седем часа? Не можеше да прецени. Само знаеше, че съдбата му е обърнала гръб. Челото му бе оросено от пот, иначе нищо не издаваше тревогата му и продължаваше все така очарователно да се усмихва. Планът му се бе сгромолясал. Безупречната схема за големия удар му бе изиграла лоша шега. Беше загубил и последния долар от продажбата на къщата. Още по-лошо, отдавна бе надхвърлил сумата и дължеше на казиното петстотин хиляди долара. Толкова за умението, таланта и късмета. Срещу картите и заровете можеш да направиш само едно — да спреш да играеш. А той не го бе сторил. Сега положението бе доста по-сложно от обикновен банкрут. Беше задлъжнял на хора, които едва ли щяха да останат очаровани, че не може да им плати. Беше като лош сън. Случи се без дори да усети.
Два дни — и всички бе загубено.
Съседката му по маса бутна кутията карти към него. Печелеше значителни суми и флиртуваше с него, макар да наближаваше шейсетте. Пълничките й пръсти бяха разточително украсени с пръстени и гривни — безвкусни, но впечатляващо скъпи. На лявата си ръка носеше диамант, голям колкото орех. Трябва да струваше поне петстотин хиляди долара — прецени той наум.
Докато таксито ги караше от летището, Бърни с досада забеляза, че и Карлос Брент се е насочил към хотел „Форум“. Защо, за бога, Нико трябваше да избере точно този хотел?
— Никога не съм идвала тук — изчурулика Чери и приглади полата си.
— Гледай да не ти хареса много — отвърна Бърни, — защото можеш да се върнеш със следващия обратен полет.
— Не мисля — рязко каза тя.
А, така значи! Бърни добре знаеше, че когато Нико скъса с някое момиче, това е окончателно, независимо колко е мило или хубаво.
На рецепцията го посрещнаха кралски. Като зет на Карлос Брент Бърни бе добре познат във „Форум“. Двамата със Сузана бяха прекарали там медения си месец — налагаше се, защото Карлос Брент се наложи всички гости на сватбата да хванат самолета за Вегас и да продължат да празнуват. Каква досада — младоженците се любят, а прочутият татко хърка в съседния апартамент. Не беше от най-приятните изживявания.
— Искам да се освежа, преди да се видя с Нико — заяви Чери.
— Добре — съгласи се Бърни. — Дайте ми ключа от апартамента на Нико Константин — обърна се към момичето на рецепцията. — Всичко е наред, той ни очаква.
— Разбира се, мистър Даръл — отвърна тя и огледа Чери. След броени минути Карлос Брент щеше да
