— Отведохме го вкъщи. Имаше тълпи репортери и пред затвора, и пред блока. Но не успяха да го разстроят.
Коста обичаше да работи. Откакто бе пристигнал в Ню Йорк, за да защитава Джино, си беше позволил само една свободна седмица — да отлети до Сан Франциско и да заяви на баща ни, че ще остане на Изток и ще започне собствена практика. Франклин Зенокоти побесня.
— Твоето място е тук — избухна той. — Един ден ще оглавиш моята правна фирма. Какво повече искаш?
На Коста не му беше приятно, че изглежда неблагодарник. Но това, което искаше, беше негов проблем. Освен всичко друго, чувстваше се задължен да защитава Джино. Вестниците бяха представили случай по един истински позорен начин. Джино Овена Сантейнджело — убиец. Бандит. Отцеубиец. Дори когато Вера призна вината си, вестниците загатнаха, че й било платено да го направи. А Коста никога не й бе дал и цент. Но я беше преследвал неотстъпно, година след година, и я умоляваше да каже истината.
Джино го беше упълномощил да поеме многообразния му бизнес. И в умелите ръце на Коста законният бизнес процъфтяваше. Категорично отказа да се занимава с останалото и остави „Клеми“, лотарията и хазартните игри на Алдо. Когато мобилизираха Алдо и той замина отвъд океана, с разрешението на Джино грижата за тях пое Енцо Бонати.
— Така нещата се уреждат — беше казал Джино от своята килия в затвора. — Поне знам, че се грижат за бизнеса и ще мога да го поема, когато изляза.
„Клеми“ беше затворена година по-късно от отдела за борба с наркотиците. Бонати изпрати своите извинения чрез системата от тайни сигнали в затвора. Джино просто побесня, но не беше в състояние да направи нещо.
Приблизително по същото време Алдо се върна от войната в Европа. Накуцваше. Беше се прострелял в крака, за да бъде демобилизиран.
— Знаеш ли какво? Сега съм шибан герой!
Коста страдаше от тежка астма и не беше мобилизиран.
Енцо Бонати реши проблема за себе си със солени суми, дадени там, където трябва и на когото трябва.
— Дюстабанлия съм — беше единственият му коментар, ако случайно някой го попиташе. А повечето не дръзваха.
— Бий беше ли там да го посрещне? — попита Дженифър.
— Да. Издокарана от глава до пети и щастлива като чучулига.
— Бях сигурна. Тази жена е светица! Да чака толкова години мъж, който дори не й е съпруг.
Коста не се сдържа и се изсмя на определението.
— Едва ли бих нарекъл Бий светица.
— Ти май си поналяла задник.
— Я не говори така.
— По-голям е и по-хубав.
— Казваш го, защото са ти липсвали такива неща.
— Ей, виж ти какви мисли ти минават през ума!
Когато двамата се отпуснаха на леглото, той обхвана с длани задните й части.
— Джино!
Той изръмжа и се настани зад нея. Повдигна я и с лекота се пъхна вътре. Започна да я люби. Правеше го за трети път, но желанието му не отслабваше.
Останаха в леглото в тихия апартамент през целия следобед. Единственото нещо, което ги обезпокояваше, беше настоятелния звън на телефона. Почти непрекъснат. Той издърпа кабела, за да ги оставят на мира.
— Знаеш ли какво? — попита я, когато свършиха. — Май трябва да помислим да се оженим.
Бий мълчеше.
— Хей, защо не те виждам да зяпнеш от удивление и не чувам: „Ох, Джино, винаги съм го искала!“
— Да, точно това е, което винаги съм искала — каза тя много бавно. — И ти го знаеш.
— Тогава…
— Любовта.
— Любовта ли?
— Да, Джино. Обичам те. Ето, аз ти го казвам. А ти? Ти никога не си го казвал.
— Я стига! Та аз те чуках три пъти. Ако това не е любов, какво друго ще е?
Тя въздъхна.
— Май не разбираш. Чукането не е любов.
— Слушай. Заедно сме от много години. Давам ти всичко, което искаш, нали така?
— Да. Даваш ми, но…
— Платих, за да ходи Марко в престижно училище. Трябва да стане човек. Това, което му трябва, е брат или сестра. Разбираш ли?
— Искаш да се оженим и да имаме деца?
Той веднага скочи от леглото и закрачи възбуден из стаята.
— Точно така. Защо не? Та ние никога няма да станем по-млади. Много мислих за това в пандиза. Искам деца, Бий. Двамата можем да направим страхотни хлапета, а?
Тя се надигна и се подпря на лакът в леглото. Усмихна се.
— Да…
— Разбира се, че да! Просто ги виждам. Сега. Малки хубави пишльовци с червени коси и дебели дупета.
Тя се разсмя.
— Можеш още да имаш деца, нали? Не е още късно, нали?
— На трийсет и две години съм, Джино! Щом спра да се пазя, сигурно ще ги раждам като зайци.
Сега и двамата се смееха.
— Ще го направим както трябва — ентусиазмът му се втурна в друга посока. — Утре ще те заведа в Тифани и ще ти купя най-големия и най-красивия диамантен пръстен, който си виждала. Ще се сгодим. Какво ще кажеш, а? После, когато ти направя бебето, ще получим разрешение за брак и ще се оженим.
— Искаш да кажеш, че първо трябва да забременея?
— Да. Но ти обещавам нещо — дотогава двамата ще се забавляваме здравата, за да бъдем сигурни, че няма да ти се размине и ще забременееш.
Джино влетя в офиса си на другата сутрин, пълен с енергия. Беше в толкова добро настроение, че дори се усмихна и приветливо махна с ръка на журналистите, които чакаха пред входа.
Междувременно Коста му се обади късно снощи. Каза му, че от Сан Франциско са му телефонирали и са му съобщили неприятна вест.
— Франклин е получил сърдечен удар. Отлитам до Западния бряг.
— Не се безпокой, ще се оправя сам — увери го Джино.
Госпожица Марчмънт, личната секретарка на Коста — една изключително способна и делова жена — го посрещна, поздрави го и му показа всички счетоводни книги и документи, към които той би проявил интерес. Той прелисти няколко. Изкупуването на Осуалд Дюк се оказа най-печелившият ход, който беше правил в живота си. Всички извършени спекулации, събрани заедно, имаха страхотен резултат.
Само че нещо беше неспокоен — седнал в офиса със седемнайсет секретарки, всяка от които се опитваше да го зърне. Коста беше въвел чудесна система за работа. Всеки отделен бизнес се наблюдаваше от специализиран отдел — той само координираше и контролираше нещата.
Седем години в затвора, мислеше си Джино, а сега съм по-богат отвсякога. Беше се оказал толкова високо, че надминаваше всички очаквания.
Госпожица Марчмънт обаче го притесняваше. Лицето й беше застинало в гримаса, сякаш надушваше лоша миризма.
